Господи на всички същества!
Ти единствен можеш да потвърдиш, че си Онзи, Който си.
Но всеки от нас, създаден по Твой образ и подобие, може да повтори след Тебе: „Аз съм“, като по този начин признаваме, че Ти си нашият Създател и че нашите думи са само ехо на Твоите думи.
Ние признаваме, че Ти си великият Оригинал, според който в Своята доброта си ни направил – ние сме само несъвършени копия, но и за това сме Ти благодарни. Прекланяме се пред Тебе, о, Вечни Отче!
Амин.
„Бог няма произход“ – е казал Новациан и именно тази идея за отсъствието на произход е основният критерий, според който Бог може да бъде разграничен от това, което не е Бог.
„Произход“ е дума, свързана с онова, което е било създадено. Когато мислим за нещо, което има произход, нямаме предвид Бога. Той съществува сам по Себе Си, докато всичко създадено непременно идва от нещо. Освен Бога нищо не е възникнало само по себе си. Когато се опитваме да разберем произхода на света около нас, признаваме, че той е направен от Някого, Който идва от нищото. Нашият опит ни убеждава в това. Всичко съществуващо трябва да има някаква причина, която го предшества или поне е равностойна на него, защото по-малкото не може да произведе по-голямо. Всеки човек или предмет могат да бъдат едновременно и причина, и следствие на нещо, и така, докато не стигнем до Този, Който е причина за всичко и следствие от нищо.
Когато дете пита: „Откъде е дошъл Бог?“, без да знае, то твърди, че Бог е създаден от някого. Понятията за причина, източник и произход вече са се утвърдили в ума на детето. То знае, че всичко около него произлиза от нещо друго, и просто прилага тази концепция към Бога. Малкият философ мисли за всичко като за създадено от някого и ако отчетем факта, че му липсва основната информация, можем да заключим, че мисли правилно. Трябва да се каже на детето, че Бог няма произход, но за него ще бъде трудно да разбере това, тъй като тази категория му е напълно непозната и противоречи на дълбоко вкорененото в съзнанието на всички разумни същества желание да търсят причината за всичко – желание, което кара хората в проучванията си да стигат все по-назад, докато не се натъкнат на нещо, чието начало не може да се намери.
Не е лесно и може би е невъзможно така просто, без подготовка, да се мисли за какво не може да се приложи идеята за произход. Понякога малко огънче не може да се види, като се погледне право към него, а само – като се измести погледът леко встрани. Нещо подобно се случва с мисълта за Несътворения. Когато се опитваме да концентрираме мисълта си върху Този, Който изобщо не е бил създаден, е вероятно и да не видим нищо, защото Той обитава сред светлината, до която никой човек не може да се приближи. Можем да погледнем към Него само с помощта на вярата и любовта, когато Той минава покрай нашето скривалище в „процепа на скалата“. „И въпреки че това знание е смътно, неясно и твърде общо – казва Мигел де Молинос, – въпреки това, като свръхестествено, то ни дава по-ясна и съвършена представа за Бога от разбирането, постигнато в този живот с помощта на разума, тъй като материалните образи и образите, създадени от ума, са безкрайно далече от Бога.“
Човешкият ум, тъй като е създаден, по напълно разбираеми причини трудно може да си представи Несътворения. Не се чувстваме добре, когато допускаме присъствието на Някого, Който е изцяло извън пределите на нашите познания. Склонни сме да изпитваме безпокойство при мисълта, че има Някой, Който не се отчита пред нас за своето съществуване, Който не е отговорен пред никого, Който съществува сам по Себе Си, не зависи от никого и е напълно самодостатъчен.
Философията и другите науки невинаги са се отнасяли благосклонно към мисълта за Бога. Работата е там, че науките са създадени, за да обясняват, и учените изпитват безпокойство, когато нещо не може да бъде обяснено. Изследователите признават, че има много неща, които не знаят. Но това съвсем не е същото като да признаят съществуването на нещо, което никога няма да могат да познаят, нещо, за чието откриване не са разработили никаква методология. За да се съгласим, че има Някой, Който е далече от нас, Който не се вписва в създадените от нас категории, Който няма как да бъде извикан по име, Който не може да бъде изправен пред съда на нашия ум, Който няма да отговаря на нашите въпроси, се изисква голямо смирение. И на повечето от нас такова смирение липсва, затова се опитваме да спасим своята репутация, като сведем Бога в мислите си до нашето собствено ниво или поне до ниво, на което можем да Го контролираме. Но колко неуловим е Бог! Той е навсякъде и в същото време никъде, тъй като понятието „някъде“ предполага материя и пространство, а Бог не зависи нито от материята, нито от пространството. Не Го засягат нито времето, нито движението. Той зависи единствено от самия Себе Си и не дължи нищо на световете, създадени от Неговите ръце.
“Извън времето, извън пространството,
сам, в уединение
и в същото време – възвишена Троица,
Ти си винаги велик, единен,
Бог в единство!
Един във величие, един в слава.
Кой ще разкаже Твоята чудна история?
Внушаваща благоговение Троица!”
Фредерик У. Файбър
Тъжно е, че милиони от нас, които живеем в страни, където се чете Библията, членуваме в различни църкви и се трудим на християнската нива, през целия си живот може би нито веднъж не сме се замисляли сериозно за съществуването на Бога и дори не сме се опитвали да го направим. Малцина от нас с удивление четат думите: „Аз съм“, като при това виждат Този, Който съществува сам по Себе Си, отвъд Когото не могат да достигнат мислите на нито едно сътворено от Него същество. Такива мисли са твърде болезнени за нас. Предпочитаме да насочим ума си към нещо полезно: например как да направим сигурен капан за мишки или какво да подобрим, така че вместо един стрък трева да израстат два. И за това плащаме скъпа цена: нашата религия става все по-светска, а вътрешният ни живот се срива.
Може би някой искрен, но объркан християнин сега ще попита какво е практическото значение на понятията, които представям тук: „Какво влияние има това върху моя живот? Какво е значението на Божията самодостатъчност за мене и за други хора като мене в света, в който живеем, и във времето, в което съществуваме?“.
На това ще отговоря, че тъй като сме Божи творения, всички наши проблеми и всички начини за решаването им са богословски. Необходими са известни знания за Бога, който управлява Вселената, за да се формират разумна философия за живота и здрав мироглед. Често се цитира съветът на Александър Поуп: „Познавай себе си и не се стреми да изучаваш Бога: само като изследваш човека, можеш да познаеш човечеството“.
Ако следваме този съвет буквално, той би лишил човека от всяка възможност да познае себе си, дори най-повърхностно. Никога няма да разберем кои сме и какви сме, докато не осъзнаем поне малко какъв е Бог. Следователно самодостатъчността на Бога не е част от суха доктрина, неразбираема и далечна от живота. Всъщност това е животрептящ въпрос – толкова практически, колкото най-новата методика за хирургически операции.
По причини, известни единствено на самия Него, Бог е издигнал човека над другите същества, като го е сътворил по Свой образ и подобие. И трябва да разберем, че образът и подобието на Бога не са поетична фантазия, нито мисъл, родена от религиозна страст. Това е достоверен богословски факт, за който в Свещеното Писание се говори откровено и който Църквата признава като истина, допринасяща за правилното разбиране на християнската вяра.
Човекът е сътворено същество, създадено по образ и подобие на Бога и зависимо от Бога. Сам по себе си човекът не притежава нищо. И във всеки момент от своето съществуване той зависи от Този, Който го е създал по Свой образ и подобие. Съществуването на Бога е необходимо за съществуването на човека. Представете си, че няма Бог, и веднага ще изчезне основата за човешкото съществуване.
Това, че Бог е всичко, а човекът е нищо, е водещият принцип на християнската вяра. Човекът с целия си ум е само ехо на първоначалния глас, само отражение на несътворената светлина. Точно както слънчевият лъч, отделен от слънцето, изчезва, така и човекът, отделен от Бога, отново се потапя в празнотата на нищото, от която е излязъл в момента на сътворяването си.
И не само човекът, а и всичко съществуващо се случва и зависи от непрестанния импулс на Бога към сътворяване. „В начало беше Словото и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Йоан 1:1-3). Така обяснява това ап. Йоан и ап. Павел се съгласява с него: „Понеже чрез Него е създадено всичко, което е на небесата и което е на земята, видимо и невидимо; било престоли, било господства, било началства, било власти – всичко чрез Него и за Него е създадено; Той е по-напред от всичко и всичко чрез Него се държи“ (Кол. 1:16-17).
Авторът на Посланието към евреите се присъединява, като свидетелства за Христос, че Той е в сиянието на Господната слава, че изразява Своята Личност и поддържа всичко чрез словото на Своята власт.
В тази абсолютна зависимост на всичко от творческата воля на Бога съществува възможност както за святост, така и за грях. Една от характеристиките на образа и подобието на Бога у човека е неговата способност да прави свободен избор в сферата на нравствеността. Според учението на християнството човекът е предпочел да бъде независим от Бога и е потвърдил своя избор, като умишлено е отказал да следва Божите напътствия. Тази постъпка е разрушила взаимоотношенията, съществували между Бога и Неговото творение: Бог престанал да бъде основата на човешкото съществуване, което върнало човека назад – към самия себе си. След всичко това той се оказал не планета, въртяща се около разположеното в центъра слънце, а независимо слънце, около което трябва да се върти всичко останало.
Няма по-добро потвърждение за Божията самодостатъчност от думите, които Бог е казал на Мойсей:
„Аз съм Вечносъществуващият“ (Изх. 3:14).
Всичко, което Бог е, е описано в това решително твърдение. Но самодостатъчността при Бога не е грях, а квинтесенция на добротата, светостта и истината.
Естественият човек е грешник единствено и само защото оспорва самодостатъчността на Бога във взаимоотношенията си с Него. Във всичко останало той може би приема с желание Божието господство, но в своя живот го отхвърля. За него Божият авторитет свършва там, където започват собствените му желания. За този човек думата „сам“ е написана с главна буква и тук той имитира несъзнателно Луцифер, падналия син на утринната зора, който казва в сърцето си: „Ще възляза на небето, ще издигна престола си по-горе от Божите звезди… ще бъда подобен на Всевишния” (Ис. 14:13-14).
Но самодостатъчността е нещо толкова фино, че едва ли някой осъзнава нейното наличие. Тъй като човекът е роден бунтовник, той не си дава сметка за своя собствен бунт. Постоянното утвърждаване на своето „аз“ е нещо съвсем нормално за него. Той се съгласява да се раздели с част от себе си и понякога дори да се жертва, за да постигне желаната цел, но никога няма да поиска да слезе от своя престол. И няма значение колко ниско може да слезе този човек по социалната стълбица, в собствените си очи той остава царят на престола и никой, дори Бог, не може да му отнеме това място.
Грехът има много проявления, но същността му е една и съща. Моралното същество, създадено от Бога, за да Му се покланя, седи на своя собствен престол и от тази височина заявява: „Аз съм“. Всъщност това е грях, но тъй като е нещо естествено, може дори да ни се стори добро. Подобно морално несъответствие предизвиква угризения на съвестта само когато, след като е получила прошка по благодат, душата се яви пред Святия Бог без щита на невежеството, който я покрива. Според Евангелието човек, който се явява по такъв горд начин пред пламъка на присъствието на Всемогъщия Бог, се нарича „осъден“. Христос споменава за това, когато говори за Духа, Когото ще изпрати на света: „И Той, като дойде, ще изобличи света за грях, за правда и за съд“ (Йоан 16:8). За първи път тези думи на Господ Иисус се сбъдват в деня на Петдесетница, след като ап. Петър произнася първата голяма християнска проповед. „Като чуха това, на сърцето им стана умилно и казаха на Петър и на другите апостоли: „Какво да направим, мъже братя?“ (Деян. 2:37).
„Какво да направим?“ – това е вик, идващ от дълбочината на сърцето на всеки човек, който изведнъж осъзнава, че е узурпатор, че седи на престол, отнет от друг. Колкото и да е болезнено, именно това внезапно морално вцепенение води до истинско покаяние и формира непоколебим християнин, след като каещият се слезе от своя престол и намери прошка и мир в Евангелието.
„Чистотата на сърцето е стремежът на човека към цялостност“ – казва Киркегор. Ние можем да променим тази фраза и да заявим със същото основание: „Същността на греха е стремежът на човека към цялостност“, защото, когато човек иска да замени волята на Бога със своята собствената, това означава, че иска да изхвърли Бога от Неговия престол и да се постави над Него в малкото царство на своята душа. А това по същество е грях. Греховете могат да се умножават, подобно на пясъка край морския бряг, но в същността си грехът е един. Греховете съществуват, защото има един грях. Той е истинската причина за неведнъж критикуваното учение за първоначалната развратеност на човека. Според това учение непокаялият се човек може само да греши и всичките му добри дела на практика изобщо не са добри. Бог отхвърля най-добрите религиозни усилия на човека, както отхвърля жертвата на Каин. Само когато човек върне на Бога отнетия от Него престол, Той ще приеме усилията на човека.
Трудът на християнина, насочен към това, да остане добър човек, когато междувременно, подобно на несъзнателен морален рефлекс, желанието за самоутвърждаване все още живее у него, е описан ярко от ап. Павел в седма глава на Посланието към римляните и неговото свидетелство е в пълно съответствие с учението на пророците. Осемстотин години преди раждането на Христос пророк Исая определя греха като бунт срещу волята на Бога и като желание да се утвърди правото на всеки човек да отива където си поиска. „Всички ние блуждаехме като овце, отбихме се всеки от пътя си“ (Ис. 53:6). Мисля, че никой никога не е давал по-точно описание на греха.
Свидетелствата на светиите напълно съответстват на казаното от пророка и апостола: в основата на човешкото поведение лежи вътрешният принцип за утвърждаване на своето „аз“. И този вътрешен принцип превръща в зло всичко, което хората вършат. За да ни спаси напълно, Христос трябва да обърне този недостатък на нашата природа в противоположна посока. Той трябва да вкорени в нас нов принцип, така че нашето поведение вече да се ръководи от желанието ни да прославяме Бога и да правим добро на другите. Предишните грехове, произлизащи от желанието ни да утвърдим собственото си „аз“, трябва да умрат, а те могат да бъдат убити само с помощта на кръста.
„Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“ (Мат. 16:24). Това казва нашият Господ, а няколко години по-късно удържалият победа ап. Павел може да потвърди: „Разпънах се с Христос и вече не аз живея, а Христос живее в мене” (Гал. 2:19-20).
“Боже мой, нима грехът наистина ще утвърди своята власт
и с цялата си дързост ще живее в душата ми!
Не е достатъчно, че Ти си ми простил.
Кръстът трябва да бъде издигнат нагоре, а моето „аз“ трябва да бъде убито.
О, Боже – въплъщение на любовта, разкрий Своята сила:
не е достатъчно, че Христос е възкръснал от мъртвите,
аз също трябва да се стремя към сияещото небе
и да възкръсна от мъртвите както е възкръснал Христос.”
Гръцко църковно песнопение
Из книгата „Величието на Бога“
Ейдън У. ТОУЗЪР
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2020 <<<
