Пътят на отстъплението

Пътят на отстъплението – І част

Стъпката назад или встрани невинаги означава отстъпление – в спорта и в спора например тя е нужна, за да избегнеш челен удар. По такъв начин цар Давид се отклонява от копието, хвърлено към него от тъста му Саул. Този Божи воин знае как да се бие, как да побеждава и никога не е отстъпвал в битките, още от първия си сблъсък – с Голиат. За съжаление обаче Давид не успява да победи своя вътрешен враг – желанието и похотта на плътта. Съблазънта се оказва толкова силна за него, че той съгрешава, и то със страшни последствия: за своето удоволствие и смъртта на верния си воин Урия Давид плаща с живота на трима от синовете си и с обезчестяването на любимата си дъщеря Тамар.

Възходът и падението на цар Саул и други личности от историята и от Библията ни карат да се замислим и да анализираме явлението отстъпление. В хода на историята отстъплението води християнската Църква към страшни трагедии като кръстоносните походи, инквизицията и т.н., но и днес съвременното поколение вярващи не си взима поука, а продължава да върви по широкия път към голямата скръб. Като избират този път, много християни ще се озоват при идването и управлението на антихриста.

Нашият текст обаче цели да разгледа личното, духовно-нравствено отстъпление, което води до загуба на отношенията с Бога. Като следствие на това лошият резултат се разпространява и в други сфери на нашия живот и вместо да бъдем глава, светлина и сол в света, ставаме опашка: „Господ, твоят Бог, ще те направи глава, а не опашка и ще бъдеш само на високо, а не на ниско, ако слушаш заповедите на Господ, твоя Бог, които ти заповядвам днес да пазиш и да изпълняваш“ (Вт. 28:13).

Апостол Павел предупреждава за масовото отстъпление на християните в края на времената – последната, много драматична епоха на Христовата църква на земята: „Никой да не ви прелъсти по никакъв начин; защото онзи ден няма да настъпи, докато не дойде първо отстъплението и не се открие човекът на греха, синът на погибелта“ (II Сол. 2:3).

Духовно-нравственото отстъпление се характеризира с определено състояние на духа на Църквата и на отделния християнин, с конкретни симптоми, описани от Христос в книгата Откровение 2-3 гл. Основните причини за отстъплението от Бога са съблазните от страна на: 1) света, 2) греховната ни природа и в друг смисъл 3) на самия Христос, наречен „камък за препъване и съблазън“ (Ис. 8:14). Стъпките на отстъплението са: спъване, падане, закоравяване, ожесточаване, духовна смърт, хула срещу Светия Дух.

1. СЪБЛАЗЪНТА НА СВЕТА

„Ти избави душата ми от смърт, очите ми – от сълзи и нозете ми – от препъване“ (Пс. 114:8). По тесния път при следването на Господ има много бариери, които ни препъват. Христос казва: „Горко на света заради съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на онзи човек, чрез когото идва съблазън“ (Мат. 18:7).

Основните съблазни в света са средство на демоничните сили, примамка към различни зависимости. Сами по себе си те нямат власт, нито сила да ни завладеят без участието на нашата воля. Чрез съблазните на света не просто се съблазняваме самите ние, а съблазняваме и тези, които ни виждат. Така злото става двойно. Ето защо ап. Яков пише: „Никой, когато е в изкушение, да не казва: „Бог ме изкушава“; защото Бог не изкушава от зло, а и сам не изкушава никого, но всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот. След това похотта, като зачене, ражда грях, а грехът, извършен, ражда смърт“ (Як. 1:13-16).

И думите на ап. Йоан подчертават тази духовна истина: „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отец. Защото всичко, което е в света – похотта на плътта, похотта на очите и житейската гордост, не е от Отец, а е от този свят. И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява Божията воля, пребъдва довека“ (I Йоан 2:15-17).

2. СЪБЛАЗНИТЕ НА СТАРАТА ПРИРОДА

Друга съблазън е да послушаме старата си природа, като вършим прикрити и „благородни“ грехове, например „щадяща“ лъжа, самооправдание, самоизтъкване, „добронамерен“ нарцисизъм. А те разкриват профила на нашето его.

Затова Давид се моли: „Изпитай ме, Боже, и познай сърцето ми; изпитай ме и познай моите помисли; и виж дали не съм на опасен път, и ме насочи във вечен път“ (Пс. 138:23-24). Ако Лот се беше помолил така, преди да избере Содом и Гомора, или Авраам – преди да тръгне за Египет да спасява живота си от глад и преди да предложи на Сара да лъже, че му е сестра, резултатите щяха да са други. Ако Давид се беше помолил на Бога и Го беше попитал позволено ли му е дори като цар да посегне на чужда жена, животът му щеше да е различен. Така и ние, преди да предприемем конкретна крачка или да вземем някакво решение, нека се помолим и се допитаме до Бога. За да направим правилен избор и да се откажем от своето, а да последваме Божието.

3. ХРИСТОС – КАМЪК НА СЪБЛАЗЪН

Когато търсим истината за себе си, за действията, които да предприемем, ние водим диалог не само със своята личност и с другите, а и с Бога. В този разговор истината първоначално говори тихо и ясно. Но след като започнем да упорстваме за своето и да се пазарим, Христос се оттегля, застава настрани и мълчи, както стои пред Пилат, защото знае намерението на сърцето му да угоди на народа, а не да избере справедливия съд. Така Иисус се отдръпва и от нас, от нашето вече взето решение. Същото се случва, когато Саул раздира дрехата на Самуил, за да бъде почетен пред народа, или когато ап. Петър казва: „Това няма да стане с Тебе, Господи!“ (Мат. 16:22). Така и ние, с нашия предварително направен избор, отхвърляме Господ, макар да сме зидари на Неговото Царство, отхвърляме Неговата съвършена и свята воля точно както свещениците и книжниците.

А за Христос е написано: „Той ще бъде освещение и камък за препъване, и скала за съблазън на двата дома Израилеви, примка и мрежа за йерусалимските жители“ (Ис. 8:14). Защото те „търсеха не от вярата, а като че от делата на закона. Защото се препънаха в Камъка на препъване“ (Римл. 9:32).

Христос, Когото сме приели реално в сърцето си, стои на пътя ни към греха, към света, към изкушението да направим компромис, да проявим толерантност, да изберем човешкото, да угодим едновременно на хората и на Бога. Той е Камъкът за препъване по пътя към търсенето на своето. Затова Христос отговаря на Петър: „Махни се от Мене, сатана! Ти си Ми съблазън! Защото мислиш не за това, което е Божие, а за онова, което е човешко“ (Мат. 16:23). Апостол Павел усвоява този урок и го прилага в живота и в служението си, в изграждането на Божието царство: „От хора ли търся сега благоволение, или от Бога? На хора ли искам да угаждам? Ако още угаждах на хора, не щях да бъда Христов раб“ (Гал. 1:10). Павел избира този Камък да бъде за него Камък за спасение, а не за препъване и не се посрамва до края на живота си: „Ето, полагам в Сион Камък за препъване и Камък за съблазън; и всеки, който вярва в Него, няма да се посрами“ (Римл. 9:33).

Често, за да се оправдаем и да постигнем своето, използваме буквата на Закона, като казваме: „Това не е написано в Библията“ (да не се пуши например). Но при това забравяме, че имаме нещо по-съвършено: Божите заповеди и Божия духовен Закон, написани върху скрижалите на сърцата ни: „Ето Завета, който ще сключа с Израилевия дом след онези дни – казва Господ. – Ще вложа Своя Закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (Йер. 31:33).

Онова, което Бог пише в сърцата ни, това и говори, но ние си затваряме ушите и очите и не искаме нито да чуем, нито да видим. По тази причина Христос предупреждава: „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и поглежва назад, не е годен за Божието царство“ (Лука 9:62). И тук става въпрос не просто за спасение, а за призвание, посвещение и служение.

Раздвояването на сърцето ни между нашето и Божието, между светското и Божието царство означава, че е отслабнала духовната ни любов към Господ. Христос говори за това в притчата за маслото в светилника на десетте девици (Мат. 25:1-13) и в посланието към Ефеската църква: „Но имам против тебе това, че си оставил първата си любов“ (Откр. 2:4).

ПЪРВА СТЪПКА – СПЪВАНЕ, ПРЕПЪВАНЕ, ПОДХЛЪЗВАНЕ

Симптомите за началото на отстъплението се проявяват в раздвояване – при вземане на решение надделяват личното, колективно-светското, изгодата, страхът, егоизмът. Сеем вятър на съмнение, след това жънем буря на неверие.

Посей само малко съмнение в своя брачен партньор, че той не е от Бога. Ще видиш какви ще бъдат последиците в твоята собствена душа и чакай взаимна любов от него. Посей съмнение, че не си спасен, и ще видиш как вихърът ще те отнесе към неверие. Посей съмнение, че това не е твоят служител, твоята църква, запитай се защо е нужно да се привързваш към църква, и ще те отнесе смерч. „Успокоението“ в личната ти „зона на комфорт“, на безтегловност, в състоянието ти на свободен електрон както във физиката, така и в духовния свят е кратковременно и нестабилно. То е просто самозаблуда, че си независим. Християни живеят години в такова положение, като гастролират от църква в църква в търсене на „съвършената църква – т.е. мястото, където ще има повече любов за тях и към тях“. Те искат да бъдат живи камъни, но никой друг жив камък да не им пречи нито от едната, нито от другата страна, какво остава някой да се озове на раменете им или на главата им. Както е писано: „Ти ни вкара в примка, сложи окови на чреслата ни, постави човек над главата ни. Влязохме в огън и вода и Ти ни изведе на свобода“ (Пс. 65:12-14). Но тези хора нямат нищо против самите те да седят на нечия глава и рамене и другите да им бъдат на разположение денем и нощем. Те искат да бъдат камъни за самите себе си, свободни от заобикалящите ги, търсят свобода, която всъщност е свободия. Те са съблазнените, без да осъзнават, че сами служат за съблазън на другите. Защото са гонени от страха у тях да не настъпи кардинална вътрешна промяна чрез съразпятие. Одеждите, които избират, са компромисите, толерантността, либерализмът и други -изми…Обикновено те искат да бъдат водачи, но неформални, без да са ангажирани с никого и с нищо. Просто да изказват мнението си, да влияят, като не поемат отговорност за последствията върху човешките съдби. Те отхвърлят Камъка, т.е. Словото, което ги предупреждава: „Прелюбодейци и прелюбодейки! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда с Бога? Който поиска да бъде приятел на света, става враг на Бога“ (Як. 4:4).

Когато тези хора споделят за всички свои вътрешни преживявания като обиди, огорчения, недоволства и т.н. при сблъсъка с отговорните служители, те изпадат в клюкарство, одумване, осъждане и стигат дори до клевети, само и само да оправдаят себе си и своето поведение. А подобни действия вкарват човека в една духовна черна дупка, която се нарича „падение“. Такива хора избират за спасение Египет както Авраам, Сигор както Лот, чесъна и лука както Израил в пустинята и това ги довежда до златното теле.

ИЗВОДИ

Нека си припомним Лот, който не иска да се изкачи на планината, а избира Сигор, и жена му, която се съблазнява, защото оставя райското място на земния си живот, но накрая се превръща в стълб от сол. И двамата забравят предупреждението: „Гледайте напред!“. Така и днес всеки християнин трябва да гледа напред, да се взира в Камъка Христос и това ще го превърне в жив камък за почетна употреба (Римл. 9:21). При тази първа стъпка на отстъплението утешителното е, че са налице търсене, диалог и дискусия, дори спор, което свидетелства че има някакъв живот със Бога и за Бога, някакъв стремеж без апатия, равнодушие и безразличие, за които ще говорим при втората стъпка. Ето защо отделяме повече място за първата стъпка, която определя траекторията на нашето духовно развитие или нагоре, с израстване във вярата, или надолу, по пътя на отстъплението.

Ако искаме да намерим истината за себе си, за своето състояние и за волята на Бога, целяща да израстваме, а не да падаме, трябва да имаме предвид няколко фактора.

1. Нашата съвест невинаги отчита правилно. Ние се оправдаваме с нея, а тя може да бъде вече заспала, притъпена, заслепена, разцентрирана. И по-нататък, колкото повече човек се спуска по стъпалата на отстъплението, толкова по-осквернена става тя, дори прегоряла, т.е. спира да действа.

2. Ако сме будни християни и спадаме към разумните девици, в своето търсене на истината използваме природната си интуиция, която често надхвърля съвестта. Има моменти, когато, макар да нямаме видими аргументи, интуицията ни подсказва нещо, което не можем да си обясним логически. Ако следваме интуицията си, обикновено изборът ни е правилен. Така постъпва в своето време Йосафат (III Цар. 22 гл.). Тогава до него няма пророк, но интуицията му помага. Колко млади хора лежат в земята, защото не са се вслушали в интуицията да спрат, да намалят скоростта, да не бъдат толкова самоуверени.

3. Третият фактор е да постъпваме по дух. Новороденият дух чува гласа на своя Пастир, в него пребъдва животът на Христос. Тук вече говорим за едно друго духовно измерение, с други критерии за намиране и разбиране на истината. Ориентацията сега не е само буквата на Закона, а духовният закон, написан в сърцата ни.

Това е пътят, по който няма да грешим. Защото духът е този съд, този светилник, който се изпълва с любов от Бога. И тогава любовта към Христос отново става определяща при вземането на правилното решение. А неговата основа ще е винаги святост и чистота, не компромис на всяка цена.

Важно е да има единство и хармония между духа и душата – тогава има съвършен мир в сърцето ни и мир по отношение на хората около нас, дори да ни обвиняват, клеветят, обиждат, гонят и преследват. Но когато изгубваме контрола на духа и плътта започва да доминира, вече „виждаме“ в другите нещо нередно и от братя и сестри ги превръщаме в опоненти, противници, дори врагове. Излишно е да посочваме тук и чисто психологическите симптоми на една неспокойна душа, която стига дори до неврози и психози.

ИМА РЕШЕНИЕ

Изходът от подобна ситуация е да живеем по дух, защото „плодът на духа: е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон“ (Гал. 5:22-23).

Спомнихте ли си своята първа любов? Тя е като любовта на дете. Не е съвършена, но в нея има качества, които ни възстановяват бързо.

Първата любов е изпълнена с много чувства и емоции. Усещаме я, когато за първи път получаваме прошка от Господ и Неговата любов се излива в сърцата ни. Тогава приемаме не само църквата като общност от ангели, а сме готови да прегръщаме и враговете си. След време дяволът и благожелателите ни „отварят“ очите, но с вилица, като показват недостатъците и греховете на братята и сестрите. И вместо да се вслушваме в гласа на Христос, ние си казваме: „Щом другите могат и си позволяват това, защо и аз да не мога?!“. Това са първите камъчета на съблазънта, които спират нашия растеж в любовта към Бога и Неговата невеста Църквата. Вече не приемаме хората както преди, започваме да ги изобличаваме, упрекваме и съдим, дистанцираме се от тях. Ставаме много „знаещи“ и „разбиращи“. Като естествен резултат от този процес радостта, мирът и покоят в сърцето ни намаляват. Появява се страх. Ставаме много предпазливи, предубедени, подозрителни, духът угасва, както и любовта, усърдието и ревността намаляват. Ако не спрем дотук и не разпознаем какво се случва, ще продължим да пълзим надолу към следващото състояние – падение.

РЕШЕНИЕТО е Камъкът, Който сме отхвърлили и на Който трябва отново да стъпим като на канара.

Ап. Йоан казва: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:9). Загубеното блаженство може да се възстанови. В Евр. 4:15 четем: „Ние имаме не такъв първосвещеник, който не би могъл да ни съчувства в нашите немощи, а Такъв, Който е изкушен като нас във всичко освен в грях“. Това значи да идваме винаги с немощите си при Христос и да ги изповядваме пред Него, а Той ни очаква, за да продължи да ни служи и да ни мие краката.

Блаженството е състояние на висше щастие. Защото при него отношенията ни с извора на блажеството са чисти, святи и непорочни. Възстановена е първата любов. Любов без капризи, без лукавство, без хитрости, без подозрения, без предубеждения, без гордост и самочувствие, без чувство за достойнство и авторитет в собствените си очи, без честолюбие и тщеславие, т.е. детска любов, която не изпитва срам да застане за пореден път пред Божите святи очи. Както едно дете обича майка си и баща си, също ближните си и дори тези, които го обиждат и засягат. Случва се, когато играят деца, да се сбутат, да се наранят или да се сбият. После отиват и се оплакват на родителите си. Бащите и майките им се изправят едни срещу други, търсят кой е прав и кой е виновен, очакват справедливо наказание, нерядко стават врагове. А детето им след половин час отново излиза на улицата и играе със същите, които са го били и наранили. То вече е забравило обидата, огорчението и болката, докато родителите не си говорят с години.

Ето защо Христос иска да вижда в нас тази детска любов и казва: „Който не приеме Божието царство като дете, няма да влезе в него“ (Лука 18:17). Или – който не се съблазни, т.е. не се усъмни в Моята родителска любов. Не в любовта на братята и сестрите, не дори на църквата и не на служителите, а „в Моята любов“. Ето по-конкретно за какво става въпрос: „Тогава Петър се приближи до Него и каза: „Господи, колко пъти да прощавам на брат си, когато съгрешава против мене? До седем пъти ли?“. Иисус му отговори: „Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:21-22). С този пример Христос показва Своята готовност да ни прощава всеки път, когато идваме при него като малки деца, препънати от някого, който ни е съблазнил, когато сме съблазнили сами себе си или друг човек, и усещаме, че сърцето ни не е наред. Усещаме болката, мъката, скръбта, тъгата за чистотата и святостта. В духа си осъзнаваме че Светият Дух е наскърбен и огорчен. Но не започваме да анализираме и да търсим кой е виновен и кой е прав, а тичаме към Първосвещеника да ни очисти и умие, да ни освободи и утеши, да ни възстанови пред Лицето Си. Както дете в скута на майка си се успокоява и забравя кой и как го е ударил и наранил – за него е важно, че има кой да го утеши.

За това състояние говори Христос, когато предупреждава: „Имам нещо против тебе, задето остави първата си любов“ към Мене – детската, чистата, искрената, доверчивата (Откр. 2:4). Това е нашето всекидневие по тесния път, това е нашето спасение по благодат, така че и стотици пъти на ден да се препънем, да станем и да идем при Него с вярата, че няма да ни върне, няма да ни остави без прошка, без очистване, без Своето утешение. По благодат сме спасени и спасяваме, казва ап. Павел: „Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божи дар е“ (Еф. 2:8).

пътят на отстъплението – ІІ част(ПАДАНЕ)

Падане: пропадане, сгромолясване, проваляне, срутване, упадък, залез, разгромяване, несполука, провал.

Падение: упадък, поквара, развала, корупция, низост, подлост, позор, отклонение, прегрешение, отстъпничество, прелъстяване, обезчестяване.

Да паднеш в очите на някого, например на съпруга или съпругата си, децата, приятелите и колегите си, рода и църквата си, е ужасно, но най-страшното е да паднеш в очите на Бога. Тук ще разгледаме смисъла на падението, разбирано като състояние на християни, които са се предали в битката с плътта. Състоянието на падналия човек в библейския смисъл е начално – може да продължи, ако той не реагира навреме, за да се изправи: „Седем пъти ще падне праведникът – и ще стане; а нечестивите ще паднат в погибел“ (Пр. 24:16). Падналият християнин в своя личен, църковен и обществен живот е предал главнокомандването на плътта, т.е. на греховната си природа. Резултатът е разделяне на вътрешния човек, както Израил се разделя на две царства, с две столици и две места за поклонение: Йерусалим в Юдея и Самария в Израил.

„Божието слово е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душата и духа, на ставите и мозъка и преценява помисли и намерения сърдечни“ (Евр. 4:12).

Както Самария се покланя на езическите богове, така плътта издига в култ аз-а, той поема инициативата и превръща християнина в религиозен човек, който спазва определени правила и норми на поведение, без да има особена потребност от живот в Христос, т.е. от живота, вдъхнат при новораждането. Падението е едно от проклятията, за които говори Бог, когато предупреждава израилтяните да не отстъпват от Неговите заповеди: „Ще обърна лицето Си против вас и ще паднете пред враговете си; над вас ще владеят враговете ви и ще бягате, когато никой не ви гони“ (Лев. 26:17).

Християнинът всеки ден избира дали да слуша своя дух, или своята душа, но съзнанието му не се раздвоява, това не е шизофренно състояние. Изборът е или поклонение в дух и истина, за което Христос казва: „Бог е дух и тези, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Йоан 4:24), или издигане на грешното его, стария Адам. По пътя на падението дяволът предлага съблазни и изкушения, на които човек трудно устоява. Бог също поставя камъни за препъване с цел да спре отстъплението: изпитания, наказания, скърби.

КАК ЗАПОЧВА ПАДЕНИЕТО?

Падението не е случайно събитие, то винаги е следствие от някакви причини: надигане срещу Бога, срещу Неговото Слово и авторитет, неоправдано самочувствие, гордост.

1. Падението на сатана. Сценарият започва с падението на сатана в духовния свят. В небето не се намира място за двама и сатана казва: „Или аз, или Той!“. „Беше свален големият змей, древният змей, наричан дявол и сатана, който мами цялата вселена – свален на земята, а заедно с него бяха свалени и ангелите му“ (Откр. 12:7-10). Пророк Исая пише: „Как падна ти от небето, денице, сине на зората!“ (Ис. 14:12).

2. Падение на избрания от Бога народ. От славен народ при Соломон Израил стига до плен във Вавилон, до разрушаване на Йерусалим и храма. След като Христос е предаден и разпънат, този народ е разпръснат по цялата планета и едва в средата на XX в. е възстановен със собствена държава.

3. Падение на отделна личност. С времето Саул става подозрителен към цялото си обкръжение, включително към собствения си син Йонатан (I Цар. 22:8). Параноята го преследва до последните му дни. Виждаме това и в историята на други царе, водачи и генерали, които избиват своите съратници и единомишленици.

4. За новородените християни падението е процес с два възможни изхода: 1) зараждане, развитие, спиране, възстановяване или 2) зараждане, развитие, задълбочаване на кризата – ожесточаване, духовна смърт. Между тези два изхода трябва да избират отделният човек, цели църкви, дори деноминации. В крайна сметка или се издига авторитетът на Бога и Неговото Слово в нашите очи, в личния ни живот, в семейството и сред народа ни, или на Него се противопоставя друг авторитет.

ПАДЕНИЕТО НА АМАН

Писанието показва надигането срещу Бога и Неговия народ чрез образа на един властен човек – Аман, който е втори в йерархията след цар Артаксеркс (Ест. 6:13).

Откъде започва неговото падение? От самоувереността и завишената му самооценка. Аман се издига в собствените си очи, разказва за голямото си богатство, за многото си синове, за това, как царят го е поставил над князете и слугите си (Ест. 5:11). Историята потвърждава, че такъв тип хора не се задоволяват с постигнатото и въпреки че живеят в охолство и непрестанни развлечения, нямат мир. Мардохей и целият юдейски народ са препъникамък за пълното щастие на Аман, който убеждава царя да издаде закон за избиването на евреите, подготвя бесило, предвкусва победа. „Но всичко това ме не задоволява, докато виждам юдеина Мардохей да седи при царските врати“ (Ест. 5:13). В крайна сметка злият замисъл на Аман е разкрит, той е наказан, а народът на Естир е спасен (Ест. 7:9-10). „Който копае яма, ще падне в нея и който търкаля камък нагоре, върху него ще се върне“ (Пр. 26:27).

В подобен модел на мислене и поведение участват и духовни същества, заинтересовани да работят за своята кауза: пълното падение на човека. Трябва да знаем и да помним, че демоните ни мразят с люта омраза, защото заемаме тяхното място – там, откъдето те са били прогонени. Тези демони действат както пряко, чрез натрапчиви мисли и подбуди, чрез ситуации и обстоятелства, така и чрез хора, които първо заслепяват, лъжат, подчиняват и поробват, а след това използват като свои оръдия за нечестие.

НОВОЗАВЕТНИЯТ ОБРАЗ. ЛОЗАТА

Ако в лицето на Аман виждаме моралното падение на една горда личност, в Новия Завет имаме примери за психо-духовно падение на новородени християни. Духовното падение не е случайно спъване и препъване, а е съзнателен акт на отделяне от Лозата Христос чрез разграничаване от Словото, от молитвения живот, от освещението, от служението, от пребъдването в Бога.

„Аз съм истинската лоза и Моят Отец е лозарят. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, я чисти, за да дава повече плод… Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят“ (Йоан 15:1-2, 6).

Ако не се окастря, лозовата пръчка изсъхва, не дава плод и се налага да се изреже – близо до корена. По същия начин животът по плът води към смърт. Такъв християнин съхне бавно, у него липсва благодат. Дори ако върши нещо добро и полезно, той го прави без съдействието на Светия Дух. За това предупреждава ап. Павел: „Който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление; а който сее в духа, от духа ще пожъне вечен живот“ (Гал. 6:8). Ако в началото грешникът избира Христос като камък за спасение, стъпва твърдо на Него, расте и не потъва в блатото на греха, то веднъж тръгнал по пътя на отстъплението, християнинът се приспособява към греховния живот и започва да го обича. В този момент и за такъв вярващ Христос, Неговите заповеди и думи стават препъникамък. Отстъпилият християнин не е като обикновения грешник, той постоянно се сблъсква с истините, оставили отпечатък в неговата съвест, в съзнанието, дълготрайната и краткотрайната му памет. Макар да знае как трябва да постъпва и какви решения да взема, той умишлено прави обратното. Логичният резултат от това е не просто вътрешен дискомфорт, а и липса на благословение, благодат и съдействие от страна на Христос. Мирът и радостта, придобити чрез Божия Син, се изпаряват и християнинът се сблъсква със сериозни препятствия, които Бог праща с цел да го спре.

„Не пренебрегвай, синко, наказанието от Господ и да не ти е тежко от Неговото изобличение; защото когото Господ обича, него наказва и към него благоволява, както баща към сина си“ (Пр. 3:11-12).

Ако в такъв момент християнинът не види, че сам Христос го спира както е спрял Савел, както е спрял учениците, които вървят към Емаус, процесът на отстъпление ще продължи. Този човек все по-активно включва своята логика в анализа на живота си и отговаря на всичко, което става, по свой начин. Той не търси истината, изявявана от Бога, както е правел веднага, след като е повярвал, а се стреми към своя истина, към свое „разумно“ обяснение, за да оправдае състоянието и действията си. Естествено, не всички в църквата го разбират, затова започва да общува избирателно и повечето хора са му досадни. Но не спира да търси подкрепа, като често сее съмнения и подозрения спрямо служителите и делото, което се върши в църквата. Подобно изопачено критикарско мислене, за разлика от здравото критично мислене на духовните християни, кара този човек да се изолира, а с времето да се саморазграничи и оттегли от църквата. Обяснението винаги е: „Всички са виновни, там няма любов, никой не ме разбира“.

„Благослови ги Симеон и каза на Мария, майка Му: „Ето, Този лежи за падане и ставане на мнозина в Израил и за предмет на противоречия…“ (Лука 2:34). Иисус „лежи за ставане“ на онези, които „се спасяват и стъпват върху Него като върху канара“. И същевременно „лежи за падане“ на онези, които са религиозни, но нямат живот в себе си и са тръгнали по пътя на отстъплението. Когато се сблъскат с Него, вместо да прогледнат и да станат, те се препъват и падат. Защо? Защото религията като обредност и самоправедността не издържат пред Христовата правда.

ПСИХО – ДУХОВНИ СИМПТОМИ НА ДУХОВНОТО ПАДЕНИЕ

„Нека се постараем да влезем в онова покоище, че да не би някой да падне в подобно непокорство“ (Евр. 4:11).

Симптомите, които посочваме тук, са характерни за човек в състояние на падение, независимо от неговата култура, възраст, пол, националност, социална принадлежност, образование. Те са формулирани популярно с цел да послужат като лакмус за всеки християнин.

1. Разочарование от нечути молитви.

2. Огорчение от Бога поради неоправдани очаквания.

3. Преминаване от живот по дух към живот по плът, което води до религиозно възгордяване и самоувереност.

4. Стремеж към спорове с тенденциозно налагане на собственото мнение.

5. Непреклонност по отношение на субективни убеждения и себеправедност.

6. Непризнаване на авторитети, човекът е авторитет сам за себе си, смята, че няма среда, достойна за него. Вижда себе си като специален сорт „златна превъзходна“ ябълка, без да осъзнава, че тази ябълка е отхапана от греха, осквернена е от съблазните в света, а отвътре гние в гордост и голямо самочувствие.

7. Огорчения, обиди, подозрения, предразсъдъци, недоверие към другите и разочарование от тях, затвореност в себе си.

8. Липса на смирение, търпение, въздържание, липса на духовен мир и радост.

9. Раздразнителност, бързо избухване, постоянно търсене на оправдания.

10. При развит интелект, природни способности, обхватен ум, който може да разсъждава за всичко, се наблюдава липса на разсъдителност поради недостиг на Божествена мъдрост. „А мъдростта, която идва отгоре, е преди всичко чиста, после миролюбива, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна“ (Як. 3:17).

11. Духовна слепота. Липса на Христова светлина, на божествени откровения чрез Словото и Светия Дух. Такъв християнин вече е в духовен полумрак.

12. Липса на любов към Бога и ближните – според първата и втората заповед.

Не бива да подценяваме тези симптоми, които показват опасно духовно състояние. Според медицината и клиничната психология са достатъчни пет постоянно повтарящи се симптоми, за да се постави конкретна диагноза. „Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (I Кор. 10:12). Псалмопевецът се моли за хората от Божия народ „да не паднат отново в безразсъдност“ (Пс. 84:8-14). Резултат от развитието на тези симптоми е споменатата вече адаптация към съблазните, които ни препъват, т.е. спираме да се борим до победа, а съгрешаваме и се примиряваме с греха, започваме да вярваме, че плътта е много силна и няма смисъл да ѝ се противопоставяме с духа. Оправдаваме се, че сме се изморили да търсим решение на проблемите, и се съгласяваме с най-опасното твърдение: „Така правят всички“ – щом другите могат да допускат компромиси, няма смисъл точно аз да ставам Дон Кихот. „Затова трябва да бъдем особено внимателни към онова, което сме чули, да не би някак да отпаднем“ (Евр. 2:1).

Причините за появата на тези симптоми са комплексни:

Липса на жажда за изучаване на Писанието с цел освещение.

Липса на жажда за лична молитва, молитва заедно с църквата и с приятели.

Липса на пребъдване в истинския пост според Исая 58 гл.

Липса на жажда за участие в църковния живот.

Равнодушие към ближните, безразличие към служенията.

Пасивност и прехвърляне на отговорности към другите.

Злоупотреба с духовни дарби и възгордяване.

Злоупотреба с лични качества с цел изтъкване на собственото превъзходство над другите.

Списъкът може да се продължи. И всичко това спира лозовата пръчка да дава плодове на духа.

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ

Възстановяването винаги е свързано с осъзнаване, че човекът е излязъл от духовния обсег на Божието царство и то се е оттеглило от него (Римл. 14:17-19). „Така казва Господ: Спрете се в своите пътища, разгледайте и разпитайте за стародавните пътища, къде е добрият път. Вървете по него и ще намерите покой за душите си“ (Йер. 6:16).

Осъзнаването на падналия християнин минава през следните стъпки:

Молитва за прозрение и премахване на всяка самозаблуда и измама.

Искрено покаяние чрез дълбоко съкрушение.

Подновяване на завета с Христос.

Пост и молитва за обновяване на духа (Пс. 50:12).

Възвръщане на тесния път за съразпятие и съвъзкресение.

Без тези стъпки християните няма да възстановят мира и радостта в Светия Дух, които са имали. Няма да преживеят изливането на Божията любов, която превъзхожда всичко. Ако това възстановяване не се осъществи, Бог предупреждава: „За нечестивците няма мир!“ (Ис. 48:22).

ТРЕТА СТЪПКА – ЗАКОРАВЯВАНЕ

„Който закоравява сърцето си, ще падне в бедствие“ (Пр. 28:14, Ревизирано издание).

Упоритото непокорство на Божите истини води до по-тежка форма на отстъпление – закоравяване. По пътя на отстъплението няма фаза, при която човек да не преживее духовно-нравствен регрес. Разбира се, темпото на този регрес може да бъде забавено или ускорено. Всичко зависи от човека и причинно-следствените връзки около неговото падение.

„Сърцето на тези хора е закоравяло и с ушите си тежко чуват, и са затворили очите си, да не би някога да видят с очите си и да чуят с ушите си, и да разберат със сърцето си, така че да се обърнат и Аз да ги изцеля“ (Мат. 13:15). Този стих често се отнася към невярващи хора, той обаче важи и за онези, които са били в Божието присъствие, познават Божията благодат, но чрез отдалечаване от Божия престол са започнали да съхнат. „Ето онези, които се отдалечават от Тебе, загиват; Ти изтребваш всеки, който отстъпва от Тебе“ (Пс. 72:27).

Египетският фараон тръгва по този път, независимо от всички знамения, които Бог дава, за да го смири. От една страна, Бог му праща наказания, но от друга, ги отменя според неговата молба към Мойсей. Така фараонът винаги може да избира злото или доброто. По същия начин нашият небесен Баща постъпва с всеки от нас, защото ни обича. Историята на различните библейски герои показва, че за едни наказанието от Бога е благословение, а при други води до закоравяване.

Така и израилтяните, въпреки големите чудеса, знамения и чудното избавление от Египет, се смиряват временно, емоционално, докато виждат свръхестествените дела на Бога, но в съзнанието си остават упорити и се закоравяват в своето непослушание спрямо Божите заповеди (Изх. 32:9).

Изминават стотици години, но както високият стандарт на живот не променя греховната природа на избрания народ, така и съвременната цивилизация, издигната за сметка на християнското учение, не се оказва гаранция за опазване на нравствеността и смирението пред Бога. Религията без духовен живот, без присъствието на реалния Христос във всекидневието на вярващия човек неизменно води до затъване в грях. По тази причина Бог издига пророци и ги праща от Свое име, за да изобличават Неговия народ. „А домът Израилев няма да иска да те слуша, защото те не искат да слушат Мене, понеже целият Израилев дом е с твърд лоб и с жестоко сърце“ (Йез. 3:7-12).

СИМПТОМИ НА ЗАКОРАВЯВАНЕТО

1. Заслепение относно собственото духовно състояние.

2. Живот в духовна тъмнина и мрак.

3. Невъзприемчивост към светлината и истината, опониране на здравото учение и служение.

4. Противопоставяне на почти всяко предложение за промяна или действие от страна на служителите и църквата. Човекът не приема увещания и изобличения, още по-малко наставления и назидание.

5. Винаги, по всеки въпрос има свое мнение.

6. Затваря се в себе си или общува с тесен кръг от поддръжници. В сърцето му става все по-тясно за другите, с лекота ги отстранява от обхвата на своето лично пространство. За всеки има определение, характеристика, личностен профил.

7. Изказва недоволство, чувства се обиден и огорчен, изисква справедливост от другите, но не търси вина у себе си.

8. Обича да се самоизтъква, да подчертава своето превъзходство по отношение на външност, интелект, кариера. Другите не са достойни за неговото внимание.

Ето как Христос определя такива хора: „Защото казваш: богат съм, забогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че си злочест и клет, сиромах, сляп и гол“ (Откр. 3:17).

Закоравелият човек почти напълно е загубил радостта от спасението, божествения мир, духовния покой. Пред очите ми много такива хора обикнаха света и отидоха в него, както пише ап. Павел: „Димас ме остави, понеже обикна сегашния свят, и отиде в Солун“ (II Тим. 4:10). Но по пътя на отстъплението те преживяха катастрофи, болести, нервни кризи, психични разстройства, семействата им се разбиха и някои от тях починаха преждевременно. Едни успяха да се смирят, подобно на Ахав: „Виждаш ли как се смири Ахав пред Мене?“ (III Цар. 21:29), но други преживяха големи изпитания, като цар Седекия: „Тогава хванаха царя, отведоха го при вавилонския цар в Ривла и извършиха съд над него; заклаха синовете на Седекия пред очите му, а на самия Седекия избодоха очите, оковаха го в окови и го отведоха във Вавилон“ (IV Цар. 25:6-8).

ДЕЙСТВИЯ НА ЦЪРКВАТА И НА ОТДЕЛНИЯ ЧОВЕК ПРИ ЗАКОРАВЯВАНЕ

Църквата е призована да пости и да се моли заедно с близките на закоравелия човек, да го увещава и да прилага дисциплиниращи мерки като забележка, строга забележка, а след време, ако няма покаяние, дори отлъчване.

Закоравелият трябва да осъзнае своето реално състояние, да се види в Божието огледало, подобно на Езекия, да пребъдва в пост и молитва, в дълбоко съкрушение и плач пред Бога, като остави греха, прекрати бунта и противенето спрямо Христос. Ако се налага, трябва да се отрече от конкретни обвързващи грехове.

А Бог обича да прощава. „Докато мълчах, костите ми се изтощиха от всекидневното ми охкане, защото денем и нощем Твоята ръка тежеше върху мене, свежестта ми изчезна като през лятна суша. Но аз ти открих греха си и не скрих беззаконието си; казах: „Ще изповядам пред Господ своите престъпления“ и Ти сне от мене вината на греха ми“ (Пс. 31:3-5).

Скъпи християни, не бива да се отпускаме и да стигаме до закоравяване, защото това състояние е много опасно. В бунта си срещу Бога, църквата, хората мнозина умират без възможност за изповед и покаяние – пред престола на вечния съд те ще отговарят за своята опърничавост. За тях Бог казва чрез псалмопевеца Давид: „Не бъдете като кон, като неразумна мъска, чиито челюсти трябва да се обуздават с юзда и оглавник, за да ти се покоряват“ (Пс. 31:9).

Алтернативата на падението и закоравяването е укрепване на новородения дух. В този смисъл Йосиф е пример за подражание. Неговият път е предобраз на Христовия – тесен път с тесни врати, които водят към вечното.

„Йосиф е издънка на плодоносно дърво… огорчаваха го, стреляха и враждуваха срещу него стрелци; но лъкът му остана твърд и мишците на ръцете му са силни чрез ръцете на силния Яковов Бог“ (Бит. 49:22-27).

Животът на Йосиф е изпълнен с изпитания още от юношеството. Намразен, продаден, несправедливо осъден, хвърлен в затвор, чрез упованието си на Бога и Неговото Слово той става твърд духом, приготвен за почетна употреба (II Тим. 2:20). Бог го издига на позиция втори след фараона и така Йосиф спасява не само Египет, а и целия свой род и народ. Във всяко време Бог си има такива съдове, които употребява за славни победи. Той ги изгражда в трудности и изпитания, наставлява ги, назидава ги, увещава ги, изобличава ги – всички те минават през Небесното училище. Условието за постигане на такива резултати е твърдост на духа.

Давид също познава тези духовни закони, през целия си живот той разбира колко много се нуждае от твърд дух. Пред себе си Давид има осъзната, осмислена цел и я постига. Бог чува молитвите му и сътворява у него твърд дух, затова и враговете му падат пред него. Скъпи читатели, бих желал това да присъства постоянно в нашите молитви. „От лоша мълва няма да се уплаши; сърцето му е твърдо, като се уповава на Господ“ (Пс. 111:7). Затова нека се запитаме кой модел на мислене и поведение избираме ние.

Друг образ за подражание е ап. Павел. За него Господ Иисус казва: „Аз ще му покажа колко трябва да пострада за Моето име“ (Деян. 9:16). Но това не само не уплашва, нито спира апостола, а напротив, мотивира го така, че няма равен на него сред Христовите ученици. Само твърдият дух му дава възможност да успее във всички мисионерски пътешествия, да преживее изпитанията, за които пише. Той успява, а ние?

Ето какво е неговото пожелание: „На вас Господ да наспори и преумножи любовта един към друг и към всички, каквато имаме и ние към вас, за да утвърди сърцата ви да бъдат непорочни в святост пред нашия Бог и Отец при идването на нашия Господ Иисус Христос с всичките Му светии“ (I Сол. 3:12-13).

ИЗВОД

Закоравяването на сърцето и затвърждаването на духа не са едно и също явление в психо-духовния свят. Едното явление има негативен характер, води към ожесточаване (следващата стъпка по пътя на отстъплението) и има свои симптоми и последствия. При закоравяването има имитация на мир и радост, а всъщност всичко е подчинено на равнодушието и апатията. Истинският божествен мир обаче е съвършен, свят и непорочен, изпълнен със смирение и благост.

Човек идва на себе си, като прави обективен анализ на състоянието на своя дух, изяснява си под чий контрол са неговите чувства, емоции, интелект, какви мисли се възпроизвеждат и реализират в съзнанието му, дали те се възприемат от неговата църква, от служителите в нея, от близките му. Много важно е да изпитва доколко неговите мисли и чувства са в съгласие с Божията воля според Писанието. Ако те, заедно с интелекта му, водят към дистанциране и разделение, това е сериозен признак и тревожен сигнал за нужда от бърза промяна. Постът и молитвата могат да отворят очите на всеки – да види къде е сбъркал, къде се е препънал и е паднал, кога и във връзка с какво е спрял духовният му растеж. Алтернативното състояние на твърд дух изисква усилие. За да се постигне то, Бог изработва у човека желание и воля за участие в тези процеси, което е най-голямото духовно богатство, гаранция за пълноценен, плодоносен, победоносен, благословен и благодатен живот на християнина.

„Твърдия по дух Ти пазиш в съвършен мир, защото на Тебе се уповава“ (Ис. 26:3).

Пътят на отстъплението – III част

ЧЕТВЪРТА СТЪПКА – ОЖЕСТОЧАВАНЕ

Милосърден човек прави добро на душата си,

а жестокосърдечен разрушава плътта си.

Пр. 11:17

Стъпалото след закоравяването е ожесточаване. Тук има не просто загуба на радостта и мира, а избухване на война. Война първо у самия човек – със субективни умозаключения, развихрили се чувства и емоции, постоянно негативно настроение. Това са симптомите на ожесточаването – спрямо всички, всичко и спрямо Бога. Така в I Цар. 25 гл. се описва един жесток човек – Навал (ст. 2-3). Той има зъл нрав, независимо от изобилието на богатството си, което със сигурност не е негова лична заслуга, а го е получил като наследство от прапрадядо си Халев. Халев е благословен от Бога със сила, здраве и немалко победи поради своята вяра и упование. За него Бог казва, че има друг дух, не като десетимата съгледвачи на земята, които говорят превратно на израилевия народ. За жалост потомството на Халев с времето се променя до такава степен, че придобива противоположен дух. Това поколение, което получава земя и множество блага, но не чрез вяра и оръжие, възприема всичко за даденост. Подобен порок откриваме и у много съвременни Наваловци, които „унаследяват“ чужди блага, но изгубват мира и покоя си, подобно на Навал. На него всичко му е криво и сиво. Както четем в Библията, животът на човека не зависи от неговото имане. Христос казва: „Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26). Така, вместо да прояви благоволение към помазания цар Давид, за чиито победи знае, Навал се подиграва с него и го унижава. Вместо с благодарност за това, че Давид и неговите бойци пазят без договор и заплащане стадата и хората му, Навал плаща за доброто със зло.

Друг подобен „герой“ е Семей. И той похулва и злослови същия цар, който минава с мир покрай имота му (II Цар. 16:5-13). Царят нито му е отнел нещо, нито го е предизвикал, нито му е поискал нещо, но жестокото сърце на Семей изригва от злобата, която го преизпълва, защото, както казва Христос: „от човешкото сърце излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства…“ (Марк. 7:21-23).

Въз основа на тези два библейски образа можем да кажем, че ожесточаването не е просто вътрешно, прикрито състояние на човешкото сърце, а проява на злото, което изтласква всяко добро от душата и я изпълва с арогантност, омраза, диващина, които не могат да останат скрити (Пр. 18:20). При такъв човек няма място за диалог, нито за компромиси или стремеж към помирение, той цели единствено да изразява недоволство и да отмъщава без причина. Душата му е винаги гладна за жертви и търси кого да нарани, обиди, наскърби, разбие. Имаме за пример и цял народ, заразен със същата душевна проказа – за него Бог говори на Мойсей: „Виждам този народ, ето, той е народ твърдоглав… Вие бяхте непокорни на Господ още от онзи ден, откогато ви познавам“. Но Мойсей се моли на Бога: „Не гледай ожесточението на този народ…“ (Вт. 9:13-29). След време техните потомци изпадат в същото състояние, което описва пророк Йезекиил (Йез. 2:3-8).

По времето на Христос ситуацията не е по-различна (Марк 3:3-6). Добрият човек и неговите дела са пясък в очите на злите и жестоките, той е като силен слънчев лъч, който те не могат да гледат равнодушно. Противниците на първия мъченик за вярата в Христос – Стефан – запушват ушите си, за да не чуват думите му, и се нахвърлят върху него със силен гняв и злоба. Това са потенциални убийци или реални престъпници. Ето защо ап. Йоан пише: „Всеки, който мрази брат си, е човекоубиец; и знаете, че никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва у него“ (I Йоан 3:15).

Жестокосърдечието не е просто порок, а състояние. То не е порив на гняв или раздразнение, а постоянно състояние, което често кара човека да върши зло. И когато това състояние се развие до крайната си фаза, се стига до различни мании, дори до бесообсебване. Така завършва живота си цар Саул, който не намира покой нито денем, нито нощем, независимо от голямата си власт, от всичко, с което разполага за удоволствие и веселие. Радостта, мирът и покоят от Господ, които той придобива в момента, когато го посещава Светият Дух, са изчезнали завинаги. Саул постоянно търси виновни за своето състояние и е убеден, че докато те са живи, мирът няма да се върне при него. Така преследва не само верния си военачалник и зет Давид, а посяга и на своя син Йонатан. Убива невинни свещеници, които дори не подозират какво става, задето са дали на Давид хляб и меча на Голиат (I Цар. 22:13-17). Онзи, който ги предава – Доик, има същия дух като Саул, затова пролива невинна свещеническа кръв.

Тази грозна история продължава и по време на Римската империя, фашизма, комунизма, съвременния тероризъм и други „-изми“. А „героите“ на този сценарий, измислен от самия звяр, псевдосин на сатанинската псевдотроица – змея, звяра и лъжепророка, които съставят своето число 666, са милиони по земята. Те сеят размирици, бунтове и революции, преврати, убийства, геноциди и репресии. Чрез тяхното ожесточение злото прелива в този свят. Подобна роля никой не им е определил, те сами са я избрали. Колко такива фюрери и вождове, започнали живота си в добра атмосфера и с добро възпитание, мнозина от тях дори познавали Христовото учение, вече починаха преждевременно заради своите пороци. Макар да са посещавали християнски неделни училища, да са участвали в църковния хор, впоследствие те избират пътя на отстъплението с фатален край за себе си и близките си. Апостол Павел казва за тях, че са оставили пътя на истината и са обикнали света (Римл. 1:18-32).

СИМПТОМИ НА ОЖЕСТОЧАВАНЕТО

Ето някои от симптомите на ожесточаването, което може да се определи като психо-духовна диагноза:

– Умствено ниво: превратност на мисленето, мания за заплахи, ирационален страх за собствения живот, подозрителност, предразсъдъци, измислени образи на мними врагове.

– Ниво чувства и емоции: непоносимост и злоба към добрите и доброто, ревност, завист и омраза към успелите. Липса на покой, мир, радост, веселие. Неблагодарност, ропот, негодувание, недоволство, бунт, постоянно лошо настроение.

– Духовно ниво: Гордостта и самооправданието, познати още от Каин, водят такива хора до упорито противене на истината. Техните характеристики са: ожесточаване срещу служителите и църквата, незачитане на Словото, съмнение и неверие в Божите обещания. Пребъдване в греха и като резултат: нечестие, оскверняване на душата и тялото, оскърбяване на Светия Дух (Еф. 4:30), потъпкване на Божия Син (Евр. 10:29), обявяване на война спрямо църквата и Бога. Всичко това приближава човека до пълната духовна смърт, която води до раздяла с Бога и оттегляне на Светия Дух.

„Бъди буден и укрепвай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог“ (Откр. 3:2)

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ

Възстановяването на ожесточения човек е възможно. То изисква негови лични, осъзнати действия, действия на църквата, на реални хора, които се застъпват молитвено пред Бога за него, и действия на самия Бог.

ДЕЙСТВИЯ НА ОЖЕСТОЧЕНИЯ ЧОВЕК

– Пробуждане и осъзнаване на плачевното си състояние.

– Осъзнаване, че е хванат в плен от своите пороци и мрежите на дявола.

– Осъзнаване, че сам вече не може да се измъкне от поробването си.

– Съкрушение и покаяние в пост и молитва, погнуса от греха.

– Отхвърляне и отричане от блудство, нечистота, окултизъм, омраза, злоба, ожесточение.

– Изповед пред служител, отричане от всяка зависимост.

„Помни как си приел и чул, и пази, и се покай. Ако не бъдеш буден, ще дойда върху тебе като крадец и няма да узнаеш в кой час ще дойда върху тебе“ (Откр. 3:3).

ДЕЙСТВИЯ НА ЦЪРКВАТА

– Отлъчване, при необходимост предаване на сатана за измъчване на плътта му.

– Пост и молитва на приятели, църква, роднини за проява на Божията милост в живота му.

ДЕЙСТВИЕ НА БОГА

„Послушайте Ме, жестокосърдечни, вие, които сте далече от правдата: приближих Моята правда – тя не е далече – и спасението Ми няма да се забави; и ще дам на Сион спасение, на Израил – Своята слава“ (Ис. 46:12-13). Бог не иска смъртта на грешника, залостен в своята „правда“ като в броня. По човешки не е възможно и на никого не е по силите да превземе високата крепост на ожесточението. Но когато Бог приближава Своята правда, тези стени рухват както рухва Йерихон – отвътре навън. И човекът вижда своята „правда“ като дрипи, с които се е покривал и чрез които е вярвал, че е защитен и никой не вижда прикритото му нещастие. Господната слава изгрява отново пред неговите очи, Кръстът става спасителен мост за връщането му у дома, при Бог Отец.

Ако такъв християнин не усети това приближаване на Божията правда, ще премине към следващата стъпка на отстъплението, по-страшна от тази – духовната смърт.

ПЕТА СТЪПКА – ДУХОВНА СМЪРТ И ВЪЗКРЕСЕНИЕ

ДУХОВНА СМЪРТ

При всяко стъпало на отстъплението има преходен период от една фаза към друга. За съжаление пътят на отстъплението не върви нагоре и няма нужда от съпротива или полагане на волеви усилия, за да „напредваш“ по него. Падането е естествено, както законът за гравитацията. Подобно на някои психични разстройства, при които се стига до разрушаване на личността, и отстъплението е процес на духовна деградация, която разрушава новородения човек.

Причинно-следствените връзки в този процес са свързани с избора на живот по плът. Ап. Павел предупреждава: „защото, ако живеете по плът, ще умрете“ (Римл. 8:13). Човешкият дух, някога възкръснал за Бога, за небето, за вечен живот, умира – не изчезва, а престава да изпълнява своята водеща функция и предназначение. На старогръцки „смърт“ („θάνατος“) означава „раздяла“. Духовната смърт е раздяла с Бога, скъсване на духовните връзки, установени по време на покаянието и новораждането благодарение на кръщението във и чрез Светия Дух, т.е. потапянето в Светата Троица и настаняването на Христос в сърцето на човека. При новораждането човек става храм на живия Бог. Тук имаме добра илюстрация, свързана със Соломоновия храм. При освещението му Бог се настанява в него във вид на облак (III Цар. 8:10-11). Впоследствие отстъплението на Израил и оскверняването на Соломоновия храм довеждат до оттегляне на Божието присъствие от него. Вавилонският цар го ограбва, опожарява и разрушава. Така и възстановеният от цар Ирод храм някога е бил гордост за Израил, дори учениците на Христос се хвалят с неговото величие, но неочаквано чуват думи, които ги обезсърчават и натъжават: „Иисус им каза: „Виждате ли всичко това? Истина ви казвам: няма да остане тук камък върху камък, който да не бъде сринат“ (Мат. 24:2).

Това е аналогия със състоянието на човека, който от Божи храм се превръща във вертеп на разбойници – грехове, страсти, похоти, омраза, блудство и нечистота нахлуват в сърцето му. Светата Троица е принудена да се разграничи от него и да го напусне. Както Бог неведнъж се разграничава от Своя народ, от Своите пророци и царе, които отстъпват от Завета с Него (Бит. 6:3). Случаят с цар Саул е красноречиво доказателство. А това се отнася и за новозаветния Божи народ – езичниците, присадени към добрата маслина. Апостол Павел в своето Послание към евреите предупреждава: „Защото онези, които веднъж са се просветили, вкусили са от небесния дар, станали са причастници на Светия Дух и като са вкусили от добрата Божия реч и от силите на бъдещия век, са отпаднали, не е възможно пак да бъдат обновени за покаяние, когато повторно разпъват у себе си Божия Син и Го хулят“ (Евр. 6:4-6). Онези, които отново са обикнали греха и постоянстват в него, не е възможно да се обновят само с думите: „Господи, прости!“, докато продължават да вършат същите злини. Такива хора Христос пита: „Защо Ме зовете: „Господи, Господи!“, а не вършите каквото казвам?“ (Лука 6:46).

Ето защо ап. Павел обобщава: „Земя, която попива валящия често върху нея дъжд и ражда злак, полезен за онези, за които и се обработва, получава от Бога благословия; а която изкарва тръни и бодили, е непотребна и близка до проклятие, което завършва с изгаряне“ (Евр. 6:7-8). Такъв бивш християнин преминава към психо-физиологическо съществуване, при което задоволява само своите инстинкти. Някои тълкуватели на тези сериозни места от Свещеното Писание твърдят, че тук се говори за хора, които не са били новородени и кръстени със Светия Дух. Но нашата задача сега не е да оборваме подобни твърдения, а просто да подредим всички тези стряскащи предупредителни пътни знаци, поставени от Светия Дух по пътя на отстъплението.

Има обаче и други опасни последствия, за които говори Христос: „Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и като не намира, казва: „Ще се върна в къщата си, откъдето излязох“. И като дойде, я намира пометена и наредена. Тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там. И последното състояние на онзи човек става по-лошо от първото“ (Лука 11:24-26).

Рядко се случва нарушителят на пътя да признае грешката си пред полицая. Той винаги започва с опит да се оправдае. Скъпи читателю, това е нашата природа. Когато четеш всички тези мъчни и мрачни редове, вероятно пламенно издирваш стихове от Писанието, цитати от книги, мнения на различни тълкуватели, за да опонираш и да оправдаеш своето състояние. Но това не решава проблема и не променя статуса „духовно мъртъв“. Не авторът на този текст, а възкръсналият и възнеслият се Христос дава такава конкретна характеристика: „Знам твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв“ (Откр. 3:1).

Какво означава по име да си жив, а всъщност да си мъртъв?

Една библейска история с Мариам, сестрата на Мойсей, дава добър пример за смисъла на това състояние. След като се възгордява и самозабравя, Мариам се изправя със своята самоправедност и „духовност“ срещу вече кроткия си брат Мойсей и разгневява Бога. Като резултат се покрива цялата с проказа. Проказата и днес в доста случаи е нелечима и се изразява в гниене на тялото на жив човек. Ужасяваща гледка е жената, създадена от Бога като олицетворение на красотата, да страда от това заболяване, което я обезобразява. Така и луцифер като ангел на красотата става ангел на мрака и се превръща в най-ужасяващия образ, който всява страх у всички земни жители.

В Числ. 12:9-15 четем: „И се разпали гневът на Господ против тях, и Той се оттегли. Оттегли се и облакът от скинията и ето, Мариам беше обрината с проказа, като със сняг“. Глаголът „оттегли се“ за съжаление много малко, а може би и изобщо не се тълкува от амвона на съвременното християнство – вследствие на калвинистката ерес. Немалко вярващи са убедени, че ако си спасен, си спасен завинаги. Независимо дали грешиш, или не, Господ ще те търпи, ще се свие като врабче в сърцето ти и ще чака кога ще спреш да Го хулиш и да потъпкваш кръвта на Завета с Него. Но с нашето изследване на Писанието целим да покажем, че Бог е верен на Своето Слово. Апостол Павел предупреждава: „Не се лъжете: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне: който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление; а който сее в духа, от духа ще пожъне вечен живот“ (Гал. 6:7-8).

От богословска гледна точка проказата е символ на греха. В Свещеното Писание често откриваме тази аналогия. По същия начин отстъпилият християнин по име е жив, но в Божите очи е мъртъв. И неговият дух, както при Мариам, тлее.

Заради своята свята природа Бог не може да живее в сърцето на човек с осквернен дух, върху когото се е стоварило проклятието на греха. Както законите на Вселената, така и духовните закони са непроменими: „Защото отплатата за греха е смърт, а Божият дар е вечен живот в Христос Иисус, нашия Господ“ (Римл. 6:23). Същото е в сила и в наши дни, когато някой предизвиква Бога, като остава съзнателно и дълго в греха, по пътя на отстъплението. Тогава Бог се оттегля от него, гневът Му се разпалва и вместо милост и благодат над човека отново се спуска проклятието, което носи осъждане и смърт. Той се връща в категорията на осъдените. Псалмопевецът пише: „Ето, онези, които се отдалечават от Тебе, загиват“ (Пс. 72:27). Тъжната история на свещеник Илий потвърждава това. Неговите синове се оскверняват със своята арогантност и наглост, те блудстват и прелюбодействат с жени, дошли да пожертват в храма своя принос, като по този начин ги развращават. В съвременния свят също има такива свещеници „под прикритие“ – слуги на дявола, решени да вършат неговите дела. Всичко това довежда до смъртта на Илиевите синове и на самия Илий, както и до пленяването на Господния Ковчег. Бог отстъпва от тях и от свещеническия дом, а те си мислят, че щом са деца на свещеник, могат да си позволяват всичко. Така и днес някои злоупотребяват с неправилно разбраната Божия благодат. Всички отстъпници губят ориентир първо в своето съзнание и в разсъдъка си – те все по-малко си дават сметка, че Спасяващият или Даряващият може да отнеме спасението, както наследството.

Притчата за лозата и пръчките показва пътя на постепенното умиране: от изсъхването до отрязването и хвърлянето в огъня: „Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва….“ (Йоан 15:6). Ето още един синоним – глаголът „съхне“ тук означава „тлее“, „умира“. По тази причина, когато цар Давид осъзнава какво е сторил и вижда себе си покрит като Мариам с греховната проказа, започва в пост и молитва, със сълзи да се разкайва и да моли Бога духът на благодатта да не го напуска. И е помилван от Бога, възстановен е след известно време на наказание. Той описва подробно своето състояние (Пс. 30:10-13).

Цар Давид преживява тези етапи на отстъплението от Бога, като стига до стъпалото на ожесточаването. Поради сексуална похот той си позволява да извърши престъпления като прелюбодеяние и убийство на верния воин Урия. Давид стига до прага на пълното отхвърляне от Бога – за времето, през което понася наказанието си. Тогава той се оказва много сходен със Саул, но с тази разлика, че при изобличението на пророк Натан царят идва на себе си и се вижда на края на пропастта, в състояние на духовна смърт. По име той е жив, но всъщност е мъртъв. Затова пише, че съхне, чезне, тлее, като разбит съд е, т.е. вътрешно е в руини, мъртъв е дори в очите на хората (Пс. 31:3-5).

Въз основа на този кратък анализ, а също и на скромния опит по душегрижителска работа на автора можем да обобщим фактите за психо-духовното състояние на хората, отстъпили от Бога и стигнали до духовна смърт.

СИМПТОМИ НА ДУХОВНАТА СМЪРТ

1. Духовни

Любов към света. Пример за това е Димас, за когото ап. Павел говори във II Тим. 4:10.

Отричане от Бога, вследствие на което и Бог се отрича от тези хора (II Тим. 2:12). А това означава, че те са лишени от живота в Христос, от духовната светлина, от спасителната благодат (Гал. 5:4).

Живот в духовен мрак и тъмнина, подобно на падналите ангели (Юда 1:6).

Попадат отново под Божия гняв и осъждение (Йоан 3:36).

Пълна загуба на божествения мир, радостта, любовта в сърцето.

Загуба на увереност в спасението, съмнение, неверие (Мат. 13:58).

Упреци, злословие, хули спрямо църковните служители, спрямо своите родители, ако са християни, спрямо църквата.

Тези хора обвиняват всички за своето състояние и оправдават единствено себе си. Възприемат се като жертва подобно на Каин, който убива брат си Авел.

Божият Дух отстъпва от тях. Когато сключват договор с демоничните сили, те стават окултнообременени и обсебени от нечисти духове. Такъв е случаят със Саул: „От Саул отстъпи Господният Дух и зъл дух от Господ го мъчеше“ (I Цар. 16:14).

2. Психически

Униние, дълбока депресия, подозрителност и недоверие към всички и всичко.

Ирационален страх, тревожност, различни неврози, психози, възможни са психопатии и други тежки психически разстройства.

Мисли за самоубийство.

3. Физиологически

Различни болести като наказание от Бога с цел покаяние и промяна в начина на живот.

Обикновено такива хора получават осъждане в телата си според зависимостите и похотите, в които изпадат. Телесните страдания довеждат мнозина от тях до покаяние, но някои още повече се ожесточават. Пример за подобно лошо развитие е цар Седекия (Йер. 52:11).

Другото страшно наказание е, че потомството на тези хора също е силно поразено. Синовете на цар Седекия са убити пред очите му (Йер. 52:10). Проклятието над отстъпилия християнин в повечето случаи пада и върху неговите наследници.

За своето прелюбодеяние с чужда жена цар Давид заплаща с голям позор – синът му Авесалом, подучен от Ахитофел, пред очите на хората влиза да блудства с наложниците на баща си, а дъщеря му Тамар е опозорена от родния си брат по бащина линия. За убийството на Урия Давид заплаща със смъртта на четирима свои синове. Роденият от Вирсавия младенец умира, Амнон умира от ръката на Авесалом, Авесалом загива, след като въстава срещу баща си. Адония се самопровъзгласява за цар и след време загива, станал жертва на собствения си коварен план. По тази причина ап. Павел предупреждава: „Ако онзи, който се е отрекъл от Мойсеевия Закон при двама или трима свидетели, се наказва безмилостно със смърт, колко по-тежко наказание мислите, че ще заслужи онзи, който е потъпкал Божия Син и е сметнал за нечиста кръвта на Завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта? Защото ние знаем Онзи, Който е казал: „Отмъщението е Мое, Аз ще отплатя“ – казва Господ. И пак: „Господ ще съди Своя народ“. Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!“ (Евр. 10:28-31).

Отстъпникът променя своя статус – връща се от светлината към тъмнината, от властта на Бога към властта на сатана и чрез корабокрушението във вярата стига до осъждането и смъртта. Ако преди чрез вяра е преминал от смърт към живот, сега, без вяра, се връща от живота към смъртта. „Защото, ако ние, след като познахме истината, своеволно грешим, не остава вече жертва за грехове, а някакво страшно очакване на съд и яростен огън, който ще погълне противниците“ (Евр. 10:26).

В Библията четем не един призив за спиране по пътя на отстъплението: Римл. 8:12-14; Откр. 2:21-23. Апостол Павел потвърждава, че има шанс и надежда за възстановяване: „Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт“ (II Кор. 7:10).

РЕШЕНИЕТО – ВЪЗКРЕСЕНИЕ

ДЕЙСТВИЯТА НА ЦЪРКВАТА са свързани с пост и молитва за такъв човек. Пост и молитва от неговите роднини и приятели, а от църквата – отлъчване, предаване на сатана (I Кор. 5:5).

ДЕЙСТВИЯТА НА ЧОВЕКА са свързани с осъзнаване на неговото гибелно състояние – духовна смърт.

– Да намрази греха, да отиде при свещенослужител и да се изповяда за всичките си престъпления и грехове.

– Да съжалява искрено за извършеното и да измолва милост от Бога.

– Да стои в пост и молитва възможно най-дълго, докато не усети връщането на мира, покоя и радостта в духа си.

Такова е разкаянието на Ахав (III Цар. 21:29). Също на Давид (II Цар. 12:13). Молитвата на Давид е образец на дълбоко прозрение, разкаяние и изповед (Пс. 50:3-7).

ДЕЙСТВИЯТА НА БОГА са свързани с възкресяване, което е противоположно на умирането.

„Затова е казано: „Стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14).

Христос заповядва с власт на Лазар да излезе от гроба. По същия начин Той има власт да възкреси духовно мъртвия и да го възстанови напълно. „Кажи им: „Жив съм Аз – казва Господ Бог. – Не искам Аз смъртта на грешника, а да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив. Върнете се, върнете се от вашите лоши пътища; за какво да умирате вие, доме Израилев?“. И ти, сине човешки, кажи на синовете на твоя народ: „Праведността няма да спаси праведника в деня на престъплението му, и беззаконник няма да падне за беззаконието си в деня, когато се отвърне от беззаконието си, също както и праведник в деня, когато съгреши, не може да остане между живите заради своята праведност“ (Йез. 33:10-12).

От опита си в работата с такива хора мога да кажа, че отстъпниците хулят служителите, църквата, конкретни личности, но когато ги попитам: „Имаш ли нещо против Бога?“, мълчат. Имал съм възможност да бъда свидетел как умрели духовно хора, живели в блудство и нечистота, спрели за дълги години да се молят и да четат Свещеното Писание, поради молитвите на светиите, които подобно на приятелите на паралитика ги спускат през покрива на къщата пред нозете на Иисус, се изцеляват. Така Христос проявява милост към умрели духовно хора, тлеещи дълго в духа, душата и тялото си, напълно парализирани. Когато до тях отново се докосне Божията любов, Христос ги възкресява. Те се връщат дори и като членове на църквата, много ревностни за Божието дело.

Но ако за такива отстъпници все пак има светлинка в тунела, надежда за възкресение и възвръщане в Тялото Христово, за следващата категория хора, които са похулили Светия Дух, няма никаква надежда.

Пътят на отстъплението – IV част

ШЕСТА СТЪПКА – ХУЛАТА СРЕЩУ СВЕТИЯ ДУХ

Това последно стъпало от стълбата на отстъплението е единственото необратимо, от което няма шанс за възстановяване. Тук никой не се озовава случайно, неосъзнато, необмислено, по лична или чужда грешка, под въздействие на опиати или други средства, които тласкат човека да премине червената граница и да извърши престъпление.

Хулата срещу Светия Дух не е състояние на афект, първосигнална реакция, следствие на силен временен гняв, омраза, желание за отмъщение, не е еднократно действие от типа проба – грешка и поправяне. Това е осъзнат избор на светоглед, вяра и убеждение, на доброволно подчинение и поклонение спрямо демоничните власти и сили, които предлагат перспектива, различна от Божите обещания, точно както постъпва сатана с Ева и Адам в Едем: „Ще ви се отворят очите и ще бъдете като богове“ (Бит. 3:5). Дяволът предлага щедро и днес власт, сила, слава и признание. Такива са думите му и към Христос: „Всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш.“ Тогава Иисус му казва: „Махни се от Мене, сатана!“ (Мат. 4:8-10).

Независимо от всичко, което има във Бога и чрез Бога, човек може да се изкуши и да пожелае различното, което му се предлага. А това значи, че опасността е реална, че дори един новороден християнин може да падне до дъното, откъдето няма връщане, както пада и самият сатана. Той е ангел на красотата и има всичко на небето, но пожелава нещо различно, не негово: да застане по-горе от Бога, от собствения си Творец (Ис. 14:12-16). И така всъщност се лишава от всичко, като се превръща в озлобен, вечен противник на Бога. В това събитие можем да видим причината хулата срещу Светия Дух да не се прощава, както Бог не е простил на сатана и падналите с него ангели. Те са имали привилегията лично да виждат и да познават Бога. Не се е налагало някой да им казва за Него.

Така се случва и с онези, които познават лично Светия Дух, както Адам и Ева познават лично Бога, защото общуват с Него, но приемат лъжесвидетелството на сатана. Отпадналите, отстъпилите и духовно мъртвите християни, когато повярват на сатанинската лъжа, че ще бъдат „богове“, осъзнато и доброволно приемат да станат лъжесвидетели за всичко изпитано и преживявано чрез и благодарение на Светия Дух. Те приписват всичко това на сатана и нечистите сили, като преминават червената граница и със своите осъзнати действия похулват Светия Дух. Всъщност така те стават лъжесвидетели срещу Него, защото нарушават съзнателно една от Божите заповеди: „Не лъжесвидетелствай против ближния си“ (Изх. 20:16). А Светият Дух е повече от ближния. Чрез Него човекът е изобличен за греховете си, доведен е до покаяние, получил е прошка, преживял е новораждане, придобил е мир, покой, радост и вечен живот, който пулсира в сърцето му. Всичко това е осезаема реалност и за отричането от нея той ще носи отговорност.

Според речника „хулата“ е груба нападка, обвинение, често несправедливо, злословие, клевета, подигравка, присмех.

Ще разгледаме накратко видовете хула според Свещеното Писание:

– Хула срещу родителите – Вт. 27:16. Въпреки че това престъпление се наказва със смърт, ако човек се разкае, ще получи прошка.

– Хула срещу началства, царе, всякакви високопоставени управници – III Цар. 2:8. След разкаяние и тук хората получават прошка.

– Хула срещу хора с някакъв недъг – Лев.19:14. Ако има осъзнаване и разкаяние, Бог дава прошка.

– Срещу бедни – Пр.17:5. Ако има осъзнаване на греха и разкаяние, и за това ще има прошка.

– Срещу Бога – Лев. 24:15. Дори при този грях, ако човек се разкае, Бог ще му прости.

За разлика от езичниците, децата на израилския народ се възпитават строго от малки да помнят тези важни истини, за да не попаднат под проклятието на Закона. Когато ап. Павел е изправен пред Синедриона, виждаме колко строго се съблюдават тези изисквания на Мойсеевия закон. Юдейските началници го обвиняват: „Божия първосвещеник ли хулиш?“, Павел отговаря: „Не знаех, братя, че той е първосвещеник; защото е писано: „Началника на твоя народ да не злословиш“ (Деян. 23:4-5). Думите му: „Не знаех“ го оправдават.

– Срещу Човешкия Син – Лука 22:65. След като се разкайват, ужилени, тези хора получават прошка, защото самият Христос им прощава, като казва: „Отче! Прости им, понеже не знаят какво правят“. Докато Той стои разпънат на кръста, юдейските началници, народът, войниците и един от разбойниците Му се надсмиват и Го хулят (Лука 23:34-44). Но всички тези хора виждат в Него само Иисус – Човешкия, не и Божия Син.

С това завършва Старият Завет – една друга епоха, грозна и трагична, от човешката история, която разкрива напълно злото, вкоренено дълбоко в сърцата на хората. Виждаме на какво е способен човекът, как творението се подиграва с Твореца, облагодетелстваните се гаврят с Благодетеля, изцелените хулят Изцелителя, спасените умъртвяват Спасителя. Това продължава и днес. Псалмопевецът Давид предрича пророчески състоянието на Христос: „Защото заради Тебе понасям хули и с безчестие покриват лицето ми… и хулите на онези, които Те хулят, падат върху мене“ (Пс. 68:8-12).

– Хула срещу Христовата Църква – Мат. 5:11-12. И тук хуленето се съпровожда с лъжесвидетелство. Ето какво признава ап. Павел, бивш гонител на Църквата: „И често ги мъчех по всички синагоги, и ги принуждавах да хулят Иисус“ (Деян. 26:9-12).

Савел е чувал за Иисус Христос, но не Го познава лично, затова Го нарича Иисус Назорея (ст. 9). Той самият Го хули и кара другите да Го хулят, но това му се прощава, защото не е пряк свидетел и не познава лично Христос.

Във всички случаи, когато Христос говори за хула срещу Него, нарича Себе Си не Божи, а Човешки Син. Така Той потвърждава, че всички, които Го хулят, не Го познават като Бог, а само като Човек. Дори някои от учениците, които виждат Неговите чудеса и знамения, неведнъж се питат: „Кой е Този?“. Едни от тях, които отиват в Емаус разочаровани от разпятието, споделят с доближилия се Христос, Когото не разпознават, какво е станало с „Иисус Назарееца, Който беше пророк, силен на дело и слово пред Бога и целия народ“ (Лука 24:19). Според тях е разпънат не Божият Син, а пророкът.

– Хула срещу Светия Дух – Марк 3:28-31: „Истина ви казвам: на човешките синове ще се простят всички грехове и хули, с които биха хулили; но който похули Светия Дух, за него няма да има прошка вовеки, а ще бъде виновен за вечно осъждане.“ Това каза Той, понеже говореха: „В Него има нечист дух“.

КАКВО Е ХУЛА СРЕЩУ СВЕТИЯ ДУХ

Тук няма как да опишем всички версии на различните богослови, които в различните епохи се опитват да отговорят на този въпрос. Ще споменем само някои от тях, които защитават противоположни позиции и са с много негативни последствия.

4. Според едни богослови тази хула се отнася само за фарисеите, които се противопоставят на Христовото дело. Така Уилям Макдоналд твърди, че в наше време Светият Дух не може да бъде похулен, защото не виждаме Христос в тяло, т.е. да извършва видими чудеса1.

5. Други всяват страх с твърдението си, че човек може да похули Светия Дух, ако подложи на съмнение техните религиозни практики и реши да изпитва духовете. Но това противоречи на Свещеното Писание. В I Йоан 4:1 четем: „Възлюбени, не на всеки дух вярвайте, а изпитвайте духовете дали са от Бога, защото много лъжепророци се явиха в света“. Скромният опит на автора и други душегрижители може да потвърди положителните резултати при такова изпитване на духовете и проверка на всякакви религиозни практики за тяхната истинност. При това тези процеси протичат със съдействието на Светия Дух, Който дава власт и мъдрост. Религиозните измамливи духове са способни да имитират действието на Светия Дух, подобно на египетските жреци при Мойсей или слугинята с прорицателен дух в Деян. 16:16-18. Но те могат да бъдат изявени с властта от Духа и прогонени в името на Иисус Христос, а жертвите – освободени. Такива християни придобиват истинска радост, съвършен мир и траен покой в сърцето си. Страхът, безпокойството и тревогата у тях изчезват. Защото е написано: „В любовта няма страх, а съвършената любов пропъжда страха, защото в страха има мъка“ (I Йоан 4:18). За истинското и измамливото кръщение можете да прочетете в друг брой на „Прозорец“2.

6. Има и една категория млади християни, още неутвърдени във вярата, с особено ранима съвест и предразположени към чувство за вина. Обикновено дяволът ги атакува с натрапчиви мисли (псувни, злословие, омраза, завист, сексуални, порнографски сцени и образи), свързани с тяхното минало, преди да се новородят. При тях лукавият нерядко откъсва стих от контекста на Свещеното Писание и им дава своя интерпретация, като започва да ги обвинява, че са похулили Светия Дух. С подобни атаки демоничните сили целят да посеят у християните съмнения в тяхното спасение, да ги ограбят и лишат от мира, покоя и радостта, които имат в Светия Дух. И успяват да ги докарат до отчаяние, почти депресия, ако навреме не им се окаже необходимата душегрижителска помощ.

А КАКВО КАЗВА СВЕЩЕНОТО ПИСАНИЕ?

В Мат. 12:31-33 четем: „Затова ви казвам: всеки грях и хула ще се прости на хората; но хулата против Духа няма да се прости на хората; и ако някой каже дума против Човешкия Син, ще му се прости; но ако някой каже против Светия Дух, няма да му се прости нито на този, нито на онзи свят“.

Тук е много важно уточнението: не който помисли, а който каже дума. Това е аргумент в защита на нашето твърдение, че случайно не можеш да похулиш Светия Дух.

В старогръцкия оригинал на Евангелията от Матей (12:31-33), Марк (3:28-29) и Лука (11:14-23), както и в Откр 16:11 думата за „хула“ и „хуля“ е една и съща – „βλασφημία“, съществително име (клевета, злословие, хула, богохулство), и „βλασφημέω“, глагол (злословя, клеветя, хуля, похулвам). Тази дума, използвана в различен контекст, говори за осъзнат и осмислен акт на действие, а не за мислене, чувства, преживявания или нещо подобно. Виждаме това и по времето на Голямата скръб (Откр. 16:9). Тогава земните жители похулват името на Бога, като произнасят осмислено и волево такива думи на своите езици. Можем да допуснем, че мнозина от тях са тези пет неразумни девици, описани в Мат. 25:1-13. Заспали, отстъпили, паднали, без масло в светилниците, оказали се във времето на Голямата скръб и отново измамени да приемат начертанието на звяра и неговото име, като му се поклонят (Откр. 14:9-12).

За голямата отговорност към изговорените думи и тяхното съдбоносно значение Христос казва: „По думите си ще бъдеш оправдан и по думите си ще бъдеш осъден“ (Мат. 12:37). Защото: „Добрият човек от доброто съкровище на сърцето си изнася добро; а лошият човек от лошото съкровище изнася лошо“ (Мат. 12:35). Думите разкриват същността на човека: „Онова, което излиза от устата, идва от сърцето; то именно осквернява човека; защото от сърцето излизат зли помисли, убийства, прелюбодеяния, блудства, кражби, лъжесвидетелства, хули“ (Мат. 15:18-19). Лъжесвидетелството и хулите вървят ръка за ръка с други мерзости. Следователно в сърцето на един християнин, който е опростен, очистен, осветен, като пребъдва в Христос, вече няма нито блудство, нито кражби, нито лъжесвидетелства и хули. Същността му е различна и у него израстват плодовете на духа (Гал. 5:22).

Има думи, които, произнесени с вяра, ни спасяват: „Тогава всеки, който призове Господното име, ще бъде спасен“ (Деян. 2:21). И други, които ни осъждат: „Господарят му рече: „С твоите уста ще те съдя, лукави слуга“ (Лука 19:22). Защото „ти знаеше…“ продължава стихът. И нека си припомним въпроса на Савел към Христос: „Кой си Ти?“ (Деян. 9:5), което означава, че Савел още не Го познава. По тази причина неговите действия не му се вменяват за хула срещу Светия Дух.

В различните исторически епохи Светият Дух са разкрива по различен начин.

Милард Ериксън3 изтъква три аргумента за това, колко е важно да изследваме учението за Светия Дух.

3. Чрез Светия Дух Светата Троица се доближава до нас и живее в сърцето на всеки вярващ.

4. Живеем в период, когато делата на Светия Дух са по-изявени, отколкото на другите две Лица в Светата Троица. Той заема своето централно място от времето на Петдесетница до днес.

5. Чрез делата на Светия Дух можем да почувстваме Божието присъствие в нас. Това е особено осезаемо в нашия християнски живот.

Ето няколко основни момента, свързани с присъствието на Светия Дух в старозаветните времена:

– Светият Дух участва в Сътворението – Бит. 1:2.

– Той идва върху конкретни личности от израилския народ – Числ. 11:17.

– Не е известен на езичниците – Деян. 19:2.

Ще посочим няколко пасажа от Новия Завет, за да видим как са представени действията на Светия Дух там:

1. Ще изобличи – Йоан 16:8.

2. Ще ви упъти – Йоан 16:13.

3. Ще ви говори – Йоан 16:13.

4. Ще ви извести бъдещето – Йоан 16:13.

5. Ще пребъдва с вас – Йоан 14:17.

6. Ще бъде във вас – Йоан 14:17.

7. Светият Дух избира за храм новородените християни – I Кор. 3:16.

8. Вярващите се изпълват с Него – Деян. 2:4.

9. Той проявява Своите дарби чрез нас – I Кор. 12:4.

10. Изработва плодове в нас – Гал. 5:22.

 

От тук можем да направим извода, че различното положение на Светия Дух спрямо човека показва и различното познание за Него. Най-висшата степен на задълбочени взаимоотношения е пребъдването на Божия Дух у човека. Това е свръхестествено явление, психо-духовна опитност, която не се нуждае от външни доказателства. Такива хора имат голяма привилегия, но и голяма отговорност. По тази причина ап. Павел предупреждава: „Не оскърбявайте Светия Божи Дух, с Когото сте запечатани за деня на избавлението“ (Еф. 4:30); „Духа не угасяйте“ (I Сол. 5:19).

Непослушанието, непокорството, пренебрежението, извършването на съзнателни грехове водят до оттегляне на Светия Дух от човека – както при цар Саул. А вместо Него се връщат седем духа, по-зли от преди (Мат. 12:43-45).

Важно е тук да разгледаме и въпроса за смъртния грях, за който някои от отците на Църквата са смятали, че това е хулата срещу Светия Дух. „Има грях за смърт: не за него, казвам, да се моли. Всяка неправда е грях, но има грях не за смърт“ (I Йоан 5:16-18).

Първо нека видим какво е „грях не за смърт“. Това е неосъзнат, неосмислен грях или, по точно, съгрешаване – действие, предизвикано от старата ни, все още несъразпъната греховна природа. Апостол Яков пише: „Всички ние много грешим. Който не греши с дума, той е съвършен човек, мощен да обуздае и цялото тяло“ (Як. 3:2). Ние мразим тези съгрешения и копнеем да се избавим от тях по-скоро. Така ап. Павел възкликва: „Нещастен аз човек! Кой ще ме избави от тялото на тази смърт?“ (Римл. 7:24). А след това с тържество заявява: „Благодаря на моя Бог [има избавление] чрез Иисус Христос, нашия Господ“ (ст. 25). Същото четем в I Йоан 2:1. В момента, когато съгрешаваме, усещаме как губим мира, покоя и радостта в Светия Дух. Тези психо-духовни симптоми ни карат да търсим решение, ако държим на Царството Божие в нас. Светият Дух ни напомня истината: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:9). Възниква въпросът колко пъти на ден можем да се изповядваме пред Бога. Христос дава отговор на Петър: „Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:21-22). Само Бог, чрез жертвата на Христос, е способен да прощава така, не и човекът.

Смъртният грях е резултат от волево и осмислено действие – при него грешим съзнателно. Това е акт на доброволен, а не неволен избор. Апостол Павел пише с болка: „Димас ме остави, понеже обикна сегашния свят, и отиде в Солун“ (II Тим. 4:10). Този грях води към духовна смърт, на което беше посветена предишната статия от поредицата „Пътя на отстъплението“4. Светият Дух изобличава с голямо търпение и дълготърпение, но ако не вижда у човека желание за промяна, не само се наскърбява и огорчава, а и с времето го напуска. Защото Божият Дух не може да съжителства с греха или греховете, които човек е обикнал. Тук се нарушава първата заповед: „Възлюби Господ…“. Както всеки верен съпруг или съпруга не приема изневярата и трети човек да застане между него и брачния му партньор, така Бог обича до ревност. Апостол Яков пише: „Прелюбодейци и прелюбодейки! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда против Бога? И така, който поиска да бъде приятел на света, става враг на Бога. Или мислите, че напразно говори Писанието: „До ревнивост Бог обича духа, който е вселил в нас“?“ (Як. 4:4-6). След като оскверни храма на своето тяло, християнинът остава без спасителната Божия благодат. Апостол Павел потвърждава това: „Вие, които искате да се оправдавате със Закона, се отметнахте от Христос, отпаднахте от благодатта“ (Гал. 5:4). Ако стремежът да изпълняваме Закона ни лишава от благодатта, какво да очакваме от греха, който сме обикнали?

Така и в Посланието към евреите е показан пътят към духовната смърт и разрива на отношенията със Светия Дух. „Онези, които, след като веднъж са се просветили, вкусили са от небесния дар, станали са причастници на Светия Дух и като са вкусили от добрата Божия реч и от силите на бъдещия век, са отпаднали, не е възможно пак да бъдат обновени за покаяние, когато разпъват повторно в себе си Божия Син и Го хулят“ (Евр. 6:4-7). Апостол Павел поставя акцент върху думата „пак“ – т.е. тези хора съзнателно не оставят греха. Мнозина от тях, въпреки че преминават през увещание, забележка, отлъчване, не вземат мерки, а в заблудата си чакат Светият Дух отново да ги докосне, да ги съкруши и тогава да се покаят, както когато са преживели това за първи път. Но в началото те са познавали действието на Светия Дух извън тях. А след като са Го приели, са станали „причастници“, т.е. храм на Светата Троица. После са се отрекли от Духа, тръгнали са по пътя на съзнателните грехове и пребъдват в тях – така обаче няма да дочакат отново това нежно докосване. Вече е нужно първо със своите волеви усилия да напуснат греховната среда, да оставят греха, който са обикнали, да постоянстват в пост и молитва и да започнат да водят святия живот, който са вкусили и познали. Тогава Божията милост може отново да ги посети.

Ето защо Христос казва: „Бъди буден и укрепвай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог. Помни как си приел и чул, и пази, и се покай. Ако не бъдеш буден, ще дойда върху тебе като крадец и няма да узнаеш в кой час ще дойда върху тебе. Но в Сарди имаш няколко души, които не са осквернили дрехите си; те ще ходят с Мене в бели дрехи, понеже са достойни“ (Откр. 3:2-4). Има две категории християни – едните са близо до духовно умиране поради постоянно оскверняване, а другите не са се осквернили. На първите все още се дава шанс, както на цар Давид и цар Ахав които се смиряват и получават прошка.

Но по-нататък в Посланието към евреите ап. Павел пише с по-строг тон и предупреждение: „Колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи онзи, който е потъпкал Божия Син и е сметнал за нечиста кръвта на Завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта?“ (10:29). Тук апостолът поставя акцент върху хулата срещу Светия Дух, не само срещу Божия Син. Думите: „потъпкал“, „сметнал за нечиста“, „похулил“ говорят за съзнателно действие, вследствие на което човекът е осъден на по-тежко наказание, когато няма има място за обжалване и отмяна на присъдата. Той е преминал червената граница и точката, от която може да се върне назад.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

1. В Стария Завет никой не може да похули Светия Дух, защото тогава хората не Го познават лично. А тези, върху които Той пребъдва, и когато съгрешават, не се обръщат срещу Него. Ако някой изпадне в грях, се покайва, както постъпва цар Давид (Пс. 50:12-14). Дори отстъпилият Саул не се осмелява да похули Духа.

2. Има несъзнателни грехове. В Писанието се казва, че всички съгрешаваме много, но след като изповядаме греховете си, получаваме прошка (I Йоан 1:9).

3. Смъртният грях не е хула срещу Светия Дух. Във II Пет. 2:21-22 четем: „За тях би било по-добре да не бяха познали пътя на правдата, отколкото, след като са го познали, да се върнат назад от предадената им свята заповед…“. Но тези хора имат шанс за възстановяване.

4. Живеем в последно време: „А Духът ясно говори, че в последните времена някои ще отстъпят от вярата, като се предават на измамливи духове и бесовски учения чрез лицемерието на онези, които говорят лъжа и имат жигосана съвест“ (I Тим. 4:1-2). Ето защо изпитването на духовете е необходимост (I Йоан 4:1) и следователно няма вероятност така да бъде похулен Светият Дух.

5. Твърдението, че само фарисеите са похулили Светия Дух, не е вярно, защото в такъв случай фарисеят Савел никога нямаше да стане апостол (I Тим. 1:12-17).

6. Ето няколко нагледни примера за хулители на Светия Дух:

а. Звярът: „Поклониха се и на звяра… На него се дадоха уста, които говореха големи думи и богохулства… Тогава отвори уста за хула против Бога, за да похули името Му“ (Откр. 13:4-7).

б. Хората по време на Голямата скръб: „А те похулиха името на Бога, Който имаше власт над тези порази, и не се покаяха да Му въздадат слава… и хората прехапваха езика си от болка и похулиха Небесния Бог поради болките и раните си, но не се разкаяха за своите дела“ (Откр. 16:8-11).

7. Да се противиш на Светия Дух и да Го хулиш, не е едно и също. Да се противиш, означава да проявяваш непокорство, непослушание, както са постъпвали израилтяните, дори някои от пророците, фарисеите и немалко християни, които описваме в материалите за всички предишни стъпала по пътя на отстъплението: „Вие винаги се противите на Светия Дух – както бащите ви, така и вие“ (Деян. 7:51-60). Но за тези хора е възможно да получат прошка и да се върнат при Бога.

 

                                                                                                                                                                         Иван Вълков