„Докато ги чакаше Павел в Атина, духът му се възмущаваше, като гледаше този град, пълен с идоли“ (Деян. 17:16).
Градът е Атина – „културният“ център на Вселената тогава. А духът на Павел се възмущава не толкова от самите идоли, колкото от града, пълен с тях. Той скърби за ужасяващото състояние на тамошните жители, чийто основен проблем очевидно прозира само той. Присъствието на идолите сред хората е основна тема в Библията и е трагичен резултат от тоталното отстъпление на човечеството от Бога, затова мъката на апостола е за града (респективно за цялото човечество), пламенно посветен на всяка възможна форма на идолопоклонство.
Човекът е предназначен да се покланя и да служи на по-висше същество. От това свое предназначение той не може да избяга или да се отклони. Всеки човек ВИНАГИ върши това, защото точно за това е проектиран. Прави го инстинктивно, без дори да се напъва. Нещо повече – ние не просто се покланяме (като действие), ние СМЕ поклонници (като същност). Това е самата същност на всеки човек, без изключение.
Ако е така, още сега можем да дефинираме идолопоклонството като „реализация на предназначението на човека по неправилен начин и спрямо неправилен обект“. Съвсем не е задължително то да бъде религиозно почитане или поклонение на материален образ. Идол може да бъде всичко, което заема мястото на Бога – любим човек, хоби, деца (днес те са издигнати в ранг на божества), идеология, работа, пари, някакво желание и какво ли още не. Висшата форма на поклонението е обожаването. Тази дума е точна, но за огромна жалост обожаването (т.е. придаване на божествени качества – съвършенство, абсолют и т.н.) много рядко е насочено към Единствения, Който го заслужава, а почти винаги към друга личност, предмет, обект или идея. Най-присъщото и практикувано от ВСЕКИ човек обожаване е себепоклонението (така че няма никаква нужда да си религиозен, за да си завършен идолопоклонник). Ето защо онова, което ще кажем в тази статия, се отнася за всеки от нас.
Самото понятие „поклонение“ асоциираме с думата „храм“, защото основното предназначение на храма е там хората да се покланят. Според Библията човекът е трисъставен – той има дух, душа и тяло. Именно затова Бог постановява първо скинията и после храмът да бъдат трисъставни, изградени от външен двор, светилище и Светая светих. За Светая светих Бог заявява: „Там ще говоря с тебе“ (Изх. 25:22). В Новия Завет вече става ясно, че истинската и вечна Светая светих е човешкият дух, където се настанява Светата Троица при духовното новорождение на каещия се грешник. Затова Иисус казва на самарянката: „Истинските поклонници ще се покланят на Отец с дух и с истина“ (Йоан 4:23).
За този храм – човешкия дух – се водят най-лютите боеве в духовния свят. Храмът на човешкото сърце е мястото, където се почита или сатана, или Бог. Всяко поклонение (на Бога или на идолите) има външни проявления, но самото то е вътрешен акт. В сърцето на човека се пораждат вълненията, които водят до всички външни прояви на почитанието. И точно защото сърцето се асоциира преди всичко с любовта, стигаме до сърцевината на разглеждания проблем. Ето как го дефинира Бог, когато говори на пророк Йезекиил:
„Сине човешки, тези мъже допуснаха своите идоли в сърцето си и поставиха съблазънта на своето нечестие пред лицето си“ (Йез. 14:3).
А сега ще навлезем по-надълбоко, като разкрием причината за невероятното усърдие, с което идолопоклонникът си създава идол и му се покланя:
„Затова, възлюбени мои, бягайте от идолопоклонството… Казвам ли аз, че идолът е нещо или че идолските жертви са нещо? Не. Обаче каквото принасят в жертва езичниците, принасят го на демоните, а не на Бога, но аз не желая вие да имате общение с демоните. Не можете да пиете Господната чаша и демонската чаша. Не можете да участвате в Господната трапеза и в демонската трапеза. Или искаме да събудим ревнивост у Господ? Ние по-силни ли сме от Него?” (І Кор. 10:14-22).
Нека откроим две важни думи в този пасаж, за да вникнем в същността на идолопоклонството. Първата е „демоните“, на които езичниците (т.е. всички, които не познават лично истинския Бог) жертват и се покланят.
А втората дума е „ревнивост“. Фактът, че Бог е ревнив, е заявен повече от десет пъти в Стария Завет и още няколко пъти – в Новия. И Неговата ревнивост винаги е в най-пряка връзка с идолопоклонството. Според речниците ревността е „болезнено, мъчително чувство на съмнение в обичта на любимо същество, в неговата вярност“.
В Божието слово духовните реалности са представени чрез понятни земни категории. Затова за всеки е разбираема идеята, че Бог има характеристиките на Баща и се отнася към Своите творения като Отец. По-трудно обаче, а може би дори и невъзможно за възприемане от огромното мнозинство хора, е виждането за Бога като Съпруг. И наистина – ако не беше ясно заявено в десетки пасажи от Библията, това щеше да звучи кощунствено.
От друга страна, баща на невярващия е дяволът. Това са думи на Иисус Христос и те не търпят уклончиви тълкувания. Но в Библията е разкрито нещо повече – самият дявол (като обособена личност, не като абстрактно понятие) се е съюзил с други двама паднали архангели, за да състави сатанинската си лъжетроица и да имитира Божията Света Троица. Така обединени, трите личности са наречени в Откровението змей, звяр и лъжепророк.
Фалшифицирането на действията на Бога от страна на Неговия противник може да стигне изключително далече в дързостта си, затова имаме основание да предпоставим една важна духовна истина – демоничният свят желае страстно да има взаимоотношения с грехопадналите хора и да получава поклонение от тях. А демоните знаят, че не може да има по-дълбоки отношения от онези, които Създателят е замислил като интимна връзка в брака. Враговете на човешките души се възползват от факта, че хората са сътворени от Бога, за да имат с Него близки взаимоотношения на любов и доверие, и пренасочват тази нагласа за поклонение и обожание към самите себе си.
Нека видим какво се разкрива в Библията за паралелните духовни реалности, като съпоставим делата на Божията Троица за възстановяване на падналия човек с действията на сатанинската лъжетроица в стремежа й да задържи властта си над грешните хора (вж. таблицата).
Тази стряскаща аналогия е твърде странна, за да я измисли човек – тя е разкрита в Свещеното Писание и ако прочетем внимателно Откровението на ап. Йоан, можем лично да се уверим в нейната достоверност.
А как се осъществява всичко това на практика? Тук вече нещата са твърде очевидни, за да бъдат оспорени. Именно идолопоклонството с неговите невъобразимо разнообразни проявления и вариации е начинът, който сатана е измислил, за да накара милиарди да отдават „любовна“ почит на него вместо на Бога. Като знаем, че зад идолите се крият реални демонични личности със собствени разум, чувства и воля, можем да разберем по-ясно какво представлява страшната притегателна сила, провокираща идолопоклонническите действия на хората. Ето как обяснява това ап. Павел: „Вие знаете, че когато бяхте езичници, ви теглеше към немите идоли, които ви привличаха“ (I Кор. 12:2).
Защо идолопоклонството има такава страшна притегателна сила? Защо с такова усърдие и единомислие грешниците се обединяват и правят огромни жертви, за да построят своите огромни храмове и да се покланят на боговете си в тях? Какво стои зад колосалните зикурати, пирамиди, будистки храмове, зад пищните катедрали и храмове на отдавна отстъпили от Христос (или никога не Го познали) църкви? Ако пък на някого не му е „достигала ръка“, поне едно малко храмче спретва и поставя идолите си в него, само и само да изпълни волята на дявола, който му е внушил тази идея. И това не са мои оценки – Божието слово разкрива на какво е способен демоничният свят, за да държи нищо неподозиращия грешник далече от истинския Бог.
Това не става просто ей така – „немите идоли“ теглят хората, влачат ги. Идолопоклонството влачи, пороците влачат. Ако някой не вярва колко сериозно е омотан в мрежите на дявола, нека само за месец опита да спре да практикува своето идолопоклонство – например каденето на демоните чрез цигарите. А колко трудно се разубеждават религиозните хора, пристрастени към своите духовни заблуди – измамливите духове веднага се активизират и омотават още по-плътно въжетатата около жертвите си. Притегателната сила (страстта), която идолопоклонникът усеща, идва от прелъстяването на ума и чувствата му – това е непосредственото въздействие на демоните, упражняващи контрол над него.
В хода на историята са се променяли само формите на поклонение и външният вид на идолите, но принципът е неизменно същият – сатана прелъстява и привлича хората подобно на умел любовник, който омайва ума и чувствата на глуповато момиче.
Всъщност властта и контролът на невидимите духовни същества над човека не са мистично-абстрактни, а непосредствено психо-физиологични. Демоните са способни да въздействат върху нервни центрове в мозъка на всеки от нас (т.е. върху мислите), както и да влияят върху ендокринната система и хормоналния баланс на организма (а оттам – върху чувствата). Така те могат да контролират и насочват действията на нищо неподозиращите хора.
Тогава не е изненадващо, че е толкова трудно човек да се откъсне от стария си духовноблуден живот и да премине към новите, святи взаимоотношения с Бога. Чували сме за зомбирани момичета, чиито зли любовници сякаш ги хипнотизират при всяка среща. А колко по-чаровно зомбиращ е самият „ангел на светлината“, пред когото и Ал Пачино във филма „Адвокат на дявола“ несравнимо бледнее.
Тази „любовна“ вярност към идолите невинаги има видимо сакраментален характер или свръхестествени проявления. Както верността към партньора няма нужда да се проявява непременно в ярки действия, така самият факт, че огромното мнозинство хора не желаят да приемат Иисус Христос като едноличен Господар на живота си, доказва категорично тяхната поклонническа вярност към Неговия враг.
Неутрална територия, където човекът да не се покланя на духовна личност, не му е отредена. Нерядко хората са се опитвали да добавят Иисус към боговете и идолите си, но подобно „многоженство“ винаги е изключвало истинския свят Божи Син. Така доста „християнски“ народи, в това число и българският, още преди векове просто са добавили един фалшив „Иисус“ към пантеона на боговете си. Но зад този „друг Иисус“ всъщност стои поредният прелъстителен зъл дух:
„Ако дойде някой и ви проповядва друг Иисус, когото ние не сме проповядвали, или ако получите друг дух, когото не сте получили, или друго благовестие, което не сте приели, вие лесно търпите това“ (II Кор. 11:4, Ревизирано издание).
Да бъдеш с Иисус, не значи просто да Му симпатизираш, а да си в заветна връзка за вечна вярност единствено с Него. Цялото послание на Свещеното Писание доказва, че Бог не може да приеме никаква друга възможност за истинско общуване със Себе Си.
След всичко казано трябва да направим една важна уговорка. Не бива да прехвърляме нашата вина върху демоните – истината е, че проблемът с идолопоклонството е преди всичко човешки. Нека чуем думите на Бога към неверния Му народ Израил, който Той предупреждава строго, че ако се покланя на идоли, го очакват тежки последствия и наказание:
„Вашите оцелели ще си спомнят за Мене сред народите, където ще бъдат отведени в плен, когато Аз сломя блудното им сърце, което се отметна от Мене, и очите им, които са блудствали след идолите; и те ще почувстват отвращение към себе си за онова зло, което са вършили във всичките си гнусотии“ (Йез. 6:9).
Оказва се, че двата основни фактора за духовното прелюбодейство са човешкото сърце и човешките очи. Духовно неновороденият човек и старото естество на вярващия са изцяло блудни по природа, а очите (и другите сетива) всеки момент са готови да се заглеждат и прилепват към духовни и материални обекти, които Бог е забранил. Така е още от Ева и до днес.
Затова нека отново подчертаем какво се случва винаги когато човек премести погледа си от Господ Иисус Христос към друг обект на поклонение. Неговите очи неминуемо срещат някое от многобройните превъплъщения на звяра, защото зад всеки друг почитаем обект стои втората личност от дяволската троица.
За милиардите духовни блудници обаче Бог е предоставил изходен път. Неговият призив е пропит с дълбока любов:
„Върни се, отстъпнице, дъще Израилева – казва Господ. – Аз няма да излея върху вас Моя гняв; защото Аз съм милостив – казва Господ, – няма вечно да негодувам. Признай само вината си: защото ти отстъпи от твоя Господ Бог и разпътства с чужди под всяко клонесто дърво, а Моя глас не слушахте“ – казва Господ!“ (Йер. 3:12-14).
Ако някой се е разпознал в описаното дотук и е готов да признае, че все още не е в дълбоки отношения с Иисус Христос, за него има добра новина – чрез покаяние пред Бога и отричане от идолопоклонството той може да изтръгне душата си от мръсните ръце на дявола и да я предаде в любещата свята прегръдка на Божия Син.
Едва тогава ще бъдеш способен да прозреш и смирено да признаеш колко омаяна и пленена е била душата ти досега.
Йордан Пеянски
>>> ІІІ-ра част продължава в бр. 4/2022 г. на сп. Прозорец <<<
>>> Обратно към списание Прозорец брой 3/2022 <<<
↓↓↓ Още 2 видео линка за идолопоклонството ↓↓↓
Същността на идолопоклонството
и
