Днес едва ли има родители, които да не са обезпокоени от проблема за наркоманията. Всякакви мерки за нейната профилактика срещат безрезервна подкрепа в обществото. На всички им е жал за децата, никой не иска да загиват младежи. Хората са съгласни и че с въпросите около профилактиката на наркоманията са длъжни да се занимават не само медиците, но и училището, защото именно там информацията може да стигне до най-голям брой деца.
Но тъжният опит от последното десетилетие показва, че не бива да се отнасяме прекалено доверчиво към инициативите от горе. Дори ако на пръв поглед не възникват съмнения в тяхната хуманност. Ето защо е необходимо да запознаем родителите с темата по какъв начин да предпазят децата си от наркоманията.
Тайните на английския двор
Към края на ХVIII в. английският кралски двор и това, което впоследствие става финансова олигархия, намира нов източник за бързо забогатяване – търговията с опиум. В началото употребата на опиум е привилегия на елита. Но постепенно властимащите осъзнават, че наркотиците не само носят капитал, а и им позволяват да не се безпокоят за неговото съхраняване. Защото с помощта на наркотиците протестната енергия на младите хора може да се насочи в друго русло: те ще мислят не за справедливото устройство на света, а за това, къде и как да намерят по-евтин наркотик. И психиката на наркомана доста бързо се изкривява: той става безразличен към заобикалящата го реалност и напълно зависим от наличието или липсата на наркотик. А такива хора се управляват лесно.
Когато през XX в. англо-американският елит поема курса на „кадифения геноцид“, като заявява, че планетата е застрашена от катастрофално пренаселване, което трябва да се спре, наркотизацията на младежите става един от основните начини за „бракуване на излишните“. Неслучайно именно през 60-те, когато най-влиятелната масонска организация – Римският клуб – започва да насажда в масите идеята за пренаселването, западното общество е подложено на първия натиск от страна на наркотичната контракултура.
Тази култура не възниква стихийно. Тя е щателно премислена, планирана или моделирана. Това се прави най-вече с държавни средства на САЩ, при активното участие на ЦРУ. За подобно социално моделиране съдействат знаменитости като философа Херберт Маркузе, писателите Жан-Пол Сартър и Олдъс Хъксли, композитора и теоретик на новата култура Тимъти Лири, поета Алън Гинсбърг, психиатъра Карл Густав Юнг, етнолозите Маргарет Мийд, Грегъри Бейтсън и много други.
Технология на производството на наркомани
Създателите на контракултурата са я нарекли много точно „култура на рока-секса-наркотиците“. Именно в тази последователност тийнейджърите и младежите се въвличат в нейната орбита. Първо започват да слушат рок певците, от чиято музика и текстове се активизира сферата на влеченията. После, като подражават на своите кумири, се отдават на „свободна любов“. Но „свободната любов“, ако наричаме нещата с истинските им имена, е разврат. Старателно потисканото и от това още по-мъчително чувство на срам довежда до депресии. А тях също трябва да криеш, иначе как ще си готин? Така възниква жаждата „да се откъснеш“, „да отлетиш“. По-далече от опротивелия живот.
Западните изследователи на поведението на наркоманите отдавна са извели алгоритъма: В ТЕЧЕНИЕ НА ЕДНА ГОДИНА СЛЕД ПЪРВАТА СЛУЧАЙНА ВРЪЗКА МНОЗИНА ТИЙНЕЙДЖЪРИ ОПИТВАТ НАРКОТИЦИ. По-нататък се завърта порочният кръг. Връщането от „чудния свят“ предизвиква още по-остро и нетърпимо „гадене от живота“ (както Сартър е нарекъл това състояние). И мечтаеш само за едно: по-скоро да се „боцнеш” отново. Музиката и сексът сами по себе си вече не спасяват дори за кратко. Без „трева“ или хапчета не може. Такъв е и механизмът на прехода от „леки“ към „по-тежки“ наркотици. Следват психически и физически срив. А края наркоманът обикновено възприема като отдавна желано освобождение.
За последните 40 години Англия и Америка са направили много за разпространяването на културата „рок-секс-наркотици“. Ако разгледаме куп младежко-юношески списания и хиляди младежки телевизионни програми, ще се убедим, че различията в тях са чисто формални, а идеологията и технологията са абсолютно идентични: те приобщават целенасочено младите към тази култура. Преди всичко чрез младежкия жаргон, свързан с наркостихията. Думите не са просто съчетание от звуци. Те настройват човека към определено отношение спрямо реалността. Eдно е да кажеш: „Той си инжектира наркотик, има халюцинации и бълнува.“ Съвсем друго е: „Той се е разбил, разглобил се е.”
Огромна роля играят и персонажите, които се изтъкват в младежките масмедии като пример. Това са хора бохеми, които, меко казано, не блестят с висока нравственост: рок звезди, топ модели, художници постмодернисти, киноактьори и т.н. В разказите за тях винаги има нещо „пикантно“. При тийнейджърите кога откровено, кога по-завоалирано, но с постоянна упоритост се стимулира сексуалността, която на тази възраст не е трудно да събудиш: тя кипва мигновено. А тук за това се говори много и разюздано. Същевременно се насажда лекото, повърхностно отношение към живота, раздухват се егоизмът и претенциите към другите при рязко намаляване на самокритиката. По всякакъв начин се дискредитират родителите. И това е разбираемо – нали именно те предават на децата традиционните модели на поведение.
Проводниците на културата рок-секс-наркотици се грижат много и за нивото на материалите в масмедиите. Целта е то да бъде колкото може по-ниско – това и пряко, и косвено способства за оглупяване. Пряко, защото не е нужно да си напрягаш мозъка. А косвено, защото подобен дебилен текст се възприема от тийнейджърите като еталон. За каквото и да става дума в материала, всичко непременно се подправя със смях. Този смях е специален: не е добра усмивка или умна ирония, нито смях през сълзи, дори не е унищожителен сарказъм. Това е тъп, безсмислен смях, породен от онова, което на жаргон се нарича „много яко“. Да си сложиш халка на пъпа е „много яко“. Възрастна жена падна – „яко!“ На някого разбили главата, така че мозъкът му се пръснал във всички посоки, това също е „яко“.
От средата на 80-те години архитектите на промяната започват да действат и в Русия, водени от съображения за личното си благополучие – повече пари и стремителна кариера. Просто казано, предават народа си. Тогава руската държавна политика в областта на наркоманията се променя радикално. Фактически се отварят всички шлюзи. Наркотичната контракултура се втурва като порой, който днес не само не секва, а придобива все по-голяма мощ.
Но нека помислим как трябва да действа наркомафията, когато, от една страна, по всякакъв начин е поддържана от някои властимащи ведомства и „отделни представители“, от друга, е заинтересована от максимален брой потенциални клиенти, а, от трета, усеща нарастващия гняв на обществото.
Всъщност във връзка с по-строгите закони тя може изобщо да не се вълнува: само някой да се обади, че са нужни по-строги норми, в „свободната“ преса моментално се надига вик за груби нарушения на човешките права. И дори парламентаристите, посмели да кажат нещо, млъкват уплашено.
Да вземем обаче недоволното общество – тъкмо там е проблемът. Защото родителите, които се сблъскаха с наркоманията на живо, а не само по вестниците, не са съгласни да се примирят с нея като с някакъв непобедим рок. Трябва ли да бъдат успокоени? Безусловно. Но как да се постигне това без загуби? Начин има и той е проверен през вековете: да се яхне вълната на народния гняв и да се насочи в безопасно русло. Кое в случая е безопасно? Да се пренасочи вниманието от престъпника към жертвата – защо да се борим с наркомафията, тя все едно е непобедима, както жегата през лятото и снега през зимата. По-добре (ето го пренасочването на стрелката!) децата да се обучават на безопасно поведение. Къде? В училище. А къде са най-многото клиенти? Разбира се, именно там. Значи, вербуването на клиенти трябва да протече в училище под лозунга „профилактика”.
… В училищните програми няма да срещнеш правдив разказ за това, че почти всички младежки масмедии осъществяват „промоция“ на наркотиците сред масите. Там няма нито дума и за въздействието на „тежкия рок“ върху психиката на подрастващите. Най-много да се спомене, че в дискотеките се раздават наркотици. Но дори тогава за криминалните престъпници се говори много извисено. Наричат ги „търговци с бяла смърт“. А на подрастващите само дай нещо романтично. Забележете, в романтична светлина се представят и подлецът, търгуващ с отрова, и самата отрова. Като резултат вместо гнусливо отвращение възниква омаяност от злото.
И образът на наркомана не предизвиква дори малко отвращение. Той е като всички, в никакъв случай не бива да се пренебрегва, с него трябва да се дружи. „Желанието на човека да взема наркотици се приема като факт… Към потребителя на наркотици се отнасят с уважение, както към всеки пълноправен член на обществото“ (програма „Намаляване на вредите“, „Лекари без граници”[1]).
А в програмата „Искам да проведа обучение“ много ясно се казва какво е това прословуто намаляване на вредата: „Достатъчно трудно е изведнъж да стигнеш до най-безопасното поведение. А може би човек и не цели това… Би могло да се започне и от малки изменения. Тук се предлага схема за намаляване на риска:
- Не започвай да употребяваш наркотици. Ако си започнал – спри.
- Ако употребяваш наркотици, не го прави с инжекции.
- Ако все пак си слагаш наркотик венозно, употребявай само нова (стерилна) спринцовка.
- Ако нямаш възможност всеки път да си служиш със стерилна спринцовка, поне никога не използвай чужда.
- Ако ползваш чужда спринцовка, винаги я дезинфекцирай.“
Какво ледено сърце трябва да имаш, за да построиш такава „хуманна“ йерархия! По тази логика лекарите изобщо не трябва да връщат самоубийците към живота. Може ли да оказваш натиск върху човека?! Той прави свободния си избор. Наш граждански дълг е само да му осигурим инструкция – не се самоубивай, ако си започнал – спри. Ако не спреш, поне не се обесвай, има по-съвременни, по-цивилизовани начини. Ако все пак си решил да си сложиш примката, поне вземи ново въже. Ако нямаш ново под ръка, поне не ползвай чуждо. Ако пък се възползваш от чуждо, не забравяй да го дизинфекцираш след предишния човек.
Моделът за намаляване на вредата фактически ориентира младите наркомани към колкото може по-„безопасно“ самоубийство.
И заявеният в програмите „медицински модел“ е не по-малко „хуманен“. При него „химическата зависимост се разглежда като заболяване, а зависимият – като човек, страдащ от хронична прогресираща болест“. Симптоматична е и целта на работата: „Целта… е началото на оздравяването на индивида – процес, който продължава през целия му живот.“
Завидна симбиоза, нали? Едни цял живот тровят, други цял живот лекуват. Оригинално е обаче лечението, което продължава до самата смърт на наркомана. На разбираем език това означава, че той до смъртта си ще употребява наркотици.
Наблягането върху темата за болестта, при това тежка, хронична, продължаваща цял живот, изпълнява в „антинаркотичните“ програми многостранна функция:
– Първо, сваля отговорността от наркомана: какво да искаш от болен човек.
– Второ, всеки, който посмее да порицава наркомана, автоматично се причислява към злодеите: нима може да порицаваш и без това нещастния гърбушко за неговата гърбица? Така се създава преобърната ценностна система: осъжда се не порокът, а хората, които дръзват да го изобличават.
– Трето, внушава се, че всеки може да стане наркоман, защото никой не е застрахован срещу болести. В Методическото ръководство недвусмислено се казва, че специалистите препоръчват борба срещу убеждението: „Това не може да се случи с мен.“ И всеки тийнейджър започва да мисли: с мен непременно ще се случи. Когато младежите разменят мнения, се изяснява, че С ВСИЧКИ може да се случи. Как се държат повечето хора, когато осъзнаят неизбежността на някакво явление? Престават да се съпротивляват, покоряват се на съдбата. Още повече тийнейджърите, при които стадното чувство е особено силно.
– Четвърто, пренасочването на разговора за наркоманията в плоскостта на болестта спомага за вербуване на нови „болни“, защото за болния се грижат, жалят го, предпазват го от трудности. А на много тийнейджъри толкова им липсва това! Според наблюденията на нарколозите в анамнезата на почти всички наркомани се говори за разрушени отношения с родителите, чувство за самота, липса на любов. „Ако се разболея, ще ме обичат повече“ – не като отчетлива мисъл, а като асоциативна сянка минава през главата на младежа, когато той чува за „тежка, хронична, неизлечима болест“.
– Пето, концепцията за наркоманията като тежка болест парадоксално гали слуха на родителите. Това би трябвало да ги изплаши, но уплахата остава само в горния слой на съзнанието. В дълбочина „медицинският модел“ успокоява съвестта им. Нима можеш да опазиш детето от грип? Особено тийнейджъра – той е и в училище, на улицата, в транспорта, в магазина, на гости у приятели. Практически всички препоръки към родителите на наркомана се свеждат до необходимостта да се обърнат към лекар. Няма нужда родителят да преразглежда живота си, да се покайва, да се опитва да разбере за какво е виновен, какво не е направил, кога е спестил време за разходка, четене заедно или разговор, какво е мислил и говорил, с кого е общувал, какви филми е гледал, лежейки изморено на дивана след работа, какви вестници е оставял на масата, като е забравял за детското любопитство. Излишно е всичко това да се анализира, нужно е просто да се довериш на мнението на компетентния специалист. Той е умен, ще даде съвет как да се живее по-нататък.
– И накрая, шесто, „медицинският модел“ напълно изключва търсенето и наказването на престъпниците. Само побъркан човек ще търси кой е разпространил вируса на грипа и къде е първоизточникът.
А междувременно източникът на наркоманията може би живее в съседния вход, за което знае поне половината блок. Разбира се, в държава, реално заинтересувана от борбата с наркоманията, с такива „източници“ преди всичко се разправя полицията. Но и в обстановка на излишна държавна снизходителност обществото разполага с напълно ефективен лост за въздействие. Този лост е общественото мнение. Никой човек, дори престъпникът, не иска да бъде опозорен, да го сочат с пръст като негодник. И училищните програми биха могли да ориентират учениците към съответно отношение спрямо наркотърговците. Още повече, че с наркотърговията сред тях обикновено се занимават техни връстници, т.е. тук липсва дори възрастовият пиетет. В детския игрови арсенал със сигурност щяха да се намерят средства за такова противопоставяне. Но медицинският модел за профилактика на наркоманията по никакъв начин не цели това.
…Нещо повече, под предлог да се осигури достоверна информация на децата авторите на „профилактичните“ програми усърдно разрушават цялата поне малко предпазна ориентация, която децата обикновено получават от родителите си. Техните указания се обявяват за митове, т.е. небивалици, лъжи. Тези „митове“ са:
а) Наркоманията е вредна привичка.
б) Достатъчно е веднъж да си инжектираш наркотик, за да станеш наркоман.
в) Всички наркомани са свършени хора: заразени с ХИВ и престъпници.
г) Наркоманията е неизлечима.
д) Не трябва да се омъжваш за наркоман.
Е, на какво ще градите родителската си профилактика? Защото на децата не просто ще кажат, че вашите заплахи са лъжа, а и ще ги снабдят със „статистически данни, които развенчават митовете“ (Методическо ръководство). Против науката си безсилен. Остава още само и на децата от предучилищна възраст да се обясни, че не всеки чичко, който им предлага на улицата бонбонче, а после ги кани да се поразходят, е „лош“. И че статистиката оборва подобен „мит“. Наистина, далеч не всички чичковци са „лоши“ (както и между наркоманите има незаразени с ХИВ). Но логиката на децата и тийнейджърите е строго двуполюсна, без нюанси. Ако им казваш „не всички“, „невинаги“, те чуват „всички не…“, „винаги не…“ Затова определена степен от предпазната митология в случая просто е необходима.
– Може ли пристрастяването към наркотиците да се разглежда като вреден навик? – Може! Нали не е полезен в края на краищата!
– Случва ли се човек, инжектирал си веднъж наркотик, да стане наркоман? – Случва се.
– Ако ХИВ инфекцията се разпространява сред наркоманите с днешната скорост, след няколко години практически всички наркомани ще станат ХИВ позитивни. А твърдението за престъпността на наркоманите е напълно вярно и сега, защото продажбата на наркотици с немедицински цели в Русия (както и в България, б. пр.) е забранена, следователно наркоманите ги добиват по незаконен път.
– Що се отнася до неизлечимостта на наркоманията, според признанието на самите нарколози дори най-ефективните медицински методики дават устойчива ремисия (избавяне от наркозависимостта за продължителен срок) само в 4-6% от случаите. Това „излечима” болест ли е?
– А да се омъжваш за наркоман наистина не бива. Може би това не е политически коректно и звучи дискриминационно, но би било жалко за дъщерята. Такъв мъж и на врага си не пожелаваш, какво остава за родната ти дъщеря!
Делови предложения
– Добре, де. А какво да се прави тогава? – ще попита смаяният читател.
Трябва преди всичко да се помисли какво ще попречи на наркотърговците да се чувстват свободно. И да се насочим именно натам, а не да помагаме на детеубийците.
Най-важното е да се приемат по-строги закони и да се следи за тяхното изпълнение. Без това е смешно да се говори за каквото и да било. В „най-общочовешката“ страна на света, САЩ, много години са се чели профилактични лекции за вредата от тютюнопушенето. Резултатът е бил напълно противоположен, особено в средите на подрастващите. После са забранили със закон пушенето на обществени места (в някои щати – дори вкъщи!), започнали са да глобяват, да уволняват от работа – и са решили проблема. Сега американците не пушат. А пушенето съвсем не е така социално опасно, както наркоманията.
Необходимо е да се промени отношението към наркоманите (по-точно, да се върне предишното отношение). Хората, заболели от чума или холера, които, за разлика от наркоманите, съвсем не са виновни за своята болест, се изолират в лечебни заведения и на никого не му идва наум да крещи за нарушени човешки права. А наркоманите енергично въвличат заобикалящите ги в своята орбита, т.е. в известен смисъл са много заразни.
Ако се изпълнят тези две условия, а и масмедиите спрат да прокарват наркотичната масова култура, въздухът ще се изчисти дотолкова, че няма да е нужна никаква профилактична педагогика. Именно в тази посока трябва да насочат своите усилия родителите, учителите и всички хора, нелишени от елементарно състрадание към децата.
Докато властта проявява толкова безграничен либерализъм към наркопрестъпниците, разбира се, на децата трябва да се дава някаква информация. Но не онази, която предлагат халтурните преводи от английски и холандски. За съжаление в днешната ситуация ще се наложи да се казва, че срещу младите се води истинска война: коварен враг ги подтиква към самоубийство, като им внушава неуморно, че това всъщност е път към пълноценен живот и наслади, че е висше благо. А най-важното – че това е техният свободен избор.
Полезно е да се засяга тийнейджърското самолюбие, като се обяснява, че наркотърговците смятат младите хора за идиоти, че в езика на наркомафията да пробуташ наркотично вещество на доверчиво момченце е: „да хванеш маймуна“. Че информационната отрова се представя в сладникава хуманистична опаковка. И умните хора трябва да развиват у себе си интелектуален и нравствен усет, за да познават тази отрова отдалече, без да я пробват на вкус. Както опитните сапьори усещат миниран терен на най-неочаквани места.
Важно е да се казва, че наркоманията обикновено е съдба на хора без развитие и знания, които се питат какво да правят със себе си и времето си. Ако някой възрази, като изтъкне успешния живот на рок певците, да се отговори, че умът не е тяхната най-силна страна.
Силно въздействаща за тийнейджърите е истината, че наркоманите не познават щастието на любовта. Всичко най-интересно в живота ги подминава и хората ги избягват като прокажени.
Такива аргументи действат на младите. А разказите за това, как ще се разклати здравето им, и дори за смъртната заплаха минават покрай ушите им. От болести и смърт се плашат децата и невярващите старци. А младите, които навлизат в период на физически разцвет, се чувстват неуязвими. У тях са програмирани безстрашие, стремеж към риск, без които не е възможно познаването на света. Човечеството отдавна щеше да се изроди и да изчезне от лицето на земята, ако младежите смятаха за най-висша ценност своето здраве и живот. Никой нямаше да участва в битки, да открива континенти, да пробва върху себе си нова ваксина, да гаси пожари, да пресушава блата, да строи градове. Дори нямаше да рискува да създаде семейство.
Всъщност не се изразихме съвсем точно, когато казахме, че заплахите за здравето ще минат покрай ушите на младите. Част от тях са особено мнителни и ще се невротизират, ще се вторачат в драгоценното си здраве, ще се превърнат в мрачни хипохондрици. А прекаленото фиксиране върху здравето, както е известно, го разрушава. При другите ще се задейства духът на противопоставяне и те могат да опитат наркотици демонстративно, за да докажат своето безстрашие.
И ако трябва да кажем цялата истина за наркотиците, не може да пропуснем най-важното. Наркоманията е не само престъпление и не просто болест. Тя е преди всичко духовна болест, форма на обладаност. Човек вече не принадлежи на себе си, не се владее. ВЛАДЕЯТ НЕГО. Думата „обладаност“ обикновено се употребява без допълнение, за да не се привлича още повече злото. Защото човекът може да бъде обладан от бесове. В християнската лексика се говори за това. Така че, ако нещата се нарекат с истинските им имена, наркоманията е форма обладаност от бесове. Не е ли това причината да са толкова жалки резултатите от най-разнообразните медицински, в това число психотерапевтични, усилия на лекарите нарколози?
И, обратно, поразителен е броят на изцелените, минали през християнските центрове за рехабилитация… А колко случаи има, когато наркомани са се възстановявали дори без рехабилитационни центрове – просто са започвали да ходят на църква, да се изповядват!
На практика те също са заменяли пагубния си начин на живот със здравословен. Само че друг, не „общочовешки“. Защото в „общочовешката“ представа за здравословен начин на живот (и в училищните програми) напълно липсват понятия като „грях“, „разврат“, „целомъдрие“, „въздържание“, „покаяние“, „съвест“. И неслучайно.
Това е казано много точно в книгата „От какво искат да ни „спасят“ (Москва, Даниловски благовестник, 2011): „Божията благодат може да се изгуби само заради греха и ако Господ я отнеме от съгрешилия, човек става безпомощен, слаб, безволев и беззащитен както при нападение от зли хора, движени от зли духове, така и при непосредствено въздействие на самите демони… Въздържанието е най-силният начин за защита на християнина от това посегателство. Ето защо демоните и техните „агенти“ с всички сили се стараят да изключат напълно от съзнанието на хората самото споменаване на каквото и да било въздържание. В онези случаи, когато „агентите “ не могат да водят открита борба с Църквата, те дори нямат нищо против да поговорят лицемерно за нравствената полза от нея. Но трябва да си даваме ясна сметка, че те са готови да търпят само такава Църква, от чието учение е напълно изключено понятието за борбата с греха, с демоните (за тях изобщо е по-добре да се мълчи!) и, разбира се, въздържанието като начин на борба с демоничното въздействие върху плътта, разума и емоционалната сфера на човека.“
Ирина МЕДВЕДЕВА и Татяна ШИШОВА
[1]http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B5%D0%BA%D0%B0%D1%80%D0%B8_%D0%B1%D0%B5%D0%B7_%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8
