Калина Сотирова
Четиво за9 мин

– Добър ден – каза малкият принц.

– Добър ден – каза цветчето.

– Къде са хората? – попита учтиво малкият принц…

– Хората ли? Мисля, че има шест-седем души. Видях ги преди години. Но никога не се знае къде са. Тях вятърът ги носи. Те са лишени от корени и това им пречи.

 

Антоан дьо Сент Екзюпери, “Малкият принц”

 

Никога не се знае къде сме, защото… вятърът ни носи. Ветровете обаче са различни и винаги си имат имена. От 70-те години на ХХ в. досега най-силният от тях, полувидим, полуневидим, е интернет. А с днешна дата много негови внуци – Facebook, Twitter, LinkedIn, Netlog, Hi5, MySpace, Delicious и т.н. – са предпочитано “място” за млади и стари. По целия свят. България обикновено прави изключение, когато говорим за приложения на съвременни технологии, или поне има сериозно закъснение. Тук обаче сме в крак с времето.

Днес всичко може да бъде на една ръка разстояние – ръка, която държи не телефонната слушалка или химикалката (каква отживелица!), а компютърната мишка. В мрежата сме било за да си чатим (т.е. да общуваме онлайн), било за да пазаруваме, да плащаме сметки, да протестираме, да говорим с колеги и роднини в различните краища на света, да се забавляваме и(или) да теглим нелегални филми и софтуер. За да няма недоразумения, нека кажа още в началото, че този текст НЕ Е за или против интернет и технологиите. На криминалните приложения на тази необратима технологична революция няма да се спираме, защото и лекарството може да бъде отрова, ако е в неморални ръце или се злоупотреби с дозата. Темата на този текст е комуникацията в интернет и по-точно социалните мрежи: защо сме там, какво ни дават и какво ни вземат или, ако ползваме аналогията на Facebook, – стена ли е стената във Фейсбук, или… прозорец към света?

 

Какво представляват социалните мрежи?

Социалните мрежи са част от еволюцията на World Wide Web и по-точно част от т.нар. Web 2.0.

Web 2.0 е наименование, дадено от “O’Райли медия” през 2004 г. на т.нар. второ поколение на Уеб-базирани услуги като сайтове-мрежи за социални контакти, уикита, инструменти за комуникация и фолксономии (folksonomies). В тях онлайн сътрудничеството, интерактивното споделяне на информация и генериране на съдържание от потребителите са от ключово значение… Най-типични примери за Web 2.0 приложения са Youtube, MySpace, Digg, Twitter, Facebook, Flickr, wikis, blogs и други.[1]

 

“Социалните медии и пътуването са неща, които си пасват чудесно, защото и двете са изградени около идеята за споделяне на преживявания и разказване на истории” – казва М. Маден от изследователския институт „Pew Internet and American Life Project“. Докато в социалните медии (Wikipedia, енциклопедията на Google – Knol, Digg, Mixx, Stumble Upon, Svejo.net, Dao.bg, Ping.bg, Edno23.com, Clix.bg и др.) основната цел е информацията да бъде разпространена до възможно най-много потребители, социалните мрежи съществуват, за да свързват (профили на) хора и да улесняват комуникацията им. Социалните мрежи заменят рекламите, препоръките от експерти по всякакви въпроси с мнения на хора със сходни вкусове, на които може да се има доверие. Според изследване на агенция IDC хората се събират в социалните онлайн мрежи по няколко причини – за да общуват, за развлечение и почивка, от солидарност или поради нужди, свързани с тяхната работа.

Регистрираните потребители на социалните мрежи у нас нарастват главоломно през последните 3-5 години след масираната реклама, идваща отвъд океана. Веднъж регистриран във Facebook, DotBulgaria.com, Atol.bg или Netlog например, неочаквано придобиваш много “приятели”. Приятели на приятели от всички краища на България и света (ако ползваш чужди езици) започват да ти пращат розички, да те канят за участие в тестове и общи каузи (смислени или безумни). MySpace & Facebook привличат милиони потребители, но напоследък големият бум губи инерция – мнозина прекарват все по-малко време там и дори изтриват профила си, заради зачестилите реклами.

Изследвания на пазара показват, че само 4 от 10 000 души кликват върху рекламите в социалните мрежи в сравнение с 20 на 10 000 в интернет като цяло. Бизнесът навлиза сериозно в Web.2, но явно недостатъчно, ако съдим по думите на съоснователя на Google, С. Брин: “Не сме намерили най-добрия начин за реклама и печалба в социалните мрежи.” Личният опит на журналиста Иво Сиромахов с Фейсбук е достатъчно красноречив за това, в какво бизнесът може да превърне една добра идея:

 

Преди няколко месеца… мой бивш съученик… взе да ме убеждава колко хубаво нещо бил фейсбукът… още на следващия ден се регистрирах с надеждата да понаваксам поне малко задръстената си изостаналост. Но още в началото започнах да изпитвам известни съмнения към медията на модерните, динамични хора. Първо ме призоваха да си потърся приятели. Къде да ги търся? Аз ако за 37 години не съм ги намерил, баш тука ли ще ги срещна? Отказах да ги търся, но пък някакви напълно непознати хора започнаха да ми предлагат приятелство. Реших, че като добре възпитан човек, би трябвало да приемам всички… Някои от новите ми приятели започнаха да ме засипват със сърчица, усмихнати човечета, нарисувани халби бира, а след 15 декември – и с виртуални елхички и ме увещаваха да си ги колекционирам…. Постепенно започнаха да ме атакуват и привърженици на различни каузи: “Да защитим децата от домашното насилие!”, “Да спасим ливадния дърдавец!”, “Искаме справедливост за Вълкан Хептенцоцов!”, “Да спрем доганизацията!”… Тези кухи призиви ме вбесяваха…. Колкото повече познанства трупах в мрежата, толкова повече трупах печал, защото страницата ми се задръстваше от безсмислени признания кой какво прави в момента. Иван Гълъбинов учи за изпит, Мария Калпакова ще ходи на педикюр… А някои селски пръчки с поетични наклонности се скъсваха да пишат в статуса си претенциозни глупости от сорта: “Виждаш ли сянката ми, плаваща по вълните на времето?… Докосни звездите, но не забравяй, че си човек…” Постепенно научих, че социалната мрежа си има и свой собствен език, в който гласните не са на почит. Често ми се случваше, когато вляза във Фейсбук, да ме приветстват с милото “здр”. “Двждн” – отвръщах аз. Някои хора пък настояваха да отговарям на всевъзможни малоумни тестове. “Кое животно си?”, “Кой зеленчук си?”, “Коя чалга певица си?”, “Миришат ли ти краката?” и т.н…. Забележително е, че освен от хора получавах предложения за приятелство и от стопански субекти – фирми, хотели, магазини. Това вече беше лудост. Как да стана приятел с някакъв склад за чорапи? С всеки изминал ден участието ми в социалната мрежа ме правеше все по-объркан и отчаян. В профила ми пишеше, че вече имам над две хиляди приятели, но реално бях сам като куче.[2]

 

Не е нужно да си психолог, за да разбереш че зад Фейсбук и останалите социални мрежи стои не просто желанието за “наваксване на задръстената изостаналост”, но най-вече стремеж към общуване и(или) намиране на полезна информация, която по друг начин би била трудно достижима. В това няма нищо лошо. Ако човек се е имунизирал предварително и няма свръхочаквания.

Сигурно ще ви изненада фактът, че във Фейсбук има профили на църкви, джамии, читалища, училища, гей-общества, министри и т.н. И всички търсят (само)реклама и привърженици, всички се борят за признание и аудитория. Като изхождам от моя петнадесетгодишен опит в интернет и по-кратък в социалните мрежи, не мога да взема категорично страна за или против създаването на профил там. Едно обаче е сигурно – пребиваването в социалните мрежи може да се препоръча безопасно само на хора със стабилна психика и позиция за основните неща в живота, а онези, които “са блъскани от всеки вятър” (Еф.4:14) и не знаят какво търсят, са “уловени” в най-добрия случай от ловци на време, а в най-лошия – от “ловци на хора”. Важно е още при регистрацията да сме наясно защо ни е профил във Фейсбук или в друга социална мрежа, тъй като после трябва да сме в състояние да отговорим смислено на цяла лавина от предложения на хора, фирми и “виртуални” групи, изискващи постоянно нашето внимание. Много от по-лабилните психически задълбочават депресивните си настроения или изцяло прехвърлят живота на своя ум и душа зад компютърния екран, в социалните мрежи, където винаги някой им праща букети, признания и още много, много… думи.

За да не бъдем песимисти, ще признаем, че тези профили наистина могат да бъдат полезни като източник на информация, за благовестие, запознанство и поддържане на контакти с хора от други градове и държави, дори за кандидатстване за работа. Но това е само началото на един бъдещ реален контакт, реално общуване с хора. Аз създадох профила си в Netlog от любопитство, а във Facebook – заради настояване на колеги от чужбина. Малко време ми беше нужно, за да се разочаровам от постоянните реклами и покани да пращам тортички или цветенца на непознати или да бъда част от безсмислени каузи.

Истинската реалност превъзхожда виртуалната по всичко. Едва ли някой здравомислещ човек ще оспори този факт (освен пристрастените маниаци, но те принципно не са от групата на здравомислещите). Днес двете “реалности” съжителстват добре и неразделно. Въпросът, който поставяме, е за качеството на общуването, което всяка от тях предлага.

Когато Христос ходи по земята, използва “технологията на общуване” на онова време. Тя не се е променила съществено и в днешния ХХІ век, въпреки интернет. Той общува непосредствено, очи в очи, отива при хората, задава въпроси и разказва притчи. Не чака хората да дойдат при Него. Въпреки че те идват. Идват сами, отвсякъде и непрекъснато. Ако това беше станало в нашето време, дали Божият Син би пращал и-мейли по електронната поща, дали би Си направил уебсайт или Своя търсачка ала-Google, която да отговаря на всички въпроси без заобикалки? Възможно е. Но ако го беше направил, Неговият профил в социалните мрежи щеше да е огледално отражение на Него самия. Следва логичният въпрос – ако днес, в дебрите на някоя социална мрежа, редом с моя и твоя профил съществува такова Божие огледало, то – т.е. Христос в него – би ли се отъждествило с нас?

Каквото гледат и четат моите и твоите очи, го чете и гледа и Той. Господ не е само в църквата или по улиците, Той е и в мрежата – както в Web 2.0, така и в семантичния уеб, Web 3.0, който строим в момента. Където е човекът, там е и Той. Заедно с целия духовен свят. Битката за човешки вечности може да започне с нещо прочетено в твоя профил. Ако това е вярно, отговорността за съдържанието (текст и изображения) на нашата страничка се повишава, нали? Профилът във Фейсбук не е маска за комплексари. Както и Христос не е торта, която да пратим някому по пощата. Профилът ни, личният ни сайт са огледало за нас – кои сме, – и огледало за тези, които ще четат написаното, които ще се замислят и ще ни задават неудобни и нелеки въпроси. Готови ли сме стената ни във Фейсбук да бъде такова огледало?

Профилът на всеки от нас се гледа от стотици, може би хиляди хора. Стената ни във фейсбук изявява нас, нашата идентичност, онова, което изпълва сърцето ни. Тя е платформа за благовестие и богохулство. С болка понякога установявам как християни немарливо „поддържат” своята стена… Боли ме и от повърхностния и глупав… начин, по който коментират или си губят времето с псевдоразтоварващи времепояждащи блудкавеници… На такива препоръчвам да си закрият профила или поне да изтрият от там християнската си принадлежност. (Н. Ябълкаров)

 

Да се върнем към Екзюпери, “преведен” на езика на социалния уеб. Ако знаем корените си (поне толкова добре, колкото цветчето), ако сме се научили да не правим компромиси с приоритетите си в реалния живот, можем да влезем смело в социалните мрежи. Имунизирани. За участието в тези мрежи обаче освен двете страни на монетата, положителна и отрицателна, има и условия – за отговорно включване. Условия, които ограничават свободолюбивата ни индивидуалност. Всъщност едно – единствено условие в замяна на Божиите реални благословения в света (и виртуалния). И то е – да (о)станеш част от Лозата. Която дава живот, приятели и плодове не на картинка.

Калина Сотирова


СПОДЕЛИ