Сънувах сън… Бях някъде във храм
безлюден, тих, без никакъв народ.
Сред здрача блед под храмовия свод
видях един позорен стълб и там
Христа с въжета свързан, прикован!
Пред него бе изправен груб войник
и шибаше телото Му с камшик.
Във тишината някак страшно беше,
кога камшикът яростно плющеше.
Това бе бич, обкичен със ресни,
нанизани със късчета олово,
ръбати, остри, с грапави страни.
При всяко ново шибане сурово
те вбиваха се в страдащата плът
на кроткия Христос… И всеки път
когато пак камшикът заплющеше,
Потръпваше Христос, но все мълчеше…
А по измъченото Му лице
струеше кръв. И двете Му ръце
пробити бяха. В кротките очи
блестяха сълзи в кървави лъчи.
Венец от тръни кичеше главата,
петна от кръв личаха по ребрата.
Навред – по гръб, по рамене, гърди
се виждаха все кървави бразди.
Безжалостният и суров войник
издигна пак разветия камшик
и взе да шиба… Силно възмутен,
аз пламнах, обладан от гняв свещен,
па спуснах се и викнах: „Зли човече!
Що правиш? Спри! Хвърли камшика вече!“…
В лицето исках тоя звяр да зърна.
Войникът се във този миг обърна
и ме погледна… Аз… се ужасих…
че в него… своето лице открих!
Архимандрит Серафим
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2021 <<<
