
– Слушай, и жените ли ще убиваме?
– Ех, Бен Роджърс, ако бях глупак като тебе, щях повече да си мълча. Да убиваме жени! Никъде в книжките не пише такова нещо! Жените ги закарваш в пещерата и се държиш с тях колкото е възможно по-вежливо, а те полека-лека се влюбват в тебе и вече сами отказват да се върнат вкъщи.
(Марк Твен, „Приключенията на Том Сойер”)
През август 1973 г. избягал от затвора престъпник взел за заложници четирима души от персонала на банка в центъра на Стокхолм: един мъж и три жени. След това по настояване на похитителя докарали там и неговия приятел. Ултиматумът бил стандартен: оръжие, пари, кола. Терористите се отнасяли жестоко към своите жертви: всеки от тях имал въже на врата, което не му позволявало да седне, защото веднага започвал да се задушава. Две денонощия не ги хранели, постоянно ги заплашвали и за да бъдат убедителни, ги удряли с автоматите в ребрата. В продължение на пет дни полицията правела опити да освободи заложниците и накрая усилията им се увенчали с успех: операцията минала без жертви.
Но какво било учудването на полицаите, когато вместо с благодарност освободените ги посрещнали с агресивни нападки. Те защитавали терористите, опитвали се да попречат на полицията, твърдели, че бандитите са „добри хора, че не са се страхували от тях, че нищо лошо не са направили”. После бившите заложници събрали пари и наели адвокат, който да представлява похитителите в съда. А две млади жени от заложниците се сгодили в затвора за престъпниците.
Тогава това явление било наречено „стокхолмски синдром”, въпреки че подобно поведение на заложници е било описано още през 1930 г. В такива ситуации, когато видят човек от специалните части за борба с тероризма, жертвите предупреждават престъпниците и ги прикриват с телата си от куршумите. Веднъж похитителят се скрил в тълпата от заложници и никой не го издал. В наши дни, когато съобщения за подобни трагедии идват от всички кътчета на земното кълбо, има множество примери за проява на стокхолмския синдром. Нека си припомним случая с Пати Хърст, отвлечена през 1974 г. от радикална политическа групировка, към която после се присъединява, или заложническата криза при завземането на японското посолство в Перу през 1997 г.
Специалистите обясняват стокхолмския синдром със стресовата ситуация, в която се оказват заложниците – това е тяхната защитна реакция срещу шока. Ако кризата продължи достатъчно дълго, между престъпниците и жертвите им се установяват взаимоотношения, заложниците разбират исканията и „справедливата борба“ на похитителите, започват да им съчувстват и да се отъждествяват със своите мъчители. Но за терористите техните жертви си остават само средство за постигане на поставените цели. Взаимни чувства те не изпитват.
Към всичко привиква човекът подлец!
Ф. М. Достоевски, „Престъпление и наказание“
Стокхолмският синдром се проявява не само в мащабни трагедии като вземането на заложници от въоръжени бандити. Светът на насилието е огромен и разнообразен. Не знам кой е казал: „Ние сме заложници на своите деца“, но годините потвърждават тези думи. Сега няма да разглеждаме методите и проблемите във възпитанието, въпреки че всичко идва от там. Но става въпрос за това, че нашата старост – времето на немощ, болести, угасване – много зависи от онези, които сме възпитали. Детските обиди по принцип са справедливи и много силни. Опороченото детство преминава в мощен протест за цял живот. Неразумното, безотговорно отношение преди всичко към духовното развитие на детето дава такива плодове, че този, който ги жъне, ще пролее много горчиви сълзи. Самотната старост без семейна топлота, помощ и съчувствие пак е по-добрият вариант. По-жестокият са побоищата, униженията, издевателствата.
За домашното насилие над децата и жените в продължение на десетилетия говорят всички социални и правоохранителни органи, пише се във вестниците, разисква се по радиото и телевизията. Създадени са центрове за психологическа помощ, открити са горещи линии – телефони на доверието. Но всички това не води до решение на проблема. Зад затворените врати и глухите стени се леят сълзи. Често има реален изход от домашното насилие, има възможност жертвите да се освободят, но те остават верни на своите насилници. И, разбира се, всеки има „позната, която много пъти се е развеждала, но всеки път попада на поредния садист”.
Той измери Берлиоз с поглед, като че ли му взимаше мярка за костюм… После обяви силно и радостно:
– На вас ще ви отрежат главата!
…Берлиоз попита с кисела усмивка:
– А кой именно ще ми я отреже? Враговете? Окупаторите?
– Не – отвърна събеседникът, – една рускиня, комсомолка.
(М. Булгаков, „Майсторът и Маргарита“)
Случва се заложници да се окажат цели народи. В годините, когато на една шеста от земното кълбо се строеше комунизмът, населението беше заложник на държавата. Със Сталин и неговите сътрудници всичко беше ясно, но многомилионните доноси на хората едни срещу други не бяха писани от управниците. Отъждествяването на жертвата и мъчителя тогава беше почти стопроцентово. Историята на XX в. в СССР е хроника на престъпленията: окупация, плен, освобождение. Но…
Заложниците в стокхолмската банка били освободени, но завинаги останали в плен. Въжетата, увити около вратовете им, се стегнали в здравия възел на странна носталгия по онези дни, преминали в смъртна опасност. Разбира се, след като е преживял подобен ужас, почти никой и никога няма да остане необременен от спомени. Защо обаче оценката за миналото е толкова нереална?
Страшната и велика история за изхода на Израил от египетския плен винаги ще потриса въображението на потомците. Сладко ли е било робството? Тежкият труд, ударите на надзирателите, пълното безправие, узаконените убийства на новородените момчета. Воплите към Бога. Изпратен е водач. Случват се чудеса и знамения. Пасхата. Червеното море. Свободата. И ропотът: „…Когато седяхме при котлите с месо, когато ядяхме хляб до насита!” (Изх. 16:3). Те си спомнят своя плен. И през целия път към Обещаната земя неведнъж се връщат към робството си, с добри думи. Хубаво е било там – всичко са имали до насита. Вярно, гърбовете им са били в кървави рани, убивали са новородените им синове, но във всичко останало „поробителите са били добри хора и нищо лошо не са направили”.
Нереалната оценка на миналото е следствие от стокхолмския синдром с безкрайните мантри: „Затова пък ни уважаваха (съобразяваха се с нас, страхуваха се от нас, хранеха ни)!” Е, вярно е, че не ни обичаха.
Ти възлезе на височината, плени плен… Пс. 67:19
Разговор в преддверието на църквата след богослужението. Възрастна жена се обръща към бивш наркозависим, който вече е минал курс по възстановяване и е поставен като дежурен на входа:
- Сине, богослужението днес беше хубаво, нали?
- Да, първата проповед много ми хареса.
- Ето, виждаш ли колко е добре с Бога! Сигурно си спомняш миналия си живот като страшен сън?
- Не, спомените ми са сладки…
Ето малко информация. Той беше дошъл в рехабилитационния център след многогодишни безуспешни опити да скъса с наркотиците. След кървавите игли в изоставени сутерени. Със страшни хронични диагнози. С разбит семеен живот. Естествено, отиде в центъра доброволно. Но със същия синдром.
Човек се ражда грешник. Грехът е негов мъчител и палач. Води го към физическа и духовна смърт. Хората са във вечен плен. Но Христос е пленил плена, дал е освобождение, платил е откуп за робите. Горките страдащи и изтезавани обаче обичат своя страшен господар и дори когато познаят истината, не могат да преодолеят стокхолмския синдром. Ако нашите спомени за греховния живот са сладки, ако можем да направим компромис със съвестта си, ако сме склонни да си позволим „съвсем малко несвят живот”, трябва да молим Господ за освобождение от плена. Нека всеки от нас веднъж завинаги да скъса онова въже, което се затяга в здравия възел на странната носталгия по дните, преживени в смъртна опасност.
P.S. Между другото, отдаденото на носталгия поколение израилтяни така и не влиза в Обещаната земя.