
Когато бях дете, знаменитият пътешественик и етнограф Николай Миклухо-Маклай, който през 70-те години на XIX в. изследва островите на Югоизточна Азия, и особено – бреговете на Нова Гвинея, беше много популярна историческа фигура. Той описва местните аборигени папуаси и изучава техния начин на живот. Публикува множество научни трудове, но най-известна е книгата му „Пътешествие до брега Маклай“. Когато я четеш, имаш чувството, че от страниците й лъха свеж бриз, долавя се грохотът на океанския прибой, чуват се гърлените викове на папуасите.
Нова Гвинея е част от Меланезия. Това са няколко островни групи в Тихия океан, недалеч от Австралия. За европейците тези места и тогава, и сега изглеждат като екзотична страна на чудесата и някакво подобие на изгубения рай: лазурни вълни, бял пясък на плажа, палмови клони, банани и кокосови орехи – вечно лято и безкрайна почивка от тежкия труд.
По време на Втората световна война американците създават тук военни бази, от които нанасят удари по Япония. Сред лианите и фикусите се появяват писти за излитане и кацане, издигат се сигнални фарове и диспечерски кули. Вижда се плац, където се строяват войниците, изникват казарми, складове за оръжие, провизии и военно облекло. Между местните хора и пришълците се установяват дружески отношения. Папуасите помагат на американците да се ориентират в местността, предупреждават ги за опасностите, които застрашават пътешествениците в тропическата гора, както и за промените във времето. Войниците пък споделят щедро продуктите и дрехите, които имат в изобилие. Скоро папуасите захвърлят своите градинки (които моментално прорастват с буйна зеленина), слагат в най-далечния ъгъл на палмовите си колиби лъковете и стрелите и спират да ходят на лов. По цели дни любопитна тълпа наблюдава как напето маршируват войниците, как блестят на слънцето копчетата и ордените по техните мундири, как командирът издава заповди с непонятни думи. Докато се крият зад стволовете на дърветата, папуасите разглеждат сигналните огньове около малкото летище и плахо се опитват да докоснат човека с каска и с авиационни очила.
Войната обаче свършва. Американците напълват с кокосови орехи войнишките си раници и отлитат. Корпусите на счупените хеликоптери и самолети остават да ръждясват под поройните дъждове, пистите за излитане обрастват с огромни цветя. Под покривите на изоставените казарми се настаняват прилепи, а около старите туби за бензин сноват опосуми и бодливци. Продоволствията и водката свършват, дрехите се износват. Аборигените гледат безкрайното синьо небе и очакват „стоманените птици“ както Дребосъчето очаква Карлсон[1].
Скоро на острова започва глад. Никой обаче не бърза да наточи затъпялото си копие за лов или да вземе мотиката, за да отвоюва парче плодородна почва сред дивите буренаци. В продължение на няколко години цялото население е наблюдавало как чужденците, без да ходят на лов, без да обработват земята и да отглеждат домашни животни, получават от небето всичко необходимо за живота си, при това доста богат живот. Разбира се, папуасите се досещат, че всички тези кутии с „огнена вода“, брашно и консерви, с дрехи и обувки им изпращат духовете на предците. А жреците знаят, че всичко това всъщност е предназначено за самите папуаси, но хитрите бели хора са съумели да излъжат предците и да завладеят богатствата. Какво да правят? Отговорът идва от само себе си: трябва да се произнасят заклинания и да се повтарят магическите ритуали, които белите са извършвали. Работата закипява!
Изчистват обраслите със зеленина самолетни писти, от тръстика и палмови листа възстановяват сигналните кули. В тях влизат „диспечерите“ със слушалки от кокосови орехи и с пръчки вместо микрофони. В дървените хеликоптери сядат „пилотите“ с огромни очила (от дърво) и наподобяват бученето на авиомоторите. Но подаръците от предците така и не се появяват. Очевидно не са изпълнили всички ритуали.
Скоро по възстановения плац започва да марширува армия от аборигени с бамбукови винтовки на рамо. Те вдигат гордо глава, подобно на американските войници, и на слънцето блестят татуираните на гърдите им копчета и медали, а на раменете им – пагони. Жарещите слънчеви лъчи безпощадно нагряват къдравите им глави, но това не ги спира: застрашена е връзката с умрелите им прародители. А подаръците така не идват.
Минават години. Населението е на изчезване. Но папуасите са решени да умрат около сигналните огньове, докато държат в ръце гранатите от евкалипт и проклинат хитрите бели хора, успели да пренасочат даровете на духовете към себе си.
В това време светът, дошъл на себе си след световната касапница, се загрижва за катастрофата, надвиснала над „без мяра“ религиозните папуаси, и решава да им изпрати хуманитарна помощ с дрехи и провизии. Когато в ярко синьото небе се появяват толкова познатите и така дългоочаквани самолети, радостта на местното население няма край: предците са ги чули, заклинанията са подействали, те са направили всичко правилно и са разгадали тайната на белите!
Оттогава са изминали седемдесет години. Разбира се, държавите в Меланезия (пет на брой) се развиват. В тях се строят градове, празнува се Денят на независимостта, заседава Парламентът, в църквите в неделя има богослужения. Смята се, че по-голямата част от населението изповядва християнството. Но когато излезеш извън очертанията на града, попадаш в храсталаците на първобитната гора, каквато я рисуват в учебниците по география и биология. И се оказваш в малко селце от наколни колиби, а към теб идват същите папуаси, излезли някога да посрещнат кораба „Витяз“, на който Миклухо-Маклай доплавал до техните брегове. Виждаш палмови полички, превръзки около бедрата, а понякога – като белег на цивилизацията – износена тениска с Мики Маус и кокетна огърлица от раковини. Но най-вече – неизтребима вяра, периодично подхранвана от хеликоптерите на международните хуманитарни организации, че няма нужда да работиш, тъй като духовете на предците винаги ще се погрижат за своите потомци. Единственото необходимо е да се измисли как да бъдат надхитрени белите хора.
В научния свят това явление е получило названието „карго култ“. В превод от английски – „поклонение на товара или стоката“. Последователите му се наричат самолетопоклонници. Отделни негови признаци се проявяват още през XIX в. (Миклухо-Маклай първо е приет като върнал се прародител), но той се формира окончателно след Втората световна война. За да помогнат на местните, етнографите се опитват да им обяснят производствените и финансовите процеси, в следствие на които се стига до готовата стока. Те водят особено авторитетните жреци в големите градове, където им показват заводи, фабрики, магазини и им разясняват как функционира гигантската световна индустрия. Но всичко е напразно. Жреците не са глупави и са твърдо убедени, че белите се опитват да ги заблудят, само и само за да отучат бедните туземци от ритуалите и заклинанията, благодарение на които над техните жалки колиби идват самолетите. А когато един от тези племенни вождове попада в естественонаучен музей и вижда маските, явно откраднати от неговия народ, всичко се потвърждава. Белите се опитват да им внушат вяра в невидимия Бог, а самите се покланят на маските, в които живеят душите на предците на гвинейците.
Следващото доказателство, потвърдило безкрайното коварство на белите, е лекцията за учението на Дарвин заедно с картинките, които го илюстрират. Оказва се, че според цивилизования свят маймуните са прародителите на белите, т.е. те се покланят на своите предци. А се опитват по всякакъв начин да откъснат гвинейците от тотемните стълбове, макар племената там винаги да са знаели, че са произлезли от крокодила, ехидната и кенгуруто.
Възможно е разказът за жителите на Меланезия да предизвика усмивка у читателите. На мен тази история ми направи голямо впечатление. Първо си помислих за съвременната реклама. „Купи си парфюм (чорапи, сапун, кола, диван, обеци, аспирин, храна за котки, шоколад) и ще се почувстваш като кралица (космонавт, победител, повелител, завоевател, дори Наполеон).“ Рекламните клипове демонстрират красив, богат, успешен живот, чиито задължителен атрибут се оказва рекламираната стока. Набавете си този атрибут и ще получите като бонус съдбата на холивудската красавица (или красавец). После си спомних за това, колко хора живеят в плен на суеверията, в оковите на окултизма, на лъжливите ценности, на изградената веднъж и завинаги изкривена представа за света, за собственото им съществуване, за отговорността им пред Твореца. Помислих си за лекомислено изпълняваните религиозни обреди, когато човек копира чуждите действия, без да се замисля за техния смисъл. Кръщаването се отбелязва с грандиозно напиване, венчавката завършва с развод, дарението е предназначено да изкупи престъпление.
Като не желае да разсъждава причинно-следствените връзки, като изпълнява лекомислено ритуалните действия, без да знае или да иска да знае тяхното истинско предназначение, човекът става подобен на самолетопоклонник. И ако жителите на далечна Меланезия очакват да получат чрез своите ритуални действия само дрехи и храна, просветеният гражданин на цивилизования свят мисли да спечели не само материални блага, но и душевен комфорт, а отвъд гроба: вечен рай, където има лазурни вълни, бял пясък на плажа, палмови клони, банани и кокосови орехи – вечно лято и безкрайна почивка от тежкия труд.
Общо взето, папуасите още са далече от белите хора.
Надежда Орлова
[1] Герои от романа на Астрид Линдгрен „Карлсон, който живее на покрива“. Б. пр.