Българската държава възниква през 681 г. от обединението на прабългари и славяни. Българските ханове водят многобройни битки със съседните народи, най-вече със силната Византийска империя на юг от техните земи и успяват да укрепят и утвърдят сравнително бързо своите територии. Около два века по-късно, през 864-866 г., при княз Борис българският народ приема християнството. Науката оценява тази стъпка най-общо като положителна. Така двете езически общности – на прабългарите и славяните – могат да се обединят в контекста на новата религия и да бъдат един народ. Освен това могат да станат част от цивилизования свят тогава и независимо от многобройните войни да общуват по друг начин с останалите страни и народи.
Разбира се, според някои наложеното от управниците християнство остава чуждо за народа, не води до особени промени в неговия живот и дори когато на някакво ниво все пак се възприема, то по-скоро допълва езическите вярвания и ритуали, наслагва се над тях и се съчетава с тях.
Но нека проследим малко по-отблизо тези процеси в новообразуваната и новоповярвала Българска държава. Обръщането към християнството може да се разглежда от политическа, национална, социална, културна и дори икономическа гледна точка, но неговият най-важен аспект е приемането на един нов Бог, Който трябва да замени прабългарското божество Тангра и славянското Перун. И този Бог е твърде различен от тях. Той е Дух и твори чрез Слово. Не очаква жертвоприношения и ритуали, а покорство, общуване и близост. Синът Му, Иисус Христос, е наречен Бог Слово: чрез Него е създадена цялата вселена и за Него се разказва в цялата Библия – Божието Слово, Стария и Новия Завет.
Така в живота на младата Българска християнска държава възниква една много важна необходимост – от достъп до Божието Слово. Хората трябва да знаят за какво се говори в него, за да го почитат, за да черпят мъдрост от него и преди всичко, за да познаят същността на своя Бог, Когото да заобичат.
За тази цел на княз Борис вече са нужни хора на словото, обучени и образовани, които на свой ред да станат учители и свещенослужители на българите. И Бог отговаря на необходимостта. Моравският княз Ростислав моли Византия да му бъдат изпратени хора, които да проповядват християнското учение на славянски език. Немските духовници, които са представители там на Католическата църква, говорят на латински, т.е. неразбираемо за моравския славянски народ. На тази мисия Византия изпраща братята от Солун Кирил и Методий. Те са славяни по произход и най-вероятно майка им е българка. Кирил се обучава в прочутата по онова време във Византия Магнаурска школа, където се запознава с най-сериозните постижения на богословската и философската мисъл, както и с изтъкнати умове от различни сфери на човешкото познание. Негови учители там са енциклопедични умове като Лъв Математик и патриарх Фотий.
Кирил и Методий са изпратени на няколко мисии сред различни славянски народи, като основната им цел е да защитят правото на тези общности от хора да слушат Божието Слово на своя роден език. Двамата братя се борят срещу триезичната ерес, според която само на три „свещени” езика (еврейски, гръцки и латински) може да се проповядва за Бога, да се служи на Бога и да се хвали Богът. Останалите са недостойни. Но Божието Слово е живо – чрез него Бог изобличава, променя, изцелява, утешава, насърчава, напътства и най-важното, дарява вяра, а вярата носи живот. Затова е толкова важно хората да разбират думите на Свещеното Писание – с тях Бог им говори. И Той не оставя приелите наскоро кръщение славянски народи без тази Своя неоценима благодат. Чрез Кирил Бог им дава тяхна писменост. Двамата братя се усамотяват в манастир на планината Олимп, в Мала Азия, където служи Методий. Там Кирил съставя първата славянска азбука, т. нар. глаголица. Несъмнено този акт е Божие чудо. Буквите на глаголицата се изписват сложно, но предават изключително точно славянската звукова система. Първата буква в новата азбука е „Аз” и тя изобразява кръста на Христос. Съществува хипотеза, според която в основата на глаголицата има три символични елемента – кръст, кръг (символ на вселената) и триъгълник (символ на Божието триединство). Несъмнено Кирил е стоял в пост и молитва пред Бога и със смирение е измолвал от Него този благодатен дар, новата азбука. Веднага след като я съставят, двамата братя започват да превеждат Божието Слово на славянски, като при това сами създават съвсем нови основни понятия, които предават съвършено ясно непреводимия дотогава смисъл на гръцки. И цялата тази нова славянска реч е особено благозвучна. Всичко това говори за несъмнена свръхестествена намеса, която признават дори съвременните учени: „Думите, които те преди се мъчили… да си преведат или обяснят на своя език, били намерени като по чудо, сякаш умението на първоучителите идвало от неземно вдъхновение. В представите на средновековните българи изглеждало, че сам Бог е заговорил на славянски.”
Така се появяват първите преводи на Божието Слово на старобългарски език. Кирил и Методий израстват в средата на български славяни и езикът, на който говорят, е старобългарски, но той явно е напълно разбираем и за всички останали славянски народи по онова време. Съгласно Пространното житие на Методий (за чийто автор се смята или Климент Охридски, или Константин Преславски) двамата братя превеждат от гръцки на славянски първо „Псалтира, Евангелието и Апостола”, т.е. Псалмите, части от четирите Евангелия, Деянията на апостолите и новозаветните Послания, а след смъртта на Кирил Методий превежда сам останалите старозаветни книги. В своя полемичен текст „За азбуката” Черноризец Храбър (ІХ-Х в.) пише, че славянският превод на Библията има по-голяма стойност от гръцкия, защото е направен с недвусмислено Божие действие – за кратко време и от „свети мъже”. Ето и едно по-късно мнение: „Преводаческата гениалност на Кирил, Методий и техните съратници граничи с чудо не само за съвременниците им, но и за днешните филолози.”
През 885 г. в България се връщат учениците на Кирил и Методий Климент, Наум и Ангеларий. Причината е, че в Панония и Моравия се надига реакция срещу славянското слово в богослуженията и те са подложени на гонения. Българският княз Борис проявява прозорливост и не просто ги приема, а им създава добри условия за работа. Така в България възникват няколко книжовни школи (в Плиска, Охрид), които стават центрове за обучаване на ученици, както и за превод и преписване на Божието Слово. Тези процеси също изненадват учените със своята бързина и интензивност, нетипични за онова време. Движещата сила отново е Бог, Който изпълнява Своя промисъл. Всъщност в края на ІХ в. в България учениците на Кирил и Методий изпълняват великото поръчение на Иисус Христос: „Идете и създавайте ученици измежду всички народи” (Мат. 28:19). Най-важните последици от това са все по-широкото разпространение на Божието Слово по нашите земи, все по-задълбоченото му разбиране от немалък кръг обучени за това хора и подготовката на свещеници, които да служат на народа на разбираем език и да проповядват Писанието като живо слово, така че то наистина да достига до сърцата на българите. В житието на Климент Охридски Теофилакт пише, че в Кутмичевица Климент е подготвил за свещеници 3500 души. С тях той „прекарвал повечето си време и им разкривал по-дълбоките места от Писанията”. В повечето учебници по старобългарска литература се набляга на факта, че така мнозина се ограмотяват, учат се да четат и пишат, т.е. българският народ се издига в културно и просветно отношение. Но зад това се крие по-дълбокото Божие действие – българите имат все повече достъп до живото Божие Слово, което не просто ги просвещава със знания и мъдрост, а просветлява умовете и сърцата им, събужда ги за нов живот на вяра и посвещение пред Бога.
Отново свързана с Божия промисъл е следващата важна стъпка от развитието на славянската книжовност. След 893 г. по времето на цар Симеон, когато настъпва т. нар. Златен век на българската книжнина, възниква кирилицата – втората славянобългарска азбука, която се налага и измества глаголицата. Учените сочат най-различни причини за това – стремеж към сближаване с гръцкото писмо, влияние на Византия и т.н. Но от гледна точка на Божия план това е следващият етап, за да се отвори пътят за действието на Словото. Кирилицата дава възможност писмеността да бъде по-лесно усвоявана и възпроизвеждана, по-бързо да се пише и по-лесно да се чете. Повече хора я усвояват и много повече ръкописи се четат, преписват и разпространяват. Така постепенно всеки манастир и всяка църква вече имат свои преписи на Свещеното Писание, които се използват при богослужение, също за изучаване и за насърчение на вярващите.
Интересен е откликът на това Божие дело по българските земи. Разбира се, народните езически вярвания не отмират лесно и битката за душите на хората не спира, дори се засилва. Но сред книжовниците има все по-утвърдени Христови ученици, които ревностно разпространяват не просто писмеността, образованието и културата, а християнството – вярата във всемогъщия Бог. За да проследим какво е тяхното отношение към Божието Слово и разбирането им за него, ще се спрем накратко върху поетичния текст „Проглас към Евангелието”. За негов автор се смята Константин Преславски, който живее в края на ІХ и началото на Х в. Той е част от Преславската книжовна школа, развита особено по времето на цар Симеон. Според някои изследователи „Прогласът” е дело по-скоро на Константин-Кирил Философ или поне в основата му е залегнал негов текст. Творбата е полемична, целта й е да убеди читателите в стойността на това, в което ги въвежда – Евангелието. Авторът си служи с богат поетичен език, много антитези, повторения, риторични въпроси, градации. Основната му цел не е да говори на висок стил, а да бъде разбран. Затова са толкова много примерите и „притчите” от реалния живот, които използва.
Творбата има ясна структура, в която се открояват няколко водещи идеи. Първата е свързана с необходимостта читателите да осъзнаят, че писмеността (конкретно славянската) е дадена от Бога. Тя е „дар, който никога не тлее”, и е предназначена „за онези души, които го приемат”. Повечето учени тълкуват този текст като свързан единствено с писмеността, създадена от Кирил и Методий, и с книжовността на славянските народи. Така и се изучаваше „Прогласът” дълги години в училище. Но внимателният анализ показва, че авторът има предвид най-вече Божието Слово, към което пише „проглас”, а „буквеното слово” е средство, инструмент, за да достигне Евангелието до сърцата на повече хора.
Слушайте сега с целия си ум,
слушайте, цял славянски народе,
слушайте словото, защото от Бога дойде,
словото, което кърми човешките души,
словото, което крепи сърцата и умовете,
словото, което подготвя да познаем Бога.
За автора очевидно Божието Слово дарява живот и поддържа живота. Чрез него човекът общува със своя Създател, познава Го и Го обиква. Както плътта е подвластна на гниене,
така всяка душа отпада
от живота, когато няма Божи живот,
когато не слуша Божието слово.
А чрез писменото слово, което човек може да чете, се укрепва вярата му – той познава отблизо своя Отец, приема Неговата любов, насърчение, изобличение и животът му започва да носи добри плодове. „Правата вяра е като семето, което пада на нивата”:
така и тя, падаща върху човешките сърца,
изисква Божия дъжд на буквите,
за да израсте по-добре Божият плод.
Силата на Божието Слово не е магическа, то изисква разбиране от човека и най-важното, отклик. Затова, когато някой го слуша на чужд, непонятен език, само ще се заблуждава, ако чака неговото животворно въздействие. Тук авторът цитира думите на ап. Павел от І Коринтяни 13:1 и 14:19 за безсмислието на молитвата и проповядването на непознат език.
В „Прогласа” откриваме още едно, изключително важно гледище за писаното Божие Слово като извор на живот. „Безкнижната душа е мъртва”, защото е лишена от нещо много ценно – оръжието за борба срещу плътта и срещу Сатана. „Скотският живот и похот” и „мръсната тлен на плътта, животът на която е като сън”, не могат да бъдат победени от самия човек, каквато и воля и сила да има. Единствено Божието Слово, т.е. силата, дадена от самия Бог чрез вярата в Иисус Христос, се противопоставя трайно и резултатно на старата човешка природа и гибелните лукавства на Сатана. Години наред българските ученици в миналото учеха наизуст и повтаряха една фраза от „Прогласа”:
Голи са без книги всички народи…
Но ето как продължава тази мисъл в оригиналния текст:
неможейки да се борят без оръжие
с противника на нашите души
и готови за плена на вечната мъка…
като сте приели сега здравото оръжие,
което коват книгите Господни,
силно притискащи главата на лукавия.
Така старобългарският автор учи своите читатели, че писаното Божие Слово ще ги направи „повече от победители” (Римл. 8:37) – „не падайки, но крепко стоящи” в битките и изкушенията през живота им. То ще укрепва вярата им и ще ги връща при извора на живота – техния Бог. То ще им даде първо най-важната светлина в живота им – Иисус Христос, а чрез Него и цялата Божия благодат: просвета, образование, напредък, цивилизованост и т.н.
Такива старобългарски текстове и изобщо по-голямата част от старобългарската литература, възникнала през ІХ-Х в., отразяват най-ярко Божието присъствие и разкриват най-силен стремеж към познаване на Божието Слово в сравнение с цялостното развитие на литературните и книжовните процеси у нас до днес. Тези възгледи на авторите никога повече не се повтарят като обща позиция и цялостна насока в отношението към Бога, Неговото Слово, света, човека и силите на злото. Нещо повече, самата старобългарска литература се възприема от съвременна гледна точка като „нелитература” и „небългарска”. Изследователите не откриват в нея особена естетическа и художествена стойност, освен това я упрекват в липса на оригиналност, в подражателност спрямо византийската литература, в липса на национална самобитност, заменена с прекалената универсалност на християнските и църковните принципи. Петър Динеков например се опитва да се дистанцира от подобно мнение и да очертае спецификата на тази книжнина, нейната роля в развитието на Българската държава. Но неговата защита се изразява по-скоро в смекчаването на „религиозно-дидактичния” й характер и в изтъкването на силните й връзки, които той вижда с античните, езически писатели и мислители, както и в „демократичната” струя в нея – апокрифните и богомилските творби. Изследователят дори стига до едно още по-„научно” твърдение: „Действително… старобългарската литература е най-тясно свързана с покръстването, с разпространението на християнството, с ролята на християнската черква. Както вече добре е изяснено от нашата историческа наука, тук не се касае за причинно следствие на едното от другото (като абсолютно обуславяне на появата на писмеността и литературата от християнизацията), но за явления, съвместно съществуващи и взаимно обусловени от едни и същи причини, от нуждите на обществено-политическото развитие на Българската държава през ІХ в.”
Всъщност това е поглед към старобългарската литература, пречупен през желанието тя да бъде нещо по-различно от това, което е. Изследователите няма как да отрекат нейния характер, но особено по времето на комунизма бързат да го извинят и омаловажат. Те няма как да видят благодатните действия на Бога, свързани с приемането на християнството по българските земи, с възникването на новата славянска писменост, с оформянето на новия български литературен език, с превода на Свещеното Писание на разбираем за всички славяни старобългарски език, с възникването на старобългарска книжнина и книжовни школи, където се подготвят все повече ученици и последователи на Христос. Бог, а не обществено-политическото развитие, е двигателят на тези процеси. Неговото живо Слово оживотворява българския народ в тази епоха и не случайно старобългарската се оказва първата славянска литература, като упражнява силно въздействие и дава значителен тласък за развитието на другите славянски народи, особено на южните и източните славяни, т.е. в по-голямата си част се утвърждава като литература, благословена от Бога. Самият Петър Динеков в друго изследване пише: „Когато човек вникне по-дълбоко в тематиката и жанровото разнообразие на старобългарските литературни паметници, към които по навик е хранел дълго време недоверие, въпреки тяхната недостъпност и отдалеченост от манталитета на съвременния човек, се учудва от богатството на духовния живот на средновековните хора.”
В „Пространното житие на Кирил”, което според някои е написано от брат му Методий, според други – от Климент Охридски, а според трети – от неизвестен досега автор, четем определението, което той дава на философията: „Да се познаят Божиите и човешките неща; да се приближи човек до Бога, доколкото е възможно, и да се приучи чрез добродетел да стане като Онзи, Който го е създал по Свой образ и подобие.” Най-важното във всяка човешка мъдрост и разсъждение, каквото всъщност означава философията, е познаването на Бога, приближаването до Него и уподобяването на Него. Само върху тази единствено вярна основа са възможни по-нататък познанието за човека и за света наоколо. Тук няма да коментираме мнението на Велчо Велчев, който вижда във всичко това „богодоближаване и богоуподобяване в духа на традицията на платонизма и стоицизма”. За нас е важно, че Кирил изхожда от богословието дори по отношение на философията. Както признава по-нататък изследователят, във всички спорове и разяснения, в които участва „като широко начетен и находчив полемист, отстоявайки дадени положения, Константин на много места основава мислите си направо на Св. Писание”, разбира се, като на върховен авторитет.
Тази тенденция – на близост до Бога и Неговото животворно Слово – с времето отслабва, богатият духовен живот губи своята целенасоченост, светските страсти и ламтежи все повече излизат на преден план. От 1018 до 1186 г. България е под властта на Византия. Следват трудни години на възстановяване и втори културен подем едва през ХІV в., когато е разцветът на Търновската книжовна школа, свързана с името на патриарх Евтимий. Това е епохата непосредствено преди падането под турско робство, което продължава пет века.
Във времето до днес Бог не спира да проявява Своята благодат и милост към българския народ. А народът ни не спира да се отдалечава от Бога и Неговото Слово. С всичко, което ни се случва, Бог продължава милостиво да ни призовава към Себе Си и да ни насочва към безценния Си дар – Своето живо Слово. И днес, единадесет века по-късно, са в сила спасителните думи от старобългарския „Проглас към Евангелието”:
Който приеме мъдростта
на тези писмена, Христос в него говори
и вашите души крепи Той винаги.
