Роден съм през 1962 г. в семейство на вярващи. Обърнах се към Бога на 15 г. и след половин година реших да сключа завет с Него. Включих се в програмата по подготовка за кръщение, но служителите ми казаха, че е много рано да се кръстя, тъй като не съм пълнолетен. По време на комунизма имаше закон, според който, преди да навърша пълнолетие, нямах право не само да бъда член на църквата, а и да я посещавам.
Слава на Бога, ревността и желанието ми бяха големи и заедно с моя приятел Рувим Волошин все пак убедихме братята да ни кръстят. Те ни предупредиха обаче, че в списъка с членовете ще ни запишат едва когато навършим осемнадесет. Това не ни вълнуваше особено – бяхме щастливи. Оказахме се първите в историята на църквата в град Белци кръстени на петнадесет години. Още на следващия ден привикаха презвитерите в кабинета на отговорника по религиозните дела да „побеседват“ с тях. Слава на Бога, всичко се размина, ако не броим това, че на братята наложиха глоба.
После започна един бурен и щастлив младежки живот, който не ми попречи да завърша училище. Цялото си свободно време отделях за служение на Бога. Чести пътувания с младежите по селата и градовете на Молдова и Украйна; репетиции и участие в хора на църквата, домашни групи за изучаване на Библията – всичко това ми даде добър заряд и тласък за служението ми по-късно. Започнах да проповядвам и все повече ми се искаше да говоря на хората за удивителната Божия любов. Голяма роля в моето израстване изигра духовният ни наставник Павел Гуменюк. Благодарение на неговата настойчивост, търпение и любов ние, младите братя, придобихме опит в проповядването.
За да проповядваш и да участваш активно в групите по изучаване на Божието Слово, трябваше да имаш собствена Библия. Днес виждам изобилието от издания на Свещената книга и си спомням онова време, когато далеч не всеки дом имаше Библия и ако някой се сдобиеше с нея, тя беше една за цялото семейство. А собствена „джобна“ Библия имаха малцина. Библиите тогава се печатаха само в чужбина и по тайни пътища се доставяха в СССР. Нашето семейство имаше стара, изтъркана Библия с пожълтели страници. Текстът беше на руски и немски. Да се носи тя на домашна група и особено да се пътува с нея, беше трудно. И аз реших, че непременно трябва да имам нова джобна Библия. Разработих смел план. Знаех, че с Библиите, когато се появят, се разпореждат старейшините на църквата. Най-главните от тях, включително старшият презвитер, живееха в Кишинев. Реших да се обърна непосредствено към него. Той винаги идваше в Белци заедно с братята от Кишинев. Освен това постоянно го обсаждаха и нашите братя. Не беше лесно шестнадесетгодишно момче като мен да стигне до него.
При едно от идванията му събрах смелост, разбутах удивените братя, приближих и му казах:
- Карл Станиславович, искам да имам своя Библия!
Изстрелях молбата си и с ужас погледнах към него и нашите братя, които онемяха от моята наглост. Той беше добър презвитер, истински баща, затова по бащински сложи ръка на рамото ми и ме попита:
- Много ли искаш да имаш своя Библия?
Отговорих:
- Много!
- За какво ти е?
- Искам да стана проповедник и не мога без собствена Библия.
- Е, щом искаш толкова много, ще имаш – каза той, – само че малко по-късно.
Измърморих нещо като „благодаря” и тръгнах. Разбрах думите: „малко по-късно” като вежлив отказ.
Друг шанс да получа заветната Книга нямах. Малко се отчаях, но Библията с руски и немски текст продължаваше да бъде мой помощник. Веднъж, докато репетирахме с хора, ме извикаха в кабинета на презвитера. Недоумявах за какви „заслуги” ме канят на среща. С трепереща ръка почуках на вратата. Пьотър Родионович, нашият презвитер, седеше на масата. Погледна ме над очилата си и попита:
– Ти с какво си се харесал на Карл Станиславович?
Казах, че нищо не знам. Той отвори горното чекмедже на бюрото и извади една джобна Библия. Сърцето ми заби от вълнение и устата ми пресъхна. Бях объркан, но дълбоко в душата ми се появи мисълта: „Това е тя! Моята Библия!“
– Вземи – подаде ми я Пьотър Родионович. – Карл Станиславович остави Библията и каза да ти я дам.
Бях по-щастлив от най-щастливия човек на света, не вярвах на ушите си, нито на очите си.
- Много благодаря – това беше всичко, което можах да кажа, и изхвърчах от кабинета, защото се страхувах презвитерът да не размисли.
От този момент Библията беше постоянно с мен: в училище, вкъщи, на репетициите, по време на пътуванията. Непрекъснато я четях.
Когато постъпих в армията, се наложи да се сбогувам с нея. Докато служех в полка на гражданската отбрана в Тбилиския гарнизон, не криех своята вяра. Още от първите дни всички знаеха, че съм баптист, макар за мнозина тази дума да беше непонятна. Веднъж командирът на полка ми заповяда да изляза пред общия строй. Приближи се и каза:
- За първи път в живота си виждам жив баптист. Ти истински баптист ли си?
- Да! – отговорих.
- Дай да те пипна – продължи той и като ме хвана за ръката над лакътя, ме ощипа с цялата си сила.
В очите ми избиха сълзи. Беше зъл, затова Господ го изпрати да служи някъде на север, а на негово място доведе друг, който за двете години на службата беше за мен като роден баща. Моята вяра в Бога изобщо не го смущаваше.
Направиха ме отговорен за цялото електро- и радиооборудване, за всичко, което издаваше звук или възпроизвеждаше картина. Ставах най-рано от всички и тичах в радиовъзела. Включвах радиопредаването. Над целия полк се разнасяше гласът: „Добро утро, другари! Московско време – шест часът!”
Така измина половин година. Не се оплаквах от службата си, но не издържах без своята Библия и помолих майка ми да ми я прати в колет. Тя предчувстваше неприятности и не се съгласяваше. Аз обаче обещах, че ще я пазя добре и никой няма да я открие.
Когато отворих заветния колет, видях своята скъпоценност. Имах много свободно време, докато се излъчваха радиопредаванията. Сутрин и вечер седях в радиовъзела със заключена отвътре врата и четях. Не се страхувах, че могат да открият Библията, тъй като бях намерил доста оригинално място, където да я държа. На масата в радиовъзела имаше голям военен радиоприемник, който хващаше всички вълни. Никой не се досещаше, че през почивките, рано сутрин и късно през нощта от там звучаха гласовете не само на говорителите от „Маяк” и други съветски радиостанции, а и на знаменитите проповедници: Ярл Пейсти, Иван Сергей, Виктор Хам, Били Греъм, Алексей Леонович, Яков Шаленко. В тишината слушах тези радиопредавания на висококачествена техника, без каквито и да било странични шумове. Много братя, които се опитваха да слушат същите програми, променени до неузнаваемост от заглушаващите устройства, със сигурност биха ми завидели.
Но точно този радиоприемник изигра коварна роля в съдбата на моята Библия. Той работеше с външно и вътрешно захранване – от мрежата с 220 волта и от акумулатор, който се намираше в самия радиоприемник, в отделен сектор. Този сектор по някаква причина беше празен. Кой и кога беше извадил акумулатора, не знам, но това беше най-подходящото място за Библията.
Измина още половин година. Неочаквано смениха ръководството на политотдела и командир стана полковник Вячеслав Зотов, яростен атеист и комунист. Когато разбра, че съм баптист, той започна своето подмолно дело, като твърдеше, че когато изляза от армията, ще бъда комсомолец.
- Ще направя от тебе човек – казваше той.
Но ето какво се случи. Нашият полк беше вдигнат под тревога. Заминахме в района на ученията. Като отговорник за политическия отдел разпънах на полето палатката с политическата агитация, запалих бензиновия електрогенератор, подадох електричество, включих радиото и зачаках кога ще дойде проверката. Всички офицери начело с командира на полка обикаляха службите и гледаха кой как е разположил своята техника и палатката си, така че да не ги види врагът… Влязоха и в моята палатка, която имитираше клуб. Всичко беше на мястото си: плакатите, портретите на членовете на Политбюро, радиоприемникът, от който се раздаваше приятна музика. Изведнъж полковник Зотов се насочи към радиоприемника, отмести го и отви винтовете на капака за акумулаторния сектор. Когато видях това, едва не загубих съзнание.
Той отвори капака и откри нещо, което изобщо не приличаше на акумулатор. Настъпи мъртва тишина. Всички се втренчиха в моята Библия.
- Това ваше ли е? – с гневен блясък в очите ме попита полковникът.
- Тъй вярно! – отговорих аз.
- След ученията – при мен в кабинета! – рязко извика той и всички излязоха.
Бях толкова отчаян, че не знаех какво да правя и как изобщо ще продължи животът ми. Постепенно Господ ме утеши и започнах да очаквам срещата със страшния противник.
Библията си повече така и не видях, но до края на службата ми се налагаше често и дълго, а понякога нощи наред да отстоявам своята вяра и да свидетелствам за Христос. Полковник Зотов много внимателно и подробно четеше Библията ми и търсеше всякакви факти, които можеше да определи като противоречия. Бях принуден търпеливо да обяснявам всичко, непонятно за един невярващ човек. Това ставаше всеки път, когато той беше дежурен в полка. Вечерта ме викаше, отваряше Библията и започваше:
- Ето, погледни, тук е написано… Но от гледна точка на морала или на здравия смисъл не трябва да е така. Бог или е несправедлив, или не е прав.
Всъщност той изследваше дълбоко Библията въз основа на противоречията, които виждаше, и онова, което не разбираше – непонятни за него места и факти.
Службата ми дойде към своя край. Когато подписваше заповедта за уволнението ми, Вячеслав Алексеевич изведнъж ме прегърна и заплака. Бях смутен, нищо не разбирах: полковник, началник на политотдела, комунист, атеист… и най-неочаквано – тези сълзи в очите му и думите:
- Серьожа, на кого оставяш чичо си Слави?
Аз измърморих нещо като:
- На Господ! – и на следващия ден си тръгнах.
Върнах се вкъщи и отново се потопих в увлекателния, плодотворен младежки живот и труд на Божията нива. Годините вървяха, ожених се, преместих се в Русия, но от време на време си спомнях за моята Библия, за Вячеслав Алексеевич, за непонятните му думи при сбогуването ни и за сълзите в очите му. Сърцето ми се свиваше: „Какво е станало с Библията ми? Къде е? Каква е нейната съдба? Каква е съдбата на човека, който я взе от мен?”
Изминаха тридесет години, но мисълта да открия скъпоценната Книга не ме оставяше и започнах активно да я търся. По интернет намерих много от хората, с които служихме заедно. Чухме се по телефона и ги питах дали знаят жив ли е полковник Зотов. Никой не знаеше нищо.
Веднъж видях на своята страница в социалната мрежа кратко писмо от полковника. Пишеше, че случайно открил името ми в списъка с приятелите на един от офицерите и веднага решил да се свърже с мен. Питаше как съм, как живея. Радостта ми нямаше край! Веднага му написах отговор, в който го молех да ми даде телефона си, за да поговорим.
В следващото съобщение ми изпрати телефонния си номер, който с трепет набрах, и след кратко очакване чух нещо, за което изобщо не бях готов:
- Скъпи брате Серьожа, поздравявам те с любовта на нашия Господ Иисус Христос! Колко съм благодарен на теб и на Господ за това, че преди тридесет години ни срещна! За това, че взех в ръцете си Святата книга, която за теб беше толкова скъпа. Серьожа, десет години след като ти се уволни, Библията не ми даваше покой, накрая повярвах и приех Господ Иисус Христос като личен Спасител. Моята жена и дъщеря ми, и цялото ми семейство получиха спасение благодарение на твоята Библия, която някога ти отнех! Вече дълги години не я изпускам от ръцете си. Тя е винаги и навсякъде с мен, във всичките ми пътувания и на всички богослужения. Често ми се налагаше да проповядвам и да свидетелствам пред много хора с твоята Библия в ръка. Разказвах им как някога един закоравял атеист и комунист, военнослужещ с чин полковник, срещнал в армията войник, който с нищо не се отличавал от другите, но имал Библия и бил християнин. И как полковникът взел тази книга, като се натъкнал случайно на нея в акумулаторния сектор на радиоприемника…
Сълзи течаха по бузите ми. Плачех от щастие, че Господ по такъв чуден, удивителен начин беше довел при Себе Си този човек и го бе насочил по истинния път.
Оттогава често общуваме. Веднъж Вячеслав Алексеевич ми каза, че иска да ми върне Библията, защото така би било справедливо. Аз не възразих.
Ето, в ръцете си държах колет, а в него – моята Библия, която не бях виждал тридесет години и която бе изминала толкова дълъг и интересен път.
Слава да бъде на Бога за всичко!
