Като първо дете в семейството на средностатистически българи растях в условия, които предполагаха появата на изключително ценен за обществото човек. Бях образец за добро поведение в квартала. Всяка година – пълен отличник. Работлив, вежлив, талантлив. Въобще – дете мечта. Но това бе маската ми пред съседите и роднините, а в действителност постоянно се противях на баща си и майка си.
Веднъж дойде една възрастна жена, наша семейна приятелка, която посещаваше местната евангелска църква. Тя ме попита учтиво дали не бих искал да й прочета от Евангелието. Направи го по такъв начин, че не можех да й откажа. Докато четях, сълзите ми падаха върху страниците на Новия Завет. В резултат на този знак от Господа чрез милата старица следващите няколко дни прекарах обхванат от желанието да правя добри дела – сдобрих се с приятелите си, пазарувах, спрях да противореча на родителите си. Но всичко трая само една седмица.
Когато завърших средното си образование, настана време за избор – трябваше да решавам какво ще правя с живота си. Кандидатствах във Висшето военно училище за артилерия и противовъздушна отбрана в Шумен. И стана така, че за първи път трябваше да се оправям сам в живота. Тук за първи път започнах да се моля на Бога – без да зная Неговото име, без да познавам характера Му, още по–малко бях наясно с волята Му. Просто бях изпаднал в огромна нужда. Приеха ме и Бог отново се оказа ненужен. Но този път не минаха години, а само след няколко месеца, гузен и изправен пред поредната непреодолима житейска планина, паднах на колене и захленчих към Бога.
Бях уволнен по болест от Военното училище. Това беше невероятен удар за мен – не само че пропадна мечтата ми да стана офицер, но и изгубих всякаква надежда за добра финансова обезпеченост, тъй като армията тогава предоставяше една от малкото възможности за добре заплатена и сигурна работа.
Върнах се в Хасково и веднага започнах работа, така че не ми остана време да се депресирам, както, уверен съм, щеше да се случи. Работех в магазин от веригата “Сан Марко”. Парите, които получавах, колите, които карах, момичетата от персонала, апартаментът, който притежавах, ме превърнаха в неузнаваем, недостъпен, смазващо горд и жесток звяр. Спрях да поздравявам същите онези хора, в очите на които бях образец за подражание преди десет години. Нещо повече – чувствах, че ги е страх от мен. За жалост този страх в пълна степен преживяваха членовете на моето семейство. С парите, които получавах, изпълних детската си мечта – купих си голяма стереоуредба и я слушах на децибели, които превръщаха къщата на родителите ми в земетръсна зона.
Така Бог допусна да постигна всичко, което мислех, че трябва да притежава човек, за да е истински щастлив, всичко, заради което очаквах да бъда уважаван от хората и най-вече от приятелите си. Но уви, колкото повече придобивах материално, толкова повече губех духовно. Щастието, радостта, любовта, уважението, смисъла на живота, които бленувах, се превърнаха във вятърните мелници на Дон Кихот. И, естествено, когато не получавах това, което исках, ставах все по-агресивен. Депресията, която избегнах преди месеци, сега ме скова жестоко. Връщах се вкъщи след работа и започваше поредната кошмарна вечер. Изкарвах всичко на домашните си – блъсках демонстративно врати, усилвах музиката докрай, обиждах вулгарно или мълчах егоистично. Не пиех, не пушех, но тренирах бойни изкуства и ако баща ми кажеше нещо, което не ми харесва, прилагах наученото върху него. Той ми отвръщаше и картината ставаше толкова грозна, че майка ми и малката ми сестра наскърбени и разплакани се скриваха в някоя стая, докато отмине поредният епизод от серийния екшън.
След един от поредните скандали реших… да сложа край на живота си! Слава Богу, със сетни усилия и неистови викове майка ми, баща ми и един мой приятел по Божия воля ме спряха от безумието. Не повторих този опит, макар мислите за самоубийство да не ме напускаха. Продължих да ходя на работа, но положението ми не се подобряваше никак. Майка ми навярно много се е измъчвала да ме гледа така отчаян от живота и ми предлагаше да ходя с нея в евангелската църква, която тя посещаваше. Аз обаче в стил, типичен за атеист, й заявявах: “Остави ме на мира! Не разбра ли? Искам да видя, да пипна и тогава ще повярвам в този твой Бог!” Или от гузна съвест, след като я наскърбявах, отивах с нея на църква, но едва изтрайвах да свърши службата.
Веднъж, като си почивах, ми попадна един Нов Завет. Започнах да го чета, но бързо-бързо го захвърлих, защото попадах на места, които ме изобличаваха за греховете ми. Едно от тях бе: „Почитай баща си и майка си!” Не само че не ги уважавах, но и ги биех! Въпреки това обаче пак пристъпвах плахо и започвах да чета Евангелието. Дори го взех на работа – четях го тайно и там. Когато пътувах за някой град по служба, спирах „Рейндж Роувър”-а, разлиствах с трепет святата книга и започвах да попивам написаното. Разбрах, че в магазина се въртят мръсни игри, принуждаваха ни да крием истинския произход на стоките, което ме накара да се отвратя от цялата тази гадост, в която участвах и аз. Именно онова, което срещах по страниците на Библията, ускори решението ми да напусна работа.
Бях приютен от човека, който пострада толкова много от мен – собствения ми баща ми даде работа, и то като негов пълноправен съдружник в собствената му фирма за автомобилни газови уредби, не просто чирак. Работата ми харесваше, поуспокоих се и започнах да върша ред добри дела – помагах вкъщи, раздавах милостиня, стремях се да не наранявам никого по никакъв начин. Всичко ставаше съвсем естествено, защото дълбоко в себе си вече преживявах съществуването на Бога и макар и ненапълно съзнавах, че Той е Свят. Затова обаче си мислех, че първо трябва да се изградя и след това да застана пред Него. Точно тази заблуда ме правеше отново и отново нещастен, тъй като колкото повече се опитвах да правя добрини, толкова по-разочароващи бяха резултатите.
И точно тогава, в предрождествената атмосфера, Бог бе определил да стане чудото, да излезе на бял свят, и то осъществена докрай, промяната, започнала преди толкова години! Баща ми дойде и ми предложи да отида с него, майка ми и сестра ми на гости у едно семейство, с което се запознали следобеда. Казах си: “Така и така ще се скучае, нищо няма да загубя, като отида.” И ето ме там, неподозиращ, че това са действията на Святия Дух. Оказа се, че хората бяха евангелски вярващи. Разговоряхме за това, какво е нужно да направи човек, за да се спаси. И тук чух онова, което ми трябваше, намерих липсващата част от пъзела, наречен “Спасение”: “По благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да не се похвали никой.”
Върнах се вкъщи и веднага бях насочен от Духа – усамотих се, коленичих и като изповядах греховете си в молитва на покаяние, предадох живота си в ръцете на Бога! Последваха няколко месеца на съмнения и вътрешна борба дали съм спасен, или не, за да дойде онзи мартенски следобед, когато осъзнах и преживях прочетеното сутринта от апостол Петър: “Когото обичате, без да сте Го видели; в Когото, като вярвате, без сега да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост, като получавате следствието на вярата си – спасението на душите си!”
Продължих да посещавам евангелската църква, където много скоро започнах да водя библейски уроци. Постепенно Бог ме насочваше към избраното от Него призвание – живот, посветен изцяло в служба на Него! Така последва и предложението за обучение в Богословския институт, което приех като добра възможност за подготовка за отговорната задача. Тук получих поредния дар Божи – предметите, които изучавам, са всичко, което съм мечтал да изследвам, и то в рамките на една специалност: нещо, което не може да се срещне никъде другаде!
Благодаря ти, Боже мой!
