
Запознахме се случайно. Хората, с които си бяхме уговорили среща, се забавиха и докато ги чакахме, седнахме на една пейка, а това се случва толкова рядко във всекидневното ни суетене. Бог нарочно забави онези хора, за да обърне вниманието ни на нещо, което често не забелязваме.
На пейката отсреща седеше възрастна жена. Държеше в скута си огромен котарак и като го галеше, нещо му говореше. Котаракът наистина беше красив. Не издържах и попитах:
– Сигурно с “Уискас” го храните, затова е такъв хубавец?
– Да – отвърна жената, – и не само с “Уискас”, а и сметанка му купувам.
Като знаех каква мизерна пенсия получават възрастните у нас, усъмних се и попитах:
– А самата вие ядете ли сметанка?
– Да, и аз ям. Слава на Бога, пенсията ми е добра!
Учудих се още повече. За първи път в живота си срещах възрастен човек, който да е благодарен на Бога и да е доволен от пенсията си. Обикновено избягвам да задавам въпроси за пенсията, а сега…
Внимателно се вгледах в събеседницата си: беше жена с ясен ум, отличен слух, открит поглед, не с изкуствени, а със свои зъби…
Пак се обърнах към нея:
– Извинете, така добре ли виждате, както и чувате?
– Да, виждам добре, чета без очила.
Имах у себе си Библия и жената веднага ни показа своите способности. Но най-много се изненадах, когато разбрах, че кара деветдесетата си година. И се сетих за моята майка… Тя беше почти на осемдесет и девет, когато почина, но до последните си дни четеше Библията без очила. Когато беше почти на шестдесет, Бог изцели очите й, въпреки че дотогава ползваше очила за четене. И това благословено зрение се запази до края на дните й.
Спомних си и един от любимите ми стихове от Псалм 37, в който цар Давид казва: “Млад бях, ето остарях, но не съм видял праведния изоставен, нито потомството му да проси хляб. Всеки ден постъпва благо и дава назаем; и потомството му ще бъде благословено” (ст. 25-26). Със сърцето си усетих, че здравето на жената до мен е отговор на нечии молитви, и попитах:
– Знаете ли, че имате огромно благословение от Господ? Някой много се е молил за вас. Самата вие вярваща ли сте?
– Да, и аз вярвам, и родителите ми бяха вярващи. Баща ми дори умря в затвора за вярата си.
Ето какво ми разказа тя за себе си:
– Живеехме в село Гънгазово, Томска област. Бях на седем, когато баща ми се върна от гражданската война. Дойде си болен. Парчета от снаряд му бяха наранили краката. Отначало не го болеше много, но по-късно болката взе да става толкова силна, че не можеше да ходи. Краката му се подуха, а ходилата съвсем изгубиха чувствителността си. Нощем почти не спеше, само стенеше. Къщата ни беше в края на селото и често някой пътник ни молеше да пренощува при нас. Никога никого не отпратихме. Веднъж дойде и една възрастна жена. На сутринта тя каза на майка ми да изпече два хляба от непресято ръжено брашно, с триците. Този още горещ, разчупен на две хляб майка ми по съвета на гостенката положи върху краката на баща ми и ги покри с чаршаф. След два дни той спря да стене, появи се чувствителност в ходилата, а след още една седмица започна полека да ходи. Не знам била ли е тази жена вярваща и говорила ли е на родителите ми за Бога, но скоро след това семейството ни започна да общува с вярващи хора. В селото ни почти всяка неделя идваха от Томск проповедници. Събираха се по домовете, много често се събираха и у нас. Пееха, молеха се, четяха Библията. На празниците – Великден, Рождество – винаги канеха много гости, децата рецитираха стихотворения и получаваха подаръци.
Досега помня моето стихче:
“Ако изморен от товара си,
се препънеш по пътя…”
Бях нисичка и ме слагаха на едно столче. Баща ми много се радваше, като ме гледаше.
Не живеехме бедно. Бяхме голямо задружно семейство: дядо, баба, родителите ни и ние, четирите деца. Възрастните никога не се караха, дори не съм чула някой от тях да повиши тон. Бях най-голямата и баща ми често ме взимаше да работим на полето. Седях на коня и го командвах, а баща ми ореше, брануваше или сееше. Преди вечеря той винаги четеше на глас от Библията. Обичаше да пее. Гласът му беше силен и красив. Дори помня една от песните му: “Не тъгувай, мила душо, не скърби , а радостна бъди.”
Арестуваха го на 10 януари 1931 г. като “служител на култа и ръководител на секта от баптисти”. Преди това на общо събрание на колхозниците родителите ми бяха лишени от избирателни права за “контрареволюционна агитация сред селяните против колхозите и вербуването им в общността на вярващите”. Повече не видяхме баща ни.
Мама и дядо ходиха при него в затвора. Тогава са успели да му дадат Евангелие. Осъдиха го два месеца след ареста. Признаха го за политически ненадежден и присъдата му беше пет години в лагер с доживотно интерниране на цялото семейство и пълна конфискация на имуществото. Тогава имахме хубава нова къща, два коня, две крави, жребче, теленце, четири овце. Конфискуваха и всички хранителни продукти: пшеница, брашно, месо и още много неща. След съда трябваше да дойдат да ни вземат. Дядо и баба взеха със себе си по-малките деца: Ваньо на две години, Сергей на шест и Клава на осем. Те живееха при роднини. Аз и майка ми останахме да чакаме вкъщи. Лягахме си облечени, бяхме си приготвили сухар и дрехи.
През май дойдоха да ни вземат. Мама беше бременна в шестия месец. Закараха ни в районния център Кожевниково. То е на седемдесет и пет километра от нашето село. Там събираха всички интернирани от окръга. Държаха ни затворени в хамбар. Беше много тясно и задушно. Хранехме се с това, което си носехме, и само по веднъж на ден ни докарваха една бъчва с вода. Водата не стигаше даже по едно канче за всеки. Бях малка, слабичка, провирах се между хората и успявах да взема канче вода за себе си, а другото носех на майка ми.
Така минаха десетина дни. После ни поведоха под конвой към пристанището, там вече имаше шлепове и ни натовариха в трюмовете им. По това време на годината река Об е много пълноводна и излиза от коритото си. Където и да погледнеш, само черна вода. Не ни казаха къде ни карат. Плавахме две седмици на север, по течението на Об, после ни прехвърлиха на малко корабче и с него ни насочиха нагоре по река Васюган. Свалиха ни на брега на малка рекичка. Много красиво място, но блатисто. На брега имаше чист жълт пясък. Малко по-навътре се простираше борова гора, а в далечината се виждаше хълм, целият в зеленина.
Веднага започнахме да си строим жилища. Сякохме дръвчета, изкоренявахме храсти, строяхме бараки. Опитвахме се дори да посеем ръж, но щом копнехме земята, веднага извираше вода.
Даваха ни по 300 г брашно на човек на ден, а на работещите – по 800 г. И аз работех, стараех се с всички сили да бъда наравно с възрастните. Изкоренявах храсти, сечах съчки и получавах 800 г. Мама вареше чорба. Във врящата вода хвърляше шепа брашно и ако имаше, шепа ягоди. В рекичката имаше много риба, но нямаше с какво да се хваща. Някой ми подари кукичка от въдица и радостта ни нямаше край. Веднъж хванах голяма риба и тя се изплъзна заедно с кукичката. Тогава много плаках – останахме дори без риба. Хляб не можехме да печем – нямаше къде. През август настъпи моментът майка ми да роди. Комендантът ни пусна в селото, което се намираше на петнайсетина километра. Там живееха интернирани, които вече си бяха построили жилища. Едно семейство рибари ни приюти. За наше щастие те имаха крава. Мама роди момченце. Беше много слабичко. Живяхме у тях две седмици, но трябваше да се върнем. През това време бараките вече бяха достроени и ни определиха да живеем заедно с едно друго семейство. След изобилието от храна, което имахме в селото, ни се струваше, че няма да оцелеем. Но Бог помагаше.
През септември докараха зеленчуци, разпределиха ги между всички, но те бяха замръзнали и нямаше как да бъдат съхранявани. Картофите веднага започнаха да гният, лукът и морковите също. Едно обаче ни радваше: можехме да пишем писма, като се надявахме, че някога ще получим отговор.
През пролетта положението ни малко се подобри. Можехме да събираме клюква . За една кофа клюква ми дадоха работно яке, галоши и забрадка. После събирахме диви череши. На следващата зима дойде дядо ми. Беше изминал 700 километра на кон и, слава на Бога, намери ни, докара ни брашно, месо, даде ни пари.
През лятото мама и още една жена с три деца купиха малка лодка, за да избягаме. През август отплавахме. Тръгнахме през нощта надолу по течението на реката. Аз и 12-годишният син на тази жена гребяхме. Мама управляваше лодката, а жената гледаше малките си деца и нашия Петьо, който беше вече на две годинки и все още не ходеше. Ръцете ни се подуха от гребането, дланите ни кървяха. Но заспивахме чак на сутринта, като лягахме с лице в тревата, за да не ни хапят комарите. Лодката криехме в храстите, като хвърляхме отгоре клони от дръвчетата. Когато стигнахме до Об, се качихме на кораб и достигнахме до Кривошеино. Казаха ни, че там пристигат каруци със зърно от нашето село. Дочакахме ги. Криехме се от всички. Мама живя още две години у едни вярващи в съседното село, а аз започнах да работя в Томск. От баща ми получихме само едно писмо. Пишеше, че ги карат към Мурманск.
Това е всичко.
Усещах, че разказът не беше лесен за възрастната жена. Плачеше, когато говореше за баща си, когато си спомняше неговите ръце, държащи Библията и, колко добре са живели заедно.
Не бяха успели да намерят документи за смъртта на баща им. За мястото, където е погребан, също не се знаеше нищо. Но тя беше твърдо убедена, че всички ще се срещнат на небето при Христос.
Ето за такива хора пише в Псалм 37: “Господ знае дните на непорочните; и тяхното наследство ще бъде вечно. Те няма да се посрамят в лоши времена, в дни на глад ще бъдат сити… и потомството му ще бъде благословено” (ст. 18-19, 26).
Любов Мажникова