Трудно е да се говори за същността на спора между арминианството и калвинизма, тъй като тази тема изисква систематичен подход към Писанието и рационално осмисляне на ключовите понятия в него, свързани с темата за спасението.
Като цяло вододел между тези две учения за спасението е разбирането за характера на спасителната благодат: дали тя е принудителна, или не? Този въпрос определя всички останали: Божият избор за спасение безусловен ли е, или условен? Греховността на човека изключва ли свободата на неговата воля, или не? Изкуплението за всички хора ли е, или само за някои и по какви критерии? Как се осигурява безопасността на вярващия – с принудителни или с непринудителни средства?
Тук няма да засягаме всички тези въпроси, макар да смятаме, че са вътрешно взаимосвързани. Ще изследваме само един от тях – за начина, по който се проявява Божията любов към грешника. Причината да изберем този въпрос е, че като цяло калвинистката представа за принудителната благодат обръща с главата надолу именно библейското учение за Божията любов. Неслучайно един от най-известните американски богослови е написал книга за калвинизма, озаглавена „Каква е тази любов?“.
Калвинизмът изопачава библейското разбиране за това качество на Бога по два начина: като отрича, от една страна, неговия непринудителен, а от друга, универсалния му характер. Принудителността на Божията любов и нейната безусловна избирателност са два парадокса на калвинизма, които противоречат на съвестта на всеки вярващ човек. За невярващите хора в калвинизма е смущаващо или враждебното отношение на Божията любов към една част от човечеството (при строгия калвинизъм), или нейното безразлично отношение към определени хора (при умерения калвинизъм). В Библията обаче откриваме друго описание на Божията любов, която не познава такива парадокси. Именно за това бихме искали да поговорим.
Принуждава ли Божията любов към спасение?
Може ли Божията любов да принуждава?
Според военната терминология победителите не ги съдят. Калвинистите използват този факт, за да докажат, че в борбата между двете воли – на Бога и на човека – побеждава Бог, следователно Той диктува условията за по-нататъшните отношения помежду им. Но нима Бог до такава степен е зает със собствената Си Личност, че Го интересува само външната победа, а не и убежденията на Неговите противници? Най-вероятно калвинистите тук използват някои средновековни разбирания за подобно честолюбиво отношение на Бога към хората. Нищо такова не откриваме в Новия Завет. Явно калвинистите не възприемат правилно новозаветните свидетелства за характера на отношенията между Бога и човека.
Преди всичко тук се поставя въпросът как се съотнасят едно към друго такива качества на Бога като Неговата Любов и Неговата Справедливост. Калвинистите настояват, че водеща е Справедливостта, а ние – Любовта. Кой е прав? Не е трудно да се отговори на този въпрос, тъй като, въпреки че Божията Справедливост се стреми да накаже грешника, Божията Любов го е избавила, като е платила за нашата вина на Голгота. Това значи, че оттогава съдбата на човека е преминала от ръцете на Божията Справедливост в ръцете на Божията Любов. И това е предречено още в Стария Завет, призван да служи като материален предобраз на духовните събития от Новия Завет.
Спорен е обаче въпросът дали Божията любов може да принуждава към спасение. Положителният отговор на калвинистите поставя всеки здравомислещ християнин в огромно морално затруднение. Как е възможна любов по принуда? Възможна ли е принуда по въпросите на любовта и морала? А и простото безразличие не е свойствено на любовта, още повече на божествената. Нима това не обезсмисля самото понятие „любов“? Най-вероятно тук е същността на всичките ни разминавания с калвинистите.
И не е изненадващо, че подобна принудителна благодат те наричат „дар“. Ама че подарък! „Не е важно какво ти чувстваш към мене, важно е какво аз чувствам към тебе.“ Нима истинската любов се държи така? Но дори да приемем, че е така, само едно не е ясно – защо ние, вярващите, не усещаме тази принуда от страна на Бога? Да не би да обичаме Бога по принуда, без да си даваме сметка за това? И каква е тази принуда – хипноза или някаква духовна интуиция? По-скоро това е измислица на калвинизма, тъй като Бог, заради самата същност на Своята святост и морал, не може да принуждава към спасение. И ако все пак любовта принуждава, тя се оказва разновидност на робството, което не е нещо добро за поробения човек.
Някога Николай Бердяев е написал статия, озаглавена „Кошмарът на злото добро“. Впрочем тя можеше да бъде наречена и „Кошмарът на доброто зло“. Каква е разликата, ако Бог според калвинизма е източник (активен или пасивен, няма значение) и на гибелта, и на спасението? Няма как да наречем наказание от Бога Неговото предвечно желание да погуби човека по такъв хитър начин – като просто го лиши от Своята помощ, когато е изкушаван. Тогава никой не би могъл да твърди, че Бог е виновен за неговата гибел!!! Доброто насилие е по-скоро някакво изобретение на постмодерното мислене, отколкото библейска истина. Новият Завет отхвърля такава представа за Божията любов, а новозаветните истини се съдържат в зачатък и в Стария Завет.
На какво ни учи Божието слово? Ако Божията любов беше абсолютно безусловна, не би оставила Соломон без помощ, когато са го изкушавали чужденките. „При много народи не е имало такъв цар като него. Той беше любимец на своя Бог и Бог го постави цар над всички израилтяни; но пак чуждоземни жени вкараха в грях и него“ (Неем. 13:26). Този текст показва, че Божията любов не принуждава към послушание. Разбира се, че тя не може да принуждава и към спасение, както четем: „Йерусалиме, Йерусалиме, ти, който избиваш пророците и с камъни убиваш пратените при тебе! Колко пъти съм искал да събера децата ти, както кокошка събира пилците си под своите криле, но не поискахте!“ (Мат. 23:37). Тези свидетелства от Писанието за нас са по-авторитетни, отколкото калвинистките измислици за принуждаващата Божия любов.
1.2. Може ли Божията любов да не се съобразява със свободата на грешника?
Калвинистката теза за благодатта на Бога, която не може да бъде отхвърлена, има и обратна страна – тя изисква пълната греховност на човека, изключваща каквато и да било проява на неговата свободна воля. Но ние подлагаме под съмнение това твърдение. Ако Божията любов не се съобразява със свободата на грешника, тогава как се отнася към него – като към камък, робот, фикция? Нима Бог обича пълното нищожество? Ние разбираме любовта не по заслуги, дори любовта към враговете, но любовта „заради нищо“ е съвсем непонятна. Не е възможно да обичаш нито по принуда, нито равнодушно. Такова чувство не може да се нарече пълноценна любов. Не се ли сблъскваме и тук с абсурд, така горещо защитаван от калвинистите?
С една дума, тяхната представа за това, че свободата на волята на човека не играе никаква роля при неговото спасение, е също толкова шокираща за здравомислещите хора, както и калвинисткото разбиране за принудителната Божия благодат за спасение. Как е възможно Бог да сключва Завет с марионетки? Няма как Той да се обръща към грешника със спасителен призив и същевременно да осъзнава, че приемането на този призив зависи от самия Него, а не от човека. Нима Бог не е способен да спаси хората, без да ги принуждава на това? Или Той е дотолкова слаб, че не е способен да постига Своето, без да прибягва до насилие? И това са само логически въпроси към калвинизма, не морални.
Всъщност Бог не е какъвто си Го представят калвинистите – не защото ние или някои други мислят така, а защото това се доказва в Свещеното Писание. Калвинизмът умишлено принизява моралния образ на Бога, Когото познаваме от Библията. Дори невярващите хора не са способни да изопачат облика на Божията любов така, както калвинистите! Защото да отстъпи от истината може дори вярващ човек, а да се приближи към нея е способен и невярващият – чрез средствата на общото откровение и т. нар. „предварителна“ благодат. Не е изключено сред спасените да се окажат онези, които калвинистите са смятали за неизмеримо далечни от Бога, а самите те да бъдат лишени от спасението, в което са били безкрайно сигурни тук, на земята.
Ние признаваме факта, че Божията милост може да остави някои хора, но калвинистите обясняват това оставяне по различен начин. Те защитават безусловния избор на Бога да спаси едни хора, а други да лиши от Своята милост. Докато ние свързваме това лишаване с личната отговорност на всеки човек за делата му.
Тук е важно да разберем логическия ред и взаимодействието на Божите и човешките действия: първо Бог призовава абсолютно всички грешници към покаяние и вяра (в различно време и чрез различни обстоятелства), после Той благославя тези, които са откликнали, и заплашва с наказание онези, които са се закоравили в отговор на Неговия призив. С други думи, „просвещаващото“ действие на божествената любов предшества човешкия избор, без да принуждава никого нито към спасение, нито към гибел.
Разбира се, като отхвърляме принудителния характер на Божията любов, ние не отричаме нейната несъмнена активност в делото на спасението. Бог не може да бъде просто наблюдател, когато всички хора отиват в ада. Той прави нещо, но тези Негови действия влияят на хората, а не ги принуждават за каквото и да било. Неслучайно в Йоан 6:44 четем: „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец…“. Глаголът „привлече“ означава буквално „подтикне“. Но трябва да различаваме подтика от насилието. Бог прави всичко възможно, за да не принуди човека да пожелае спасение, тъй като принудителна любов не Му е необходима нито на земята, нито на небето. В крайна сметка какъв човек е нужен на Бога – роб или приятел? Очевидно тук отговорът на калвинистите е противоположен на нашия.
А ако Божията любов не принуждава, може ли тя да избира? Може, но нека изясним по какви критерии. Калвинистите отново твърдят: по никакви критерии. Библията обаче оспорва това мнение: „Ето на кого ще погледна: на смирения и съкрушения духом и на треперещия пред Моето слово“ (Ис. 66:2). Оказва се, че на Бога е нужен не просто грешник, а разкаял се грешник! Защото у грешника има нещо, което интересува Божията любов, въпреки че изобщо не интересува Божията справедливост. Но да не избързваме.
Когато човек оставя Божията любов, тя също може да го остави, което произтича от условната част на нейния характер. Безусловността осигурява на всеки човек възможност за спасение, но самото спасение се получава при две условия – вяра и покаяние. Любовта не може да принадлежи на неверните, тъй като тя винаги изисква взаимност.
- Избира ли Божията любов по безусловен начин?
2.1. Поставя ли Божията любов някакви условия?
Както вече посочихме, ние не отричаме избора сам по себе си, а калвинисткото обяснение за безусловността на неговия характер, напълно независещ не само от делата, а и от желанията на човека. Впрочем безусловността на Божията любов не е абсолютна, а относителна. В един смисъл Божията любов е безусловна, а в друг за нея има условия. Тя е безусловна, когато се отнася непосредствено до заслугите на хората пред Божия Закон. А що се отнася до вътрешните им подбуди, към тях Божията любов предявява свои условия, независещи от изискванията на Божия Закон.
Затова нека се съсредоточим върху условната част на Божията любов. По въпроса за спасението Бог отчита не делата на човека, а неговите убеждения. Затова не е изненадващо, че в отговор на Своята любов Бог очаква от грешника да прояви собствената си любов, и нищо повече (вж. „двойната“ заповед в Мат. 22:37-40; срв. I Кор. 16:22; II Сол. 3:5).
Но възможно ли е грешникът да удовлетвори изискванията на Божията любов, когато спасението, от една страна, няма как да се постигне с помощта на дела, а от друга, няма как да се заслужи поради непреодолимото действие на „първородния“ грях? Да, може, и това се случва чрез т. нар. „предварителна“ благодат. Също така от Римл. 7:18-19 разбираме, че „първородният“ грях е поразил само външната способност на грешника да върши добро, а не и вътрешната му способност да желае това добро. Тези две обстоятелства играят важна роля при обяснението на възможността грешникът да прояви свободна воля. С други думи, тя е възможна в пълнота само в сферата на човешкото съзнание, а над външните резултати (делата) ние нямаме пълна власт.
Затова калвинистите напразно изтъкват чуждото на Библията разбиране за „пълната“ безпомощност на грешника, за която няма потвърждения в реалността. Всъщност Божият Закон е написан в сърцето на всеки от нас (вж. Деян. 17:27; Римл. 2:14-15), така че хората не трябва да се смятат за „пълни“ невежи по духовните въпроси. Когато аз бях невярващ, към Бога ме привлече именно проповедта за Неговата любов лично към мене. И тази вест е длъжен да знае всеки грешник: „Бог обича именно тебе“. Но за съжаление нито един последователен калвинист не може да каже това.
След като Божията любов очаква от грешника неговата любов в отговор, става ясно защо не всички хора могат да я притежават, а само изпълнилите това условие. Освен това Божият спасителен призив достига всеки човек в благоприятно време. Ако сърцето на някого е готово да приеме този призив, Бог избързва да говори на такива хора повече, отколкото на други (вж. Лука 8:18; Деян. 16:6-10). И обратно, Той може да лиши особено упоритите хора от Своя призив или да го отложи за известно време (вж. Деян. 28:25-27; Римл. 1:21-26а). Ето защо отделните хора идват при Бога по различни пътища.
Калвинистите твърдят, че по отношение на спасението Божията любов по никакъв начин не е отправена към всички хора. С други думи, тя иска да спаси само някои. Тук ще зададем на калвинистите своя традиционен въпрос: „Защо?“. На какво основание мислят така? Дали според тях Божията любов не стига за спасението на всички хора? Или тя не се интересува от всички, а само от някои? Или силата й е недостатъчна, за да обхване всички? Или въпросът не е в силата, а в желанието на Бога? Нито един от тези отговори не може да удовлетвори вярващите, които обичат Писанието.
Привържениците на Калвин обичат да изтъкват, че Божията любов към грешниците е безусловна. Но тогава защо е избирателна? Безусловността и избирателността са несъвместими понятия. Ще повторим: Божията любов на Голгота се е сдобила с правото да определя спасението на хората, независимо от изискванията на Закона, затова тя поставя свои условия пред грешника – покаяние и вяра. Вече говорихме, че в своето съзнание грешникът притежава изцяло дееспособна свободна воля, а неговата пълна неспособност се проявява единствено в сферата на външната му дейност. Ето защо Бог очаква от грешника именно това самоопределение, на което е способен неговият „вътрешен човек“, за да му даде статус на спасен.
По тази причина калвинистите не са прави, когато твърдят, че е ненужно или дори греховно неновороденият човек да се опитва по какъвто и да било начин да „угажда на Бога“. Според тяхната теза се получава малко странно: когато човек живее в грехове, не е нужно да угажда на Бога, даже в мислите си, но щом веднъж се покае, това става задължително за него. Тогава какво представлява покаянието, ако не изискване на Бога към човека, след което той се помирява с Него, като получава прошка за греховете си? Същото се отнася и за вярата на човека. Тя е изискване на Бога и условие за спасение, а не Негов дар и признак за това спасение.
Иначе Христос никога не би похвалил някои хора за тяхната вяра (вж. Мат. 8:10; 15:28), а също така не би я очаквал от тях (Мат. 8:26; Йоан 16:31). Излиза, че макар Бог пръв да обиква хората (вж. I Йоан 4:19), Той все пак очаква от тях ответна любов (вж. Лука 7:47). Разбира се, че такава любов на човека към Бога се нарича „плод“ на Светия Дух (вж. Гал. 5:22). И разбира се, че човешката любов, както вярата или покаянието, не може да заслужи за себе си спасение, но може да го получи като дар, тъй като спасителните отношения са отношения преди всичко на взаимна любов, доверие и преданост. Те по своето определение не могат да бъдат други.
2.2. Съществува ли някакво минимално условие, за да бъде получена универсалната любов на Бога?
И така, Божията любов може да бъде както обичайна, така и особена. Обичайната любов на Бога е насочена към всички грешници, за да им даде възможност за спасение, а особената – само към вярващи, които проявяват определено усърдие в служението си на Него. Вече нарекохме първата безусловна, а втората условна. Разликата между тях е в това, че Божията любов предлага на всички хора възможност за спасение, а единствено на тези, които откликват на това предложение, дава самото спасение.
Разбира се, особената Божия любов е по-дълбока от обичайната, тъй като човек отваря сърцето си, за да придобие всичките й дарове, а невярващите хора не постъпват така. Съществуват някои различия в рамките на тази особена любов и в самия лагер на спасените хора в зависимост от тяхното усърдие. Например Иисус Христос проявява особена любов към Марта, Мария и Лазар (Йоан 11:3, 5, 36), също към тримата Си по-близки ученици (Мат. 17:1; Марк 5:37; 14:33), а сред тях отделя Йоан (Йоан 13:23; 19:26; 20:2; 21:7, 20).
Несъмнено такава любов съществува, но ние ще насочим вниманието си към универсалната или обичайната любов на Бога, която се разпростира към всички грешници. Именно тя никога не е напускала хората – от грехопадението на Адам и чрез него на цялото човечество. Именно тя осигурява на всеки грешник известна помощ, която изхожда от т. нар. „предварителна“ благодат на Бога. Няма защо да се срамуваме от убеждението, че Бог не просто обича всеки грешник, а и по определен начин действа в живота му – но без принудителни средства. Ако се обърнем назад, ще си спомним колко често и по различни начини Божията „благост ни е водила към покаяние“ (Римл. 2:4).
Калвинистите наричат тази благодат „всеобща“, а ние – „предварителна“, тъй като Бог не разделя любовта Си на неспасителна и спасителна част. Как можем да докажем това? С факта, че Иисус Христос изцелява телата на хората именно за да видят неразделната Му любов и към техните души, като по този начин ги призовава да приемат и спасителната Му любов. Именно поради тази причина социалното служение на Църквата подготвя душите на невярващите да приемат спасението, тъй като те виждат в тази помощ към тях същата любов, която вярващите имат и към душите им.
В такъв случай мнението на Калвин, че Божията любов може да „угоява“ телата на хората за предстоящото им заколение и отиване в ада, прави проявата на тази любов непоследователна и безсмислена. Невъзможно е да се обичат телата на хората и в същото време да се мразят душите им. На това менние противоречат текстове от Писанието като Йоан 1:9; Деян. 17:27; Римл. 2:4, 14-15, които говорят за непосредственото отношение на „общата“ благодат към спасението, макар и само като подготвителен етап.
За универсалността на Божията любов свидетелстват следните текстове от Писанието: „Още когато ние бяхме немощни, Христос в определеното време умря за нечестивите“ (Римл. 5:6). „Христос умря за всички, така че живите да живеят вече не за себе си, а за Онзи, Който умря за тях и възкръсна“ (II Кор. 5:15). Разбира се, калвинистите ще кажат, че Божията любов не е била насочена към всички, а само към избраните невярващи, но Писанието казва „всички“ и в I Тим. 2:4 и Тит 2:11 се потвърждава, че „всички хора“ се нуждаят от спасение.
Заключение
И така, калвинистите изкривяват библейското разбиране за Божията любов – според тях тя принуждава хора към спасение и избира хора за спасение по безусловен начин. Като се обосновахме с текстове от Писанието, стигнахме до извода за пълната несъстоятелност на подобни твърдения. Можем само да недоумяваме коя е тази любов, която може да притежава свойствата, приписвани й от калвинистите, какво остава за божествената любов?! Бог ни заповядва да обичаме другите хора така, както ни обича Той (вж. Йоан 13:34-35; 15:12, 17; I Йоан 3:23; 5:2, II Йоан 1:5). Ако някой от християните започне да подражава на „калвинистката“ любов, например в своите семейни отношения, би стигнал до много печални резултати.
Калвинизмът е парадоксална система в богословието, която е невъзможно да се съгласува нито с разкритата в Библията Божия воля, нито с дадените от Бога логика и морал. В крайна сметка калвинизмът греши едновременно спрямо две библейски истини: 1) относно моралната природа на Бога, която не може да принуждава никого към спасение, и 2) относно свободата на човешката воля, която винаги е присъща на грешника, макар и сама по себе си да не може да го спаси. Колкото и да е необятна силата на Божието всемогъщество, Бог няма да я употреби за насилие, освен когато наказва грешниците. По същия начин, колкото и да е нищожна свободната воля на човека, тя е способна да се възползва от предлаганата й от Бога възможност за спасение.
Богът на калвинистите се държи не просто нелогично, а и враждебно към голяма част от човечеството. А ако той е безразличен към съдбата на грешника, не може да се смята за Спасител на цялото човечество. Такъв Бог е недостоен за вярата – както на вече повярвалите, така и на още неповярвалите. Оттук следва, че в лицето на калвинизма всички хора се сблъскват с изкривено благовестие. Благовестие, което изключва възможността за спасение на всеки човек, не може да бъде истинско. То е осакатено, карикатурно.
По тази причина можем само да съжаляваме защитниците на калвинизма. Ако Бог по абсолютно безусловен начин изпраща на хората всичко, което и изисква от тях (вяра, покаяние, любов, вярност, святост и т.н.), това прилича на куклен театър, недостоен за истинското величие на Господ. Да управляват марионетки, могат и хората, но не им прави чест. Това се отнася още повече за Великия Бог, способен да постига целите Си в този свят, без да прибягва до насилие. Наличието на зло в света свидетелства, че Бог се бори срещу това зло с непринудителни средства.
Явно калвинистите се опитват да направят „меча услуга“ на Бога, тъй като на практика учението им Го позори много повече, отколкото Го прославя. Затова можем смело да кажем, че не съществува и не може да съществува никакво принуждение или равнодушие в Божията любов, а избирателността й е обусловена от „вътрешното“ отношение на грешника към нея (вж. Пс. 33:19; 50:19; Ис. 57:15; 66:2; Дан. 3:39; Мат. 26:41; I Пет. 3:4; Римл. 7:22; II Кор. 4:13). Особено красноречиви са думите на ап. Петър, които ясно посочват „кое е скъпоценно пред Бога“. Затова ще повторим заедно с пророк Даниил: „Няма срам за онези, които се уповават на Тебе“ (Дан. 3:40).
Генадий Гололоб
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2019 <<<
