В един прохладен есенен ден се разхождате в паркa. Докато се наслаждавате на тишината и природата наоколо, виждате млади мъж и жена с малко дете и бебе в количка. Чувате как се обръщат към децата си: наричат ги „Радост“ и „Любов“. Започва да ви става интересно… Решавате да ги заговорите. Приближавате се и подавате ръка.
Приятно ми е! Аз съм майката. Казвам се Калина и съм на 23 години. Със съпруга ми Иван се радваме на щастлив брак с две деца. Може би любопитството Ви се събужда още повече, тъй като това, за което свидетелствам, се среща рядко. Ще бъда откровена с Вас. Всяко добро в живота си дължа на моя Господ Иисус Христос. Без Него нямаше да имам нищо от онова, което имам, а най-вече – радостта и мира в сърцето ми.
Но невинаги съм била искрена християнка. Въпреки че съм родена в семейство на вярващи родители, личните ми взаимоотношения с Бога започнаха, когато навърших 12 г. Като дете разбирах, че Бог е жив и вечно съществуващ, също така познавах интересните и донякъде чудати истории на библейските герои. От най-ранна възраст съм се молила, но го вършех машинално, „защото мама и тати така правят“. Първата ми дълбока, искрена молитва беше в един страшен момент. Като малка си играех със съседското момче, защото беше единственият ми връстник в района. Веднъж, когато бяхме сами у тях, той взе най-големия кухненски нож и каза, че е дошъл краят ми. Не знам дали щеше да го направи наистина, но аз изпаднах в ужас и започнах да се моля на глас от все сърце. Още докато изговарях молитвата си, родителите му се прибраха и той бързо скри ножа. Това беше голямо свидетелство за мене. После животът си продължи постарому.
В училищния период започнаха да ме вълнуват въпроси, свързани с моята личност и мястото ми в обществото, както и някои теми табу, за които тийнейджърите мислят. Изведнъж почувствах зееща пропаст между мене и моите родители, между моето поколение и тяхното. Не им споделях преживяванията си, затворих се в себе си и прекарвах часове наред пред компютъра. Там привидно намирах всичко, от което се нуждаех – съвети как да живея, модели на подражание в лицето на филмови звезди и музиканти, арена за споделяне с други връстници, залитнали в същата посока като мене. Задоволявах емоционалните си потребности чрез забавления – игри (най-вече в „kef4e-то“), сериали и т.н. В този момент спря да ме интересува Богът. Исках да докажа на съучениците си, че съм „яка“ като тях, т.е. красива, известна и успешна. Започнах да излизам с групичката на харесваните момичета в класа, а те бяха груби, арогантни, пушеха и си хващаха гаджета (това беше в IV срещу V клас). Аз им подражавах: ходех надалече, обличах се предизвикателно, псувах, и то много, веднъж си „дръпнах“ от цигара. Имитирах, че си режа вените, защото тогава се следваше „емо“ стилът. Иронията е, че колкото и да се стремях към този модерен образ, никога не получавах одобрението на другите или потвърждението: „Ето, ти постигна, ти си някой!“. Напротив, онези момичета изливаха агресията си върху мене, въпреки че бях от „техните“. Чувствах се ужасно объркана. Често имах разгорещени конфликти с родителите си, които бяха сериозно обезпокоени от моето състояние.
Лятото, след като навърших 12 г., отидох на първия си християнски тийнейджърски лагер. По това време майка ми е започнала да пости по един ден всяка седмица за моето спасение. На лагера разглеждахме библейски теми, първо в общи събрания, а после в малки групи. В един от дните, когато майка ми е постила, по време на малките групи ръководителката ни говореше за покаяние пред Бога и накрая попита дали някой има желание да се покае. Тогава с мене стана нещо необикновено: сякаш ме озари светлина и ми дойде мисълта: „Ти имаш ОГРОМНА нужда от покаяние за греховете си. Направи го СЕГА“. Казах, че аз искам и извикаха един от свещенослужителите, които бяха на лагера. Той ми задаваше въпроси, за да разбере мотивите ми, и накрая се помолихме – аз се покайвах, а той се помоли за благословение.
От този момент животът ми се промени. Почувствах, че Бог ми е дал прошка за всичко, което съм извършила. Повярвах на словото, записано в Библията, че Иисус Христос е Господ и че благодарение на тази вяра Той ми дава вечен живот в Небесното Си царство. Толкова ми олекна на душата! След като доста се бях омърсила от светския живот, обикнах състоянието на святост. Вече нямах нужда да съм част от „стадото“, което следва всяка мода. Желаех да бъда угодна само на Бога. Истински открих себе си, чувствах се свободна в начина, по който се обличах, по който се държах.
Разбира се, на моменти идваха изпитания. След като се отделих от старите си „приятели“, подигравките им се насочиха срещу моята вяра. Понякога бяха яростни, стоварваха се върху мене като смазваща сила… Но с Божията помощ продължавах напред, защото разбирах, че „всички, които искат да живеят благочестиво в Христос Иисус, ще бъдат гонени“ (II Тим. 3:12)
Имах още една битка, която беше дори по-трудна от понасянето на подигравките, а именно – да запазя чистотата на сърцето си в отношенията с момчетата. Изпитвах силно желание да имам връзка, а и другите казваха, че съм „изостанала“ в това отношение и ще си бъда вечно сама. Такива оръжия използваше срещу мене врагът на нашите души, но научих, че и аз разполагам с оръжия срещу него, дадени от самия Бог. След поредното изкушение се прибирах вкъщи и падах на колене до прозореца в стаята си, молех се с вик в сърцето Бог да ме укрепи и опази. И Той отговаряше на тези молитви. Търсех какво казва Словото по въпроса, хващах се за определени стихове като за щит и ги повтарях наум всеки път, когато бях изкушена. Ето някои от тях: „Както е свят Този, Който ви е призовал, бъдете святи и вие самите във всичките си постъпки“ (I Пет. 1:15); „Бягайте от блудството; всеки грях, който прави човек, е извън тялото, а блудникът съгрешава против собственото си тяло“ (I Кор. 6:18).
И ето че дойде време за избор на гимназия. Тогава трябваше да се науча как да взимам важни житейски решения чрез откровение от Бога. Молих се Той да ми покаже кое е най-доброто за мене. Проучвах всички училища. Като имах предвид и какви таланти ми е дал Бог, се насочих към езикова гимназия. Класирането потвърди, че това е била Неговата воля. После прилагах този принцип и в други моменти на избор.
Гимназиалните ми години бяха изключително плодоносни във всяко отношение. Бог ме укрепваше в дух, душа и тяло. Учеше ме как да бъда глава, а не опашка. Също така отговори на молитвите да имам добър клас. Непрекъснато се отваряха възможности да свидетелствам за вярата си. В часовете по философия и литература разглеждахме теми, свързани с Бога, пишехме есета и ги четяхме пред всички. Дискутирахме и след часовете по биология и физика, защото там се изучават теории, които отричат съществуването на Бога и Неговото съзидателно дело на Земята, въпреки че, ако човек започне безпристрастно да изучава научните факти, ще разбере, че и те са на страната на Твореца. Понякога се налагаше да влизам в диспут с учители заради хули и лъжливи твърдения, които изговаряха срещу Иисус Христос и Библията. Сам Светият Дух действаше в мене и ми даваше сили за всичко това. С времето в гимназията се изградиха трайни приятелства. Заедно с някои съученици се молехме за тестове, за семейните им проблеми и т.н.
В XII клас застанах отново пред дилемата къде да продължа образованието си. Много исках да се занимавам с изкуство, но бях готова да се откажа, ако Бог проговори, че има други планове за мене. Кандидатствах на няколко места. На първо класиране не ме приеха, където мечтаех, сърцето ми обаче остана благодарно към Бога и продължих да се моля: „Да бъде Твоята воля!“ (Мат. 6:10). После се случиха някои чудни размествания и на второ класиране се озовах в списъка на приетите.
Така започна животът ми в столицата. Тук срещнах своя съпруг Иван. Църквата, на която станах член, организираше множество мероприятия: както редовните неделни богослужения, така и молитвени, и младежки събрания, благотворителни посещения на домове за възрастни хора, сиропиталища и т.н. Иван беше винаги на линия, в бойна готовност, с голямо сърце за Бога, на първо място, и за хората, на второ. Това ни обедини и известно време общувахме непринудено. После дойде моментът, в който Иван ми разкри, че се моли за Божие откровение дали да стана неговата спътница в живота. Попита ме какво мисля и дали съм съгласна да измолим заедно отговор от Бога. Без капка колебание отговорих: „Да!“. В този период срещите ни преминаваха изцяло в духовни занимания – молитва, изучаване на книги от Библията, пост, благовестие и т.н. С времето и у двамата все повече се затвърждаваше убеждението, че Господ ни води към брак. Последваха годеж и сватба, както и цветна палитра от емоции и преживявания! И за миг не съжалих, че дотогава не бях имала други връзки. Благодарих на Бога, че ме е опазил за моя съпруг. През първите две години от семейния ни живот Бог ни подари две прекрасни дечица, за които не спираме да Му благодарим всеки ден. Междувременно завърших и университета.
Дотук ще спра с моята история, за да дам думата на Вас. Познавате ли лично Този, Който е вечно жив и е извор на благословение и вечен живот? Разказах Ви за част от моя път с Него. Може да се видим пак, за да продължим откъдето спряхме. А дотогава – мир и благодат!
