Смъртта идва в света чрез грехопадението на човека. Говорим за духовната смърт, която отделя човека от Бога. Тя идва чрез греха и така е до днес. В Римл. 5:12 четем, че първо, „чрез един човек грехът влезе в света“. Адам е съгрешил и е въвел греха в света. И второ, „смъртта премина във всички хора чрез един човек, в когото всички съгрешиха“. Смъртта не просто се е разпространила сред всички или е била предадена на всички, а е „преминала във всички“. Проникнала е, просмукала се е в духа, душата и тялото на всички хора. Няма място у човека, където смъртта да не е проникнала, затова, за да съществува, той непременно трябва да приеме божествения живот. Спасението не може да се изразява в човешки реформи, защото те са безсилни пред смъртта. Грехът трябва да бъде осъден още преди спасението да стане възможно. Именно това извършва за нас спасението от Господ Иисус Христос.
Човек, който съгрешава, трябва да умре. За това говори Библията. Нито едно животно или ангел не могат да понесат наказанието за греха вместо човека. Съгрешава троичната природа на човека, затова той трябва да умре. Само човечеството може да изкупи човечеството. Но тъй като грехът е влязъл в човечеството, неговата собствена смърт не може да го изкупи. Ето защо е дошъл Господ Иисус. И сам е станал Човек, за да поеме върху Себе Си осъждането на човечеството. Неосквернена от греха, Неговата свята човешка природа можела чрез смъртта Му да изкупи грешното човечество. Той умрял със заместителна смърт, приел върху Себе Си пълното наказание за греха на всички хора, дал живота Си като откуп за нас. Вследствие на това всеки, който вярва в Него, „не отива на съд“ (Йоан 5:24).
Когато Словото станало плът, То обхванало в Себе Си всяка плът. Точно както постъпката на един човек – Адам – представлявала постъпка на цялото човечество, така делото на един Човек – Христос – било дело на цялото човечество. Трябва да разберем колко всеобхватен е Христос, за да осъзнаем каква е същността на изкуплението. Защо грехът на един човек – Адам – се осъжда като грях на всички хора от миналото и настоящето? Защото Адам е глава на цялото човечество – от него произхождат всички други хора, дошли на света. По подобен начин послушанието на един Човек – Христос – се оказва праведност за мнозина в настоящето и миналото, защото Той е глава на новото човечество, в което се влиза чрез новораждане.
Един пример в Посланието към евреите илюстрира тази мисъл. За да докаже, че свещенството по чина на Мелхиседек стои по-високо от свещенството по чина на Левий, авторът напомня на своите читатели, че Авраам някога принесъл десятък на Мелхиседек и получил от него благословение, и стига до заключението, че десятъкът на Авраам и благословението, получено от него, са принадлежали и на Левий. Как? Защото Левий „беше още в чреслата на баща си, когато го посрещна Мелхиседек“ (Евр. 7:10). Ние знаем, че Авраам е родил Исаак, Исаак – Яков, а Яков бил баща на Левий. Левий бил правнук на Авраам. Когато Авраам принесъл десятъка и получил благословението, Левий още не бил роден, както не били родени неговите баща и дядо. Но според Библията благословението на Авраам и принесеният от него десятък били достояние и на Левий. Тъй като Авраам стоял по-ниско от Мелхиседек, Левий също бил по чин по-ниско от Мелхиседек. Този пример ни помага да разберем защо грехът на Адам се смята за грях на цялото човечество, а осъждането и наказанието на Христос се възприемат като за осъждане и наказание за всички. Причината е, че когато Адам съгрешил, все още нероденото човечество било в него. И когато Христос бил осъден, всички бъдещи новородени вярващи били в Него. Следователно Неговото осъждане се приема за тяхно осъждане и всички вярващи в Христос няма повече да бъдат осъдени.
Тъй като човечеството подлежало на осъждане, Божият Син, Човекът Иисус Христос пострадал с духа, душата и тялото Си на кръста за греховете на целия свят. Нека се спрем първо на Неговите физически страдания. Човек греши посредством тялото си и в тялото си усеща временното удоволствие от греха. Следователно тялото трябва да бъде наказано за греха. Но кой човек може да понесе физическите страдания на Христос на кръста? Не са ли предречени телесните страдания на Иисус в месианските пророчества? В Пс. 21:17 четем: „Пробиха Ми ръцете и нозете“. Пророк Захария насочва вниманието към Онзи, „Когото прободоха“ (Зах. 12:10). Неговите ръце, Неговите нозе, челото Му, бедрата Му, сърцето Му са пронизани от хората – от грешното човечество и заради грешното човечество. Многобройни били раните Му и изпитвал силна болка, защото, когато тялото Му увиснало на кръста, Неговата кръв не можела да циркулира свободно. Бил много жаден, затова възкликнал: „Езикът Ми прилепна за небцето“ и „В жаждата Ми с оцет ме напоиха“ (Пс. 21:16; 68:22).
Ръцете трябва да бъдат прободени, защото обичат да грешат. Устата трябва да страда, тъй като обича да греши. Краката трябва да бъдат пронизани, защото обичат да грешат. Всичко, което трябвало да бъде извършено като наказание над тялото, Христос понесъл върху Себе Си, върху Своето тяло и физически страдал до смърт. В Негова власт било да избегне страданията, но ги понесъл доброволно, като изложил тялото Си на неимоверни изпитания и болки, без да се откаже дори за миг, докато не видял, че всичко се „свършило“ (Йоан 19:28). Едва тогава предал Своя дух на Бога.
Но освен тялото Му страдала и Неговата душа. Душата е орган на самосъзнанието. Преди разпятието дали на Христос вино със смирна, за да се притъпят усещанията Му, но Той отказал да пие, защото не искал да губи съзнание. Душите на хората се наслаждавали изцяло на греха, затова Иисус в душата Си бил готов да изтърпи болката за греховете им. Той бил готов да изпие по-скоро чашата, която Бог Му дал, отколкото чашата, която би притъпила Неговото съзнание.
Колко е позорна смъртта на кръста! Така убивали избягалите роби. Те нямали нито имущество, нито права. Тялото им принадлежало на господаря, затова можело да бъдат наказвани с най-позорното наказание – разпъване на кръст. Господ Иисус приел образ на роб и бил разпънат. Пророк Исая го нарича: „Роб (Слуга) на Бога“ (Ис. 53:11), а ап. Павел пише: Той „прие образ на роб“ („слуга“ – Фил. 2:7). Именно като роб Той идва да избави нас – пожизнените роби на греха и дявола. Ние сме роби на своите страсти и навици. Продадени сме в робство на греха. Но Христос е умрял заради нашето робство и е понесъл върху Себе Си целия наш позор.
В Библията е написано, че римските войници взели дрехите на Господ Иисус (Йоан 19:23). Той бил почти гол, когато Го разпънали. Това е една от позорните страни на разпятието. Грехът сваля от нас бляскавите дрехи и ни оставя голи. Господ Иисус бил съблечен пред Пилат, а после отново – на Голгота. Как е реагирала Неговата свята душа на такова издевателство? Не е ли оскърбило това Неговата святост и не Го ли е изпълнило със срам? Кой може да проникне в Неговите чувства в онзи момент? Заради това, че човекът се наслаждавал на видимата слава на греха, Спасителят трябвало да понесе видим позор. Наистина, Ти, Боже… „Го покри със срам… спомни си как Твоите врагове хулят, Господи, как обезславят следите на Твоя Помазаник“, Който „претърпя кръст, като презря срама, и седна отдясно на Божия престол“ (Пс. 88:46, 52; Евр. 12:2).
Никой никога няма да разбере колко големи са били душевните страдания на Спасителя на кръста. Ние често размишляваме над Неговите физически мъки, но забравяме за страданията на душата Му. Седмица преди Пасхата близките Му хора Го чули да казва: „Душата Ми сега се смути“ (Йоан 12:27). Това насочва към кръста. В Гетсиманската градина отново чули тези Негови думи: „Душата Ми е прескръбна до смърт“ (Мат. 26:38). Ако не беше написано това, едва ли бихме помислили за душевните страдания на Иисус. В 53 глава от Книгата на пророк Исая три пъти се споменава участието на Христовата душа в кръстните страдания: „душата Му принесе умилостивителна жертва“, „Той ще гледа подвига на душата Си“ и „предаде душата Си на смърт“ (ст. 10-12). Именно защото Христос е понесъл върху Себе Си проклятието и позора на кръста, всеки, който вярва в Него, няма да изпита нито едното, нито другото.
Неговият дух също страдал неимоверно. Чрез своя дух човек общува с Бога. Божият Син бил свят, безгрешен, неопетнен, отделен от грешниците. Неговият дух бил в пълно единение със Светият Дух. У Христос нямало безпокойство или съмнение, защото Бог бил винаги с Него. Той казва: „Не съм сам, а сме Аз и Отец, Който Ме е пратил“; „Този, Който Ме е пратил, е с Мене“ (Йоан 8:16, 29). Затова Иисус може да се моли така: „Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз знаех, че Ти винаги Ме слушаш“ (Йоан 11:41-42). И все пак, когато висял на кръста, Той извикал: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“ (Мат. 27:46). Тогава духът Му бил откъснат от Бога. Колко мъчително дълбоко усещал Христос Своята самота, Своята раздяла с Бог Отец! Синът продължавал да се покорява на волята на Баща Си, но бил оставен: не заради самия Себе Си, а заради другите.
Грехът поразява повече от всичко духа. Затова въпреки цялата Си святост Синът трябвало да бъде откъснат от Бог Отец, след като понесе върху Себе Си греха на другите. Вярно е, че в безбройните дни на изминалата вечност Той можел да каже: „Аз и Отец сме едно“ (Йоан 10:30). Дори в дните на земния Му живот това не се променило, защото Неговото въплъщение не можело да бъде причина за отделяне от Бога. Само грехът бил способен да Ги раздели, въпреки че бил грях на другите. Иисус понесъл тази духовна раздяла със Своя Отец заради нас, за да може нашият дух да се върне при Бога.
Докато стоял край гроба на Лазар, Иисус вероятно мислел за Своята наближаваща смърт, затова „се разтъжи духом, смути се“ (Йоан 11:33). Когато разказвал, че ще бъде предаден и ще умре на кръста, Той отново „се смути духом“ (Йоан 13:21). Ето защо, когато приел наказанието на Голгота, възкликнал: „Боже Мой, Боже Мой! Защо си Ме оставил?“; „Спомням си за Бога и треперя; помислям и духът Ми изнемогва“ (Мат. 27:46; Пс. 21:2; 76:4).
Тогава Иисус бил лишен от мощната подкрепа на Светия Дух в Своя дух (Еф. 3:16), защото Неговият дух бил откъснат от Божия Дух. Затова Христос въздиша, когато казва: „Аз се разлях като вода; всичките Ми кости се разглобиха; сърцето Ми стана като восък, разтопи се в Моята вътрешност. Силата Ми изсъхна като чиреп; езикът Ми прилепна за небцето и Ти ме сведе до смъртна пръст“ (Пс. 21:15-16). От една страна, Светият Дух Го е напуснал, а от друга, духът на сатана издевателствал над Него. Очевидно Пс. 21:12-14 се отнася именно за този момент: „Не се отдалечавай от Мене, защото скръбта е близо, а помощник няма. Множество телци Ме обиколиха; тлъсти васански бикове Ме обкръжиха, разтвориха уста срещу Мене като лъв, който е гладен за плячка и реве“.
Неговият дух трябвало както да понесе факта, че е оставен от Бога, така и да противостои на нападките от злите духове. Духът на човека до такава степен се е откъснал от Бога, превъзнесъл се е и е последвал злия дух, че трябва да бъде напълно сломен, за да спре да се противи на Бога и да скъса своя съюз с дявола. На кръста Господ Иисус поел върху Себе Си нашите грехове. Неговата вътрешна свята човешка страна била изцяло разбита, когато Бог осъдил порочното човечество. Оставен от Бога, Христос понесъл изключително дълбоката болка от греха, като попаднал в мрака на наказващия Божи гняв, без подкрепящата любов на Бога и без светлината на Неговото лице. Последствието от греха е пълната изоставеност от Бога.
Така нашата греховна човешка природа била осъдена изцяло, защото била осъдена и наказана в безгрешния Богочовек Иисус Христос. В Него святото човечество удържало победа. Цялата присъда, която трябвало да се стовари върху тялото, душата и духа на грешниците, се стоварила върху Него. Той е нашият заместник. Чрез вяра ние сме се съединили с Него. И Неговата смърт се смята за наша смърт, Неговото осъждане – за наше осъждане. Нашите дух, душа и тяло заедно са приели пълното осъждане и наказание в Него. Затова „сега няма никакво осъждане за онези, които са в Христос Иисус“ (Римл. 8:1).
Ето какво е извършил Той за нас и какво е нашето положение пред Бога сега. „Защото, който е умрял, той се е освободил от грях“ (Римл. 6:7). Фактически ние вече сме умрели в Христос, остава само Светият Дух да превърне този факт в наш личен опит. Кръстът е мястото, където грешникът в цялата си същност – дух, душа и тяло – се осъжда. И Светият Дух е способен, чрез смъртта и възкресението на Иисус Христос, да всели у нас божествена природа, като ни направи съпричастни на божественото естество. Кръстът носи осъждане на грешника, провъзгласява неговата негодност да живее, разпъва го и освобождава живота на Иисус Христос у него. Оттук нататък всеки, който приеме кръста, се новоражда от Светия Дух и приема живота на Иисус Христос.
Освобождаването от наказанието и властта на греха, което Бог ни дава, се осъществява на кръста от Неговия Син. Сега Той предлага на всички хора това спасение, за да може всеки, който поиска, да го приеме.
Бог знае, че у човека не живее нищо добро – никоя плът не може да угоди на Бога. Тя е порочна до непоправимост. Но ако това е абсолютно невъзможно, как би могъл човек да угоди на Бога, след като повярва в Неговия Син, ако Той не му даде нещо ново? Благодарение на Бога Христос подарява нов живот – Своя несътворен живот – на онези, който вярват в спасението от Него и Го приемат като свой личен Спасител. Това се нарича „ново раждане“. Въпреки че Бог не може да промени нашата плът, Той ни дарява Своя живот. Човешката плът остава също толкова покварена у онези, които са се новородили, както у хората, които не са новородени. Плътта на святия е същата като плътта на грешника. При новораждането не се преобразява плътта. Бог не ни дава Своя живот, за да просвети и възпита нашата плът. Той ни го дава за победа над плътта.
При новораждането човек фактически се сродява с Бога. Новораждането означава да се родиш от Бога. Да родиш, това е да дадеш живот. Когато казваме, че сме се родили от Бога, имаме предвид, че сме получили от Него нов живот. Това, което сме получили, е истинският живот.
Вече се убедихме до каква степен ние, хората, сме плътски. Духът е мъртъв, душата управлява цялото ни същество, живеем, водени от страстите на плътта. В нас няма нищо добро. За да ни избави, Бог трябва преди всичко да възстанови състоянието на нашия дух, така че да започнем отново да общуваме с Него. Това се случва, когато повярваме в Иисус Христос. Бог „посажда“ Неговия живот в нашия дух, като по този начин го възкресява от мъртвите. Господ заявява: „роденото от Духа е дух“ (Йоан 3:6). При това съединяване на Божия Дух с нашия Божият Дух прониква в нашия и го възстановява до първоначалното му състояние. Светият Дух се вселява в духа на човека и той се пренася в духовната сфера. Нашият дух оживява и отново управлява личността ни. „Новият дух“, споменат от пророк Йезекиил (36:26), е онзи нов живот, който получаваме при новораждането.
Човекът се новоражда не защото е направил нещо особено, а защото е повярвал в Иисус Христос като Спасител: „На всички онези, които Го приеха – на вярващите в Неговото име, даде възможност да станат Божи чеда; те се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, а от Бога“ (Йоан 1:12-13). Вярващите в Иисус Христос са родени от Бога, затова те са Негови деца.
Как човек може да знае, че е новороден? Апостол Йоан ни казва, че човек се новоражда, като повярва в Иисус Христос, Божия Син, и Го приеме като свой личен Спасител (Йоан 1:12). Името на Божия Син „Иисус“ означава: „Той ще спаси народа Си от греховете му“ (Мат. 1:21). Вярата в името на Божия Син е равносилна на вяра в Него като Спасител, вяра в това, че е умрял на кръста заради нашите грехове, за да ни избави от наказанието и властта на греха. Да вярваш така, означава да приемаш Христос като Спасител. Ако някой иска да разбере дали е новороден, нека си зададе въпроса: „Отишъл ли съм при кръста като безпомощен грешник и приел ли съм Господ Иисус като Спасител?“. Ако отговорът е положителен, той е новороден.
Уочман Ни
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2019 <<<
