Семейството е едно от най-значителните Божии творения. То е единство на няколко души, свързани помежду си както по плът, така и по дух, което не би могло да бъде създадено от хората и, разбира се, не би могло да се прекрати или унищожи от тях. Още от дълбока древност до наши дни семейството стои непоклатимо в океана на бушуващите около него вълни на всякаква извратеност.
Същността на семейството
Когато е постановил човешкото семейство, Бог е предопределил да изяви чрез него Своята невидима слава и Своето съвършенство. Семейният живот на човека е трябвало всеки ден и всеки час да потвърждава, че той е създаден по образ и подобие на Твореца. В земното семейство любовта на мъжа към жената, на родителите към децата би трябвало да отразяват любовта на небесния Отец към Неговия Единороден Син.
Още преди грехопадението човекът е можел да предава живот на потомството си, да се размножава. Да продължиш рода си чрез деца – това е било едно от най-великите проявления на Божието могъщество у човека. Но „грехът влязъл в света“ (Римл. 5:12), започнал да „царува в нашето смъртно тяло“ (6:12) и въпреки че не лишил човека от възможността да устрои свой семеен живот, все пак извратил този дар и разрушил всичко. Каква трагедия се крие в думите: „Адам роди син по свое подобие и по свой образ“ (Бит. 5:3)!
Човекът, изгубил образа и подобието на Бога, след грехопадението предава на детето си своята греховна природа – своя образ и своето подобие. От този момент в самата му греховност са заложени семената на проклятието: тук се коренят и първото братоубийство, и всички безкрайни беди на хората. Семейството, предназначено за преддверие на рая, се превръща в преддверие на ада. Установено от Бога като най-близък духовен съюз между хората, като огнище на взаимна любов и взаимно служение, семейството се оказва вертеп на раздори и кавги, вражди и грехове.
Бог го е поставил като крепост на земното човешко благополучие и ред, но с времето то изгубило тези драгоценни дарове и цялата си небесна чистота. И в днешното си трагично състояние обаче семейството остава същата крепост на общочовешкия живот. Имало е, има и ще има опити да се отнеме цялата значимост на неговата роля. В хода на цялата история хората не са се отказвали да го заменят с някаво фиктивно единство. Но всички тези опити са претърпявали и ще претърпяват пълен неуспех. Затова в крайна сметка се е стигало до неизменното заключение, че семейството е една от най-органичните форми на човешкия живот, че така е било винаги и така ще бъде. Историята неведнъж потвърждава, че ако в семейството, тази малка клетка на обществото, основната същност е изкривена, колкото и изкуствени форми да се опитваме да сътворим, те не могат да го спасят, нито да заздравят живота на съвременното общество. Изграждането на стабилен социален и държавен ред е немислимо без здраво семейство. Империите загиват почти винаги по силата на множество обществено-политически неуредици и пороци. А тези пороци се открояват особено ярко, когато семейството е подкопано и вече се разлага.
Римският император Нерон се подигравал и издевателствал над чистата семейна любов и верността на съпружеските отношения. Но това негово кощунствено пренебрежение към семейството довело до разруха на империята. По някакъв неписан закон всеки, който се е опитвал да разруши семейните начала в света или да положи като основа на живота не семейството, а негов сурогат, е бил постиган от проклятие. Да унищожи семейството, постановено от Бога, не е успял никой, както не е било възможно да се изкорени Христовата Църква. Бог е създал семейството именно за да обуздава и изкоренява пороците на хората, чието развитие води до самоунищожаване на цялото човечество.
Семейството, дори при най-крайно разюздани нрави в обществото, винаги е оставало крепост на доброто. В него доброто е укрепвало и е процъфтявало за ползата и благото на идните поколения. Отстъплението от семейните основи и принципи неизменно е водило до загуба на срамежливостта при хората, на тяхното човешко достойнство.
Тези, които възхваляват плътската любов, отричат брака и смятат семейството за отживелица, вършат безумие, към което всъщност неизбежно ги води тяхната нравствена нечистота и порочна обладаност. Бесовете могат да лъжат хората, но не са способни да дадат истинско семейно щастие. Няма покой за човека с нечиста съвест. Въпросът за семейството е въпрос на нравственост. Трябва ли да се премахне семейството, или да се замени с някаква семейна фикция? Не! Но всеки човек трябва да стане достоен за него!
„Бракът е нещо честно у всички и брачното легло – чисто; а блудниците и прелюбодейците ще съди Бог“ (Евр. 13:4).
Християнското семейство
То наистина е твърда опора на всяко общество, на всяка държава. За разлика от светското, християнското семейство се гради, както и Църквата, върху Христос и новородения живот, произтичащ от Светия Дух. Иисус Христос, когато е изкупил човека, върнал на вярващото семейство онази божествена любов, с която то било създадено при сътворението на нашите прародители. Бог възстановил семейството и в Христос му дал отново нарушените при грехопадението права и предимства: „Както грехът царува, причинявайки смърт, така и благодатта да се възцари с правда за вечен живот чрез Иисус Христос, нашия Господ” (Римл. 5:21).
Само Божият Син може да преобрази цялата душа на човека до най-съкровените й дълбини и да роди в нея вечна, неудържимо действаща сила, която твори у самия човек, в семейството, в обществото. Христос спасява човека и неговия семеен живот от най-страшния му разрушител – егоизма, неприкрития враг на любовта. През многохилядната човешка история религиозните учения, философските възгледи, социалните теории не са могли да се справят с този чудовищен враг – егоизма. Падналото естество на човека се управлява изцяло от него: „Аз зная, че у мене, т.е. в плътта ми, не живее доброто; защото желание за добро има у мене, но да го върша, не намирам сили. Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша“ (Римл. 7:18-19). Христос е освободил вярващия в Него от властта на егоизма, греха, смъртта и го е подчинил на друг закон – на духа, живота, любовта и свободата.
Така новозаветното семейство се оказва люлка и огнище на Христовата любов. Там тя се ражда, израства, процъфтява и със своите благодатни плодове обогатява всеки негов член. Любовта е положена като основа на християнското семейство. Когато сключват брак с вяра в Иисус Христос, двамата съпрузи устремяват духовния си взор далече над тесните предели на своите лични самолюбиви надежди и желания. Любовта, която жадува взаимно щастие, свързва хората в семейно единство. Тази любов е гаранция за това, че мъжът и жената няма да се вторачват в многото недостатъци и несъвършенства на своя партньор и няма да позволят те да ги сринат. Двамата ще живеят под един покрив и ще правят взаимни жертви. Когато имат деца, ще загърбят заради тях собствените си интереси. Това е главното условие за живота на християнското семейство.
В него е необходимо също уважение един към друг. Високото християнско достойнство, което всеки от брачните партньори, във всяка житейска ситуация придава на другия – това е крайъгълният камък на съпружеското щастие. Уважението винаги е пряко свързано с любовта. Когато то се загубва, любовта между мъжа и жената, се превръща в животинска страст, която унищожава човека. Съпругът никога няма да бъде глава на дома, ако не изпитва уважение към съпругата и децата си.
Жената ще бъде винаги дълбоко уважавана от мъжа и децата, ако навреме осъзнае сериозността на всички свои сложни задължения и започне с Божията помощ свято и безпрекословно да ги изпълнява. Взаимното уважение между двамата съпрузи неизменно води към взаимно съгласие. От всички добри ангели, които пазят семейното огнище, ангелът на мира е най-близкият и родният, най-необходимият.
Немаловажно условие за щастлив семеен живот е взаимното насърчаване. Колко благородно и свято е да ободряваш близкия си човек, да подчертаваш добрите му страни, да оставаш предан в тежки дни на болест, нужда, неуспех, горчивина, при залеза на живота с напредващата старост, със загубата на предишните сили и способности! Нищо не е толкова скъпо в християнското семейство, колкото постоянната настройка за взаимно ободряване.
Не трябва никога да забравяме, че единственият източник на семейно щастие и съпружеска любов е Божията любов. Ако мъжът и жената обичат Господ от цялото си сърце и ако животът им е напълно предаден на Него, тяхната човешка любов ще се освещава и укрепва. Онези, които искат да живеят посветено пред Бога, могат да очакват всички благословения на семейния живот.
В християнското семейство Христос е истинският, невидим Глава на дома. Там, където Той е начело, семейството ще бъде най-блажено. Ако съпрузите признават Неговия божествен авторитет, ако се подчиняват на Неговото Слово радостно и с желание, ако ценят съветите Му, ако търсят водителството Му и за всичко измолват от Бога сили и благословение, Христос ще доведе това семейство до земно блаженство. Такова семейно огнище не е възможно без общо поклонение на Бога. Господ е оставил Своето обещание: „Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз сред тях“ (Мат. 18:20). Той не е искал да лишава дори най-малкото християнско семейство от това велико благо – Своето присъствие. Само когато усеща постоянно присъствието на Бога в семейството, всеки негов член е способен да изрече думите: „Ще размислям за път непорочен: кога ще дойдеш при мене? Сред моя дом ще ходя с непорочно сърце“ (Пс. 100:2).
Църквата и семейството
Трудно е да се намери по-здрава връзка от тази между християнското семейство и Църквата. Християнството започва в семейството. През първите векове християнството е било „домашно“ – всяко семейство е представлявало „домашна църква“. Там се е призовавало святото Божие име, четяло се е Божието Слово, прилагало се е в живота, всички в дома са „ходели в истината” и са „пребъдвали в страха Господен”.
В зората на християнството Църквата се родила в Йерусалим, в деня на Петдесетница, когато Светият Дух се спуснал върху вярващите и три хиляди души едновременно се обърнали към Христос. Още тогава по силата на обстоятелствата Църквата била пренесена от Йерусалимския храм в семейството, където вярващите, „преломявайки хляб, се хранели с весело и чисто сърце“ (Деян. 2:46). Те започнали да използват обществени помещения за своите събрания и молитви едва през III в.
С домашните църкви се запознаваме по страниците на новозаветните книги. В Посланията на ап. Павел се споменават домашните църкви на Гай, Нимфан, Филимон и т.н. Особено забележителна е църквата на Акила и Прискила. Акила, скромен занаятчия и верен свидетел за Христос, заедно с жена си Прискила, също толкова ревностна християнка, проповядвал Христовото благовестие в своя дом. За да търсят прехрана и да преживеят гоненията, те сменяли често местожителството си, но навсякъде, където отивали, създавали домашна църква. Подобно на Авраам, който всеки път, когато пренасял шатъра си на ново място, непременно издигал жертвеник на единствения жив Бог.
Създаването на домашни църкви било продиктувано от насъщната необходимост не само за съвместно поклонение на Бога, а и за обединено служение: „Аз и домът ми ще служим на Господ“ (Ис. Нав. 24:15). Така примерът на християните с техния посветен на Бога живот ставал заразителен и действен за езическите семейства край тях. Християнският дом, затворил се в себе си, не би могъл да устои на изпитанията. Всяко християнско семейство осъзнавало ясно, че придобива истинско щастие, когато служи в други домове, т.е. с любов и жертвеност носи вестта за спасението „дори до края на земята“ (Деян. 1:8).
И ако личното служение довежда вярващия до домашно служение, това служение у дома неизменно води християнското семейство до общоцърковно служение. Да се ограничи служението само до местната църква, е също толкова опасно за християнина, както да се затвори духовният му труд само в рамките на неговото собствено семейство или на личното му стоене пред Бога. Тези три служения – личното, семейното и църковното – са тясно свързани помежду си и „което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Мат. 19:6). Църквата е призована да служи като пример на семейството, семейството – като пример на Църквата и всеки член на Тялото Христово, всяко семейство и цялата Църква – като пример на околния свят: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ви Отец“ (Мат. 5:48).