ПОСТЪТ, КОЙТО АЗ ИЗБРАХ

 

Постът е съществена част от духовния живот на хрис­тиянина. Правилното разбиране за поста ще научи вярващия да плаче с плачещите, да присъединява своето рамо към раме­нете на тези, които носят непосилно бреме, да разбере как да по­могне на себе си и на другите да се избавят от оковите и връз­ките на миналото, пречещи да се живее един пълноценен духовен живот. Постът именно се явява практическо, реално сви­детелство и доказателство за предаността към Бога и прия­телите, за които стоим в пролом. Изучавайки тази тема, ние ще раз­берем, защо постът се явява действително велико дело, извършващо реални промени в живота на тези, за които постим. В Евангелието четем обяснението на Иисус Хрис­тос към учениците Му, как пра­вил­но да пребъдват в пост:

“Също, кога постите, не бивайте намръщени като лицемерите; защото те си правят лицата мрачни, за да се покажат пред човеците, че постят. Истина ви казвам, те получават своята награда. А ти, когато постиш, помажи главата си и омий лицето си, за да те не виждат човеците, че постиш, но Отец ти, Който е в тай­но; и Отец ти, Който вижда в тайно, ще ти въз­даде наяве” (Матей 6:16-18).

Израилският народ обикновено прибягваше към поста в кри­тически моменти от своя живот:

„Назначете пост, обявете тържествено събрание, свикайте старците и всички жители на тая страна в дома на Господа вашия Бог, обявете пост, обявете тържествено събрание… нека плачат свещениците, служителите Господни, и да казват: смили се, Господи, над народа Си, и не предавай наследието Си на поругание, та да се не подиграват с него народите. Защо да казват между народите: де е техният Бог? Тогава Господ ще възревнува за земята Си, и ще се смили над народа Си: Ето Аз ще ви пратя хляб, вино и дър­вено масло, и ще се насищате с тях, и няма да ви предам за поругание на народите“ (Иоил 1:14; 2:15-19).

Постът не е просто гладуване. Да постиш – не значи да не ядеш в продължение на целия ден, а вечерта да поблагодариш на Бога, че Той ти е дал сили да издържиш. Постът е състояние, при което човекът (чрез своите новороден дух, душа, имаща пълна информация за стоящия пред нея проблем и тяло, освободено от обикновените ежедневни дела) се стреми да отстрани препятствията между себе си и Бога и пребъдвайки в молитва, се старае да достигне поставените цели.

Съществуват няколко разновидности пост :

1. Човек се отстранява от земните суети и грижи, уединява се и се моли за разрешаването на определен проблем. Той не изключва напълно употребата на храна, приемайки само необходимите за поддържането на физическите сили продукти. Този пост като правило е доста продължителен. Даниил се намираше в такъв пост в продължение на три седмици, отказвайки се от храната, която му се полагаше. Той беше министър и ежедневната му храна до този момент силно се отличаваше от храната в дните на поста: В тия дни аз, Даниил, бях в тъга цели три седмици; вкусен хляб не ядох, месо и вино не влезе в устата ми и с мазила се не мазах, докле не изтекоха трите седмици (Дан. 10:2-3). Даниил си постави цел – да получи от Бог тълкуване на ви­де­ни­ето. Бог чу молитвата и му отговори.
2. Човек напълно се отказва от всякаква храна и питие, а също така и от суета, работа, и празни разговори, за да се уедини и застане пред Бога (Матея 6:17,18) .
3. Човек има голяма нужда от пост, но е задължен да отиде на работа и няма възможност да се уедини. Напълно отказвайки се от храна и питие, той изпълнява своите служебни задължения, но молитвено пребъдва пред Бога. При такъв пост християнинът изпълнява само това, което е задължен да изпълни, без да се увлича в никакви свои користни интереси. Неговият дух се намира в молитвено състояние, душата му е също обърната към Бога, за да придобие благоволение в очите Му и да получи разрешение на проблемите си.

 

Проблемите, за които постим, могат да бъдат:

• лични – здравословни, материални, взаимоотношения с хората;
• обществени – когато в църквата вземат решение да постят за някакво определено дело и християнинът се включва към този пост, като част от нея.

По време на поста в човешкия дух протича процес на освещение, тогава именно той получава откровения от Бога. Те обикновено са по-обширни и дълбоки, тъй като и самият пост е дълбоко молитвено състояние. В душата също протича процес на освещение: Светият Дух изобличава християнина, показвайки му грешките и недостатъците. Благодарение на това човек се разкайва, изповядва се и се очиства. Като ограничава тялото от удоволствия, постът оказва благотворно влияние и върху него. Обуздава го и го стеснява от всички страни, поста­вяйки го в рамка. Апостол Павел казва, че той усмирява и поробва своето тяло (ІКоринтяни 9:25-27), за да не остане недо­стоен. Това е необходимо, за да се освободи мак­си­мално духът от влиянието на плътта.

Чрез поста Бог оказва влияние на обкръжаващите християнина хора. Човек пости тайно, а Бог въздейства на тези, за които постещият вопие към Него. Ако християнинът осъзнае това, то няма да се замисля над въпросите – колко често и колко вре­ме трябва да се пости, а ще го прави колкото е необходимо – до момента на пълната победа. Понякога хората се опитват да си влияят един на друг чрез “обявен пост“, тоест непосредствено, без да дочакат Божието действие. Постът се обявява демонстративно и се поставя цел да се принуди човек или пък група от хора да се съгласят с мнението или волята на постещите. Такъв пост прилича на поста на юдеите, които се заклеха да не ядат и пият, докато не убият Павел (Деяния 23:12).

Пълна противоположност на такъв пост е постът на Иисус Христос в пустинята. Христос не се нуждаеше от очистване от грехове и беззакония, защото беше безгрешен. За кого и за какво постеше Той? Неговият пост беше застъпничество за хората. Виждайки нещастните, паднали грешници под пресата на демоничния свят, неспособни да освободят волята си от сатанинското влияние, Той, отъждествявайки се с тях, взе върху Себе Си това влияние и пребивавайки в пост в продължение на 40 дни, противостоеше на волята на княза, който не даваше на хората да излязат от дяволския плен. И после, когато Той проповядваше, тези, у които се появеше дори малко вяра, получаваха изцеление и освобождение.

Веднъж Христос каза на Петър: ”Симоне, Симоне, ето Са­та­на ви изиска всички, за да ви сее като пшеница; но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти…”(Лука 22:31-32). Христос знаеше, че Петър все още няма достатъчно сили на волята, така че във всичко да противостои на сатана и може да попадне под неговото влияние, и затова се молеше за него. Образа на постещия за другите, ние виждаме и в лицето на апостол Павел. От немногото места в Писанието, където той говори за себе си, ние го виждаме постоянно намиращ се „в …труд и мъка… често в пост, на студ и в голота…Кой изнемогва, та да не изнемогвам и аз? Кой се съблазнява, та аз се не разпалям?“ (ІІКоринтяни 11:27-29)

Той беше загрижен не само за отделни братя и сестри, но за всички църкви. Апостол Павел се обремени от това, че започналите в духа галатяни, „се усъвършенстват“ по плът. Ако върху нас се стоварва бреме, когато някой се отклонява от истинския път, това е нормално. Възлагайки ни бремето, Бог ни показа, че е необходима нашата помощ, нужни са нашите молитви и пост. И когато вземем върху себе си товара на брата или сестрата, тяхното бреме става и наше. Ние носим тази тежест пред Бога в пост и молитва до момента, когато видим, че човекът се изправя и в него бликва живот. Още един образ: ”…Анна, която не се отделяше от храма, дето денем и нощем служеше Богу в пост и молитва“ (Лука 2:36-39). Това е една кратка, но много силна характеристика на жена, трудяща се пред Бога. Постът в нейното служение не беше краткосрочен, той беше постоянен процес в нейния живот. Подобно на Йоан Кръстител, който подготвяше пътя на Христос чрез проповеди, Анна подготвяше пътя на Господа към народа Му, принасяйки в пост и молитва техните грехове и беззакония.

Така направи в своето време и Неемия, застъпвайки се за Изра­и­левия народ, който се намираше в плен. Осъзнавайки, че е част от своя народ, той се отъждестви с тях, взе върху себе си тяхното общо бреме и молеше Бога: “Ушите Ти да бъдат внимателни и очите Ти отворени, за да чуят молитвата на Твоя раб, с която сега се моля денем и нощем пред Тебе за синовете Израилеви, Твои раби, и се изповядам за греховете на синовете Израилеви, с които съгрешихме – аз и домът на отца ми” (Неемия 1:6). Така се молеха Ездра и Моисей. Така се молеха всички мъже на вярата, издигнали се на нивото на Божия път, който е по-горе от човешкия път. Застъпническата молитва на Моисей предотврати унищожаването на народа.

И ние можем да носим своите близки и роднини, своята църква, своя народ по вертикала – към Бога. Пребъдвайки в пост за тях, ние изявяваме на Бога своето желание да разпредeлим тежестта, натоварвайки и себе си. Когато постим и се молим: „Господи аз искам част от товара, обременил брата или сестрата, да бъде възложен на мен, за да им стане по-леко” – това е пост, угоден на Бога. Когато се съгласяваме да носим това, което е възложил Бог, ние прилагаме своята воля към волята на Бога и поставяме стена против волята на княза, господстващ във въздуха. Написано е: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов“ (Галатяни 6:2). Когато християнинът се включва в борбата за спасението на друга душа, той получава удари, може да изпадне в състояние на агония, в тежко страдание на душата и духа. Невъзможно е да изтръгнеш от царството на тъмнината страдащия грешник и да не получиш удари от страна на демоническия свят по време на тази битка. Не всеки се решава на такава жертва – да посвети на някой друг част от живота си, което време може да преживее за собственото си удоволствие. Неслучайно Христос каза: “Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Йоан 15:13).

За да обясним влиянието на поста върху демоническия свят трябва да се обърнем към самото начало – сътворението на човека в Едем. Бог имаше план чрез човека да прояви Себе Си, да открие Своя образ. Сатана, поискал веднъж да бъде равен на Бога, отново поема инициативата, желаейки и той да прояви себе си, своята същност, своя образ в човека. Подчинявайки го на себе си чрез лъжа, сатана вече му влияе, осъществявайки чрез него своя план, материализирайки своето зло – от най-безобидното до най-жестокото. Сатана и неговите духове на­мират в това огромно удоволствие, което е и потвърдено от думите на Христа:

 “Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и не намира; тогава казва: ще се върна в къщата си, отдето излязох. И като дойде, намира я празна, пометена и наредена; тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там“ (Матей 12:43-45).

Именно в тялото на човека нечистият дух намира по кой, там му е добре, интересно – чрез личността на човека той реализира себе си, своите способности. Така както истинският музикант не може да не свири на любимия си инструмент, истинският проповедник не може да не проповядва, така и представителите на демоническия свят не могат да не разпространяват царството на злото чрез хората, особено преуспявайки в това през последното време: “А лукави човеци и измамници ще напредват в злото“ (ІІ Тимотей 3:13-14). Ако в човека е заложено желанието да влияе на другите, за влияние в региони и страни се организират партии и съюзи, сключват се договори, чрез които по-силните поставят в зависимост слабите, водят се даже войни, то и от страна на демоническия свят се върши сериозна работа за влияние над хората и по-нататъшно завоюване на човешки души. В тази област е разработена особена стратегия. В началото сатана се опитва да навлезе в живота на човека съвсем „безобидно“ – вселявайки вяра в суеверията, предизвиквайки интерес към гаданията. След това увлича човека в желанието му за придобиване на свръхестествени способности и ако той продължи нататък, постепенно го довежда до състояние на обладаване. Тактиката за завоюване на човешки души е различна на различните етапи – в началото е “фина“, но в процеса на поробването тя става груба и напориста. Съществува ли някакво средство за защита, някаква възможност за противодействие на това зло? Да, съществува и това е постът.

Подробното описание на значението, смисъла и условията на правилния пост ще видим в 58 глава от книгата на пророк Исаия. Израилският народ извършваше пост, избирайки за това свои начини и условия. Пребъдвайки дълго време в такъв пост и виждайки, че той не влияе нито на Бога, нито на самите тях, а всичко си остава както преди, хората разбраха, че небето над тях е закрито и идваха при Господ с претенциите си: “Защо ние постим, а Ти не виждаш, смиряваме душите си, а Ти не знаеш?“ Бог казва на Исаия: “Викай високо, не се въздържай; дигни гласа си като тръба и посочи на народа Ми беззаконието му” (1ст.). Бог се спира преди всич­ко на недостатъците на постещите, на техните беззакония и грехове, на необходимостта от поправление и само след това започва да отговаря на поставените в поста въпроси. Всеки пост трябва да започва с очистване и освещаване на самия постещ. След това Бог казва: “Те всеки ден ме търсят и искат да знаят Моите пътища като народ, който уж постъпва праведно…(2ст.). Бог желаеше Неговият народ да се вдигне на нивото на Неговия път, но греховете и беззаконията на същия този народ му пречеха. ”Моите мисли не са ваши мисли, нито вашите пътища са Мои пътища, казва Господ”(Исаия 55:8). Ето мнението на Бога за дадената ситуация: “…в деня когато постите, вие изпълнявате своята воля…”(Исаия 58:3).

И сега, някои християни, имайки проблеми във взаимоотношенията си с братята и сестрите, които не се съгласяват с тяхната воля, назначават пост, Бог да подейства на непокоряващата се личност, като я застави да се съобрази с во­лята на постещия. Нещо подобно се опита да направи един млад човек по времето на земния живот на Иисус Христос, идвайки при Него с молба за разделяне на наследството. Отговорът на Христос: “Човече, кой Ме е поставил съдия или делач над вас?“- може да бъде отговор за всички, опитващи се днес да привлекат Христос да дели и съди.

По-нататък Бог говори: ”И от другите изисквате тежки трудове”(Исаия 58:3). Само физически труд ли се има предвид тук? Нека си спомним думите на Христа: “…на Моисеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите… връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат“ (Матей 23:1-4). Книжниците и фарисеите възлагаха на народа бремето на много правила. Понякога ние, в желанието си по-скоро да доведем до Бога своите невярващи близки, им налагаме заповеди, по които живеем сами. И вместо положителен, постигаме отрицателен ефект – сработва законът за новото вино в старите мехове – меховете се скъсват. Неновороденият човек не може да изпълни тези заповеди. Съществува опасност, той да възненавиди и заповедите, и Бога, и нас и никога да не се спаси. Вместо ден след ден да укоряваме такива хора, трябва да вземем бремето им върху себе си и да ги представим пред Бога в пост и молитва. След това Бог отбелязва: ”…Ето, вие постите за караници и разпри и за да биете с дръзка ръка другите…”(4ст.). Да си спомним историята от Деяния на апостолите (23:12), когато хората постиха, за да унищожат конкретна личност. Назначиха свято дело – пост, като си поставиха за цел да убият апостол Павел. Когато представяме пред Бога някакъв проблем, трябва да изследваме каква е нашата цел, какво преследваме, правилен ли е подходът ни, дали не съществува надменност в нашия дух, угодно ли е това на Бога?

Бог продължава своето изказване: “…Днес не постите така, щото да се чуе горе гласа ви…” (4ст.). В своя пост израилтяните държаха предимно да бъдат видяни от другите. В учението си за поста Христос акцентира, че ние сме длъжни да постим не пред хората, а пред Отца.

И така, в тази глава ние виждаме две поставени от Бога условия, при изпълнението на които постът ще бъде успешен. Първото е да отстраним от себе си всяко беззаконие и грях. Второто – да пристъпим към осъществяването на предлаганото от Бога определено служение по отношение на Него и ближните. В началото ще разгледаме изискванията на Бога, засяга­щи отстраняването на отрицателните явления от живота на Израилския народ. Такива изисквания Той има и днес към всички, които желаят да пребъдват в пост:

• …разкъсай оковите на неправдата“ (6 ст.)

На нас е известно словото “окови”. Човек, намиращ се в око­ви, е ограничен в своите действия. Колкото повече волности и компромиси си позволява християнинът, толкова повече той се оказва окован. Всяка неправда, която на пръв поглед се вижда съвсем малка, е грях, който поставя окови и прави християнина безсилен. Той се опитва да проповядва, да говори, мъчи се, създава шум, но тъй като няма сила, хората не го слушат и не реагират. Човекът се стреми към Бога, към духовен ръст, но продължава да стои на едно място “прикован“ от неправдата. Как да се избавим от оковите на неправдата? Единственият ефективен метод за освобождение е изповедта пред Бога (1Йоан 1:9).

• …да разслабваш връзките на ярема …(6 ст.)

Яремът е дървен хомот, който се поставя на шията на вола. За човека е символ на бреме, на тежест. Това могат да бъдат окултни договори, сключени с дявола посредством неговите служители – врачките, екстрасенсите, гадателите и др. – за получаване на изцерение или предсказване на бъдещето (ІІ Коринтяни 11:14-15). Ако човекът е получил желаното, то заедно с него е получил и зависимост от злите сили във вид на непосилно тежък понякога ярем, който може да го обременява даже след като е повярвал. За да се помогне на хората да се освободят от този ярем, е необходима специална душегрижителска работа с участието на църковни служители. Ярем може да се окаже и богатството, което сме възлюбили. Бог не е против богатството, но против любовта ни към него. Ако Бог ни е дал богатство, то трябва да бъде употребено за при­добиването на други души (Лука 16:9). Ярем за човека може да стане принадлежността му към някаква коалиция, групировка, от която не може да се освободи. В определено време той е влязъл в нея, а сега желае, но не му е удобно да излезе. Необходимостта да подкрепя тяхната политика го ограничава, лишава го от възможността да бъде свободна личност. Този ярем е наложен от средата. И ако нещо подобно се случи в църква, трябва да бъде премахнато. Църквата трябва да бъде единодушна и свободна от коалиции и групировки.

Още един ярем – дружбата със света. Написано е: “Не се впрягайте заедно с неверните“ (Коринтяни 6:14-15). ”…приятелството със света е вражда с Бога…“ (Яков 4:4). Църквата е задължена да отлъчи хора с такъв ярем от своята среда и той да не се разпространи, и пороби Божия народ, правейки го безсилен. Господ строго предупреждаваше Израилския народ да не си взема жени от народите, населяващи обетованата земя, за да не се разврати. Бог говори и на нас: “Затова излезте из средата им и се отделете, казва Господ, и до нечисто се не допирайте, и Аз ще ви приема“(ІІ Коринтяни 6:17).

• …и угнетените пусни на свобода (6 ст.)

Изпортената човешка природа е изпълнена с желание за угнетяване на другите. Нашето “аз“ винаги се стреми да наложи своето влияние. Всичко води до това, че тези, които ние управляваме, губят възможността за свободен избор, за свобода на волята. Ако в църквата има хора, които са взели всичко в свои ръце дотолкова, че никой нищо не може да направи без техните указания, това е лошо. Във всяко отношение трябва да бъде даден приоритет на Бога. Колко е прекрасно да пребъдваш в свобода, когато с нищо на никого, освен на Бога, не си длъжен. И ако църквата ти е предложила служение, и ти си го приел добро­вол­но, носи го, и не се чувствай угнетен.

Да си спомним бащата на блудния син. Ако той не бе поже­лал по своя воля да даде на сина си част от имението, то синът никога не би я получил. Синът не бе вложил нищо в това имение, за да го иска за себе си. За него то беше просто дар от бащата. Прекрасно разбирайки с какво може да завърши всичко, той все пак даде частта на сина си и го пусна. Той не започна да му влияе властно, да го подчинява на своята воля, да го угнетява. А когато синът, вкусил от “свободата“, дойде на себе си, доброволно и завинаги се върна вкъщи.

Ние трябва да разберем, че както и да удържаме някого със сила, нищо няма да излезе. С това само бихме ядосали хората и бихме изглеждали в техните очи като поробители. Даже и ако изпълняват нашата воля, вътре в своето съзнание те няма да бъдат с нас. Дори и да сме движени от най-добри мотиви, трябва да помним, че всички хора се явяват свободни личности и имат право да преживеят на тази земя, както им се вижда угодно. Бог казва: “и угнетените пусни на свобода“. За да се изпълни това Божие изискване, трябва да се огледаме не плаче ли някой от нашата власт и влияние. И както няма никой, който да е угнетен от Бога, така не бива да има угнетени от Неговите последователи.

• …престанеш да дигаш пръст и да говориш оскърбително (9 ст.)

Хората могат да вдигат своя пръст по вертикала и да гово­рят оскърбително по Божия адрес или по хоризонтала, показ­ва­йки недостатъците на другите. Задачата на сатана е да посее раз­ногласие и раздор в църквите. Подбуждайки ни да вдигнем пръст, той нашепва: “Погледни този брат, колко е невъзпитан, пог­ледни как е облечена тази сестра.” Той като правило из­пол­зва така наречените “особено духовни“ братя и сестри, които го­во­рят на другите за “недуховни членове” на църквата, за “не­правилното“ и състояние. Те могат да поднесат и лите­ра­тура “за освещаване“, като под освещаване се предлага разк­ри­ване на това, което е отдавна покрито от Бога. Вместо да на­со­чат погледа на християнина към Христос, към тези богат­с­т­ва, които се дават от небето, те показват недостатъците на бра­тя­та, сестрите и църквата.

В това трябва да видим хитрата тактика на сатана да посее в християнина съмнение и да го направи “лек“. Колко често се на­лага да се положат много грижи за възстановяването на тези, на които сатана е ”открил“ очите за църквата, за братята и сес­т­рите. Такова “освещение“ се обръща в падение: „…който кле­вети брата или съди брата си, той клевети закона и съди за­кона …а ти кой си, който съдиш другиго?“ (Яков 4:11-12). Кой ни позволява да съдим? Това е задължение на служи­те­ли­те – да изяснят кой от нас е прав и кой не. Защо ние забравяме казаното от Христос за сламката и гредата (Матей 7:1-6)? Ако желаем да из­­пъл­ним изискването на Бога, трябва да прес­та­нем да гледаме дру­ги­те, а да обърнем своя поглед към Христос, Който е източник на живота. Само тогава, когато пре­минавайки през много мъки, се научим да вадим “гредата“ от своите очи, ние ще можем нежно и безболезнено да из­ка­ра­ме “сламката“ от окото на брата или сестрата.

• Ако заради съботата въздържиш но­гата си да изпълнява прищевките ти в све­тия Мой ден, и ако наричаш съ­бо­та­та радост, свет ден Господен, чествуван, и ако я почетеш с това, да се не зани­ма­ваш с обикновените си работи, да угаж­даш на прищевките си и да празнос­ло­виш… (13 ст.)

Преди всичко нека обърнем внимание, че в този текст Бог под­чертава необходимостта да се почита съботата. Бог даде пос­тановление за съботния ден на Израилския народ, след като го изведе от Египет. Този ден трябваше да бъде посветен на те­ле­сна почивка от земния труд и беше предназначен за осо­бе­на близост и общение с Бога. Често обаче те не изпълняваха това указание и вместо да пазят този ден за Бога, упот­ре­бя­ваха го за себе си. Какво представлява съботата за нас – ново­за­ве­тните вярващи? Иисус Христос призовава: „Дойдете при Мене всички отрудени и обре­ме­не­ни, и Аз ще ви успокоя;…и ще намерите покой за душите си;“ (Матей 11:28-30).

Ние като съвременни хора сме претрупани с проблеми, с кои­то трудно се справяме и не ни е до отдих. Христос дойде имен­но за това – да разреши проблемите на нашата душа и да ни да­де покой. Той много обича тези, които напълно Му се дове­ря­ват. Ето защо в този свят ден, който посвещаваме на Гос­по­да, трябва да оставим всяка суета, за да пребъдваме в покой и об­щение с Него. Няма значение кой е този ден – събота или неделя. Главното е човек да има ден от седмицата, който да пази за Господа. Обърнете внимание на това, че Господ го на­рича “святия Мой ден“. Свят означава – посветен на Госпо­да. В какво се състои посвещението? Преди всичко – “да се не занимаваш с обикновените си работи“. Бог не каза, че изобщо не трябва да правим нищо, както някои си пред­с­та­вят. Но обичайните работи, ко­ито можем да свършим и друг ден, е необходимо да бъдат от­ло­жени. “Ако заради съботата въз­държиш ногата си да из­пъл­ня­ва прищевките ти”, тоест това, с което си се занимавал вчера и по-преди, в този ден ти ще почетеш Бога. Истинското честване на съботата не се със­тои в това, да наричаме себе си съботяни, но в приставането пред Бога, в изучаването на Божието Слово. Размишлявайки над своя живот в миналото, настоящето и бъдещето, ние почитаме Господа. Освен това трябва да престанем да угаждаме на прищевките си и да празнословим. Колко често ние обичаме да обсъждаме, осъждаме или да се ровим в живота на другите. Истинският пост е преди всичко желание да говорим с Бога и то само това, което е необходимо, което ще ни донесе жи­вот, а не смърт чрез празнословие.

Когато ще бъдем с Христос на небесата, там няма да има оп­ре­делен ден от седмицата, а вечен по­кой – истинска събота, продължаваща във вечността. Петдесет и осма глава ни открива, че в по-широк смисъл ду­мата пост означава освещение на християнина, процес про­дължаващ през целия му живот. Говорейки за поста, ние пре­ди всичко трябва да го разглеждаме като процес на изучаване на Бо­жи­ята воля. Позна­ва­не­то и е важно както за човешкия дух, така и за душата, и за тялото.

 

И така, в какво се състои Божията воля спрямо нас по вре­ме на пост?

 

1. “Ето поста, който избрах…раздели хля­ба си с гладните, и скитниците сиромаси заведи у дома си; видиш ли гол, облечи го…“ (7 ст.)

Да помагаме на нуждаещите се от храна и дрехи е дълг пред Бога, даващ ни тези блага, и отговорност пред братята и сестрите. Ако ние ще се молим, подобно на фарисея и ще благодарим на Бога, че ни е дал добра печалба, и няма да обръщаме внимание на нуждаещите се, които ни заобикалят, то дали този пост ще бъде угоден на Бога. Трудно е да даваме от себе си, но ако Бог ни благославя, за нас ли е то само? Дали Бог благослови Естир, издигайки я за царица, само за да се наслаждава на царското си положение? Не е ли, за да донесе свобода на своя народ? (Естир 4:13-17). Истинското щастие се състои в това – да облекчаваме тези, които в дадения момент са претрупани с грижи. Ние трябва да се научим да проникваме в душата на брата и сестрата и узнавайки какво е тяхното състояние, да им протягаме своята ръка. Господ казва: „…и поне в това Ме изпитайте, казва Господ Саваот: няма ли да излея върху ви благословение до излишък? (Малахия 3:10).

 

2. “…и от единокръвния си не се крий“ (7ст.)

Единокръвните – това е обкръжението от нашите роднини и близ­ки. Често се случва така, че докато родителите са живи, се­мей­ството е задружно и роднините се обичат един други. Но ко­гато родителите преминат във вечността, единокръвните започ­ват да делят наследството. В процеса на разделяне на имо­ти се стига до съд и дори до кръвопролития между едино­кръ­вните. Срамно е да решаваме проблемите си със своите близки по подобен начин. За какво духовно ниво можем да го­во­рим, щом християнинът е стигнал до състояние на вражда с ед­ино­кръвните си. Нека си спомним мрачните периоди от исто­ри­ята на Израилския народ, когато те започваха война и из­тре­б­ване на собствените си родове. Колко печално завършваше всичко за тях! Наивно е да си мислим, че на нас ще се удаде да из­бегнем подобни последствия. Да, действително, когато ние по­вярваме, може да се случи така, че нашите роднини, поради незнание или ревност, да се опитат да ни спрат. Така е и на­пи­са­но: „И врагове на човека са неговите домашни“ (Матей 10:36). Но това не говори, че те са нашите кръвни врагове, с кои­то трябва да воюваме до смърт. Да, ние не сме техни еди­но­ми­ш­леници, не извършваме грехове в съучастие с тях. Но нашето чо­вешко отношение към тях трябва да стане още по-топло и сър­дечно, за да видят, че след като сме дошли при Бога, сме ста­нали по-добри. Понякога, знаейки, че вкъщи ни очаква по­редния скандал, не ни се прибира и обикаляме по сестрите и бра­тята, общуваме и общуваме с тях, само да не се върнем вкъщи. И по този начин искаме да се скрием от своите не­вя­р­ва­щи единокръвни. Ние желаем понякога Господ напълно да ни от­дели от този свят и неговите проблеми. Но Христос говори в сво­ята първосвещеническа молитва: ”Не се моля да ги вземеш от света, но да ги опазиш от злото“ (Йоан 17:15). Ние често не разбираме, че в своите претенции към нас нашите един­о­кръ­в­ни са движени от ревност, възбудена от това, че те ни обичат и виж­дат как започват да ни губят. За голямо съжаление обаче те не разбират, че тази ревност произлиза от преизподнята. Хрис­тос не желае да се укриваме от нашите единокръвни. На нас може да ни се струва, че ако ги оставим, те по-бързо ще се по­каят. Но представете си, ако Христос бе постъпил с нас по съ­щия начин, ако се бе скрил от нас: “…кога Го хулеха, Той не от­връщаше с хули… “(І Петрово 2:23), но просеше от Отца: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лука 23:34).

На много от нас се е случвало да преживеят нещо лошо от сво­ите единокръвни, но благодарение на това, че не сме се ук­рива­ли от тях, те сега са с нас и с Христос. Ако ние отдадем сво­я­та душа, своя живот заради нашите сестри, братя, родители, де­ца, то и те ще придобият живот. И даже нашите род­ст­ве­ници от своя страна да прекратят отношенията си с нас, ние в ни­какъв случай не бива да се укриваме от тях. Не трябва да мис­лим така: “Аз сега имам други роднини, моите братя и сестри в Христа, те ме разбират, другите – Бог им е съдия”. Истинският християнин прави всичко необходимо, за да на­ме­ри път към тях, така че те да му бъдат не само братя и сестри по кръв, но и в Христа. Ние не трябва да се укриваме от своите еди­нокръвни като им отказваме всякаква физическа или мате­ри­а­лна помощ. В последно време за някои наши братя и сестри се откри възможността да заминат зад граница на постоянно мес­то­жителство. Това е тяхно право, но не е желателно зами­на­ващите да бъдат преследвани от чувството, че се укриват от сво­ите единокръвни, да не ги подтиска пресата на съзнанието им, че оставащите се намират в недобри условия. Дано да даде Бог тези, които заминаха да не се наслаждават само на придобитите бла­га, но да помнят единокръвните си, правейки необходимото да им помогнат. Тогава няма да ги мъчи носталгия, но ще ги съп­ро­вожда чувство на удоволетворение, че и в чужбина са ус­пе­ли да намерят за себе си достоен труд. Нека отново си спом­ним Естир, която стана царица, не за да облагодетелства сво­я­та душа, а за да облекчи положението на своя народ.

 

3. “…и отдадеш на гладния душата си“ (10 ст.)

Всички ние, членове на Църквата сме призвани да от­да­ва­ме душите си за “гладните“. В нас трябва да има мисионерски дух – готовност без да се замислим да оставим своя комфорт, за­ради умиращите от духовен глад. Да даруваш на гладните от ду­шата си, означава действително да посветиш себе си на ня­ко­го, виждайки в това цел, основна задача и смисъл на живота. Да отдаваш всичко, което притежаваш, даже това, което Хрис­тос нарича неправедно богатство (Лука 16:9). Когато Петър по­пи­та: ”… ето, ние оставихме всичко и Те последвахме: какво, про­­чее, ще стане с нас? (Матей 19:27-30), Христос отговори, че няма ни един, който да е оставил любимия начин на живот, даващ времен­но удоволствие, заради Него и Евангелието и да не получи много повече духовни, пък и не само духовни блага. Това не е лесно, това са мъки и страдания, това е борба в про­дъл­жение на много години, когато сееш живи семена в очак­ва­не на тяхното поникване. Когато хората реално видят, че тво­и­те думи не се разминават с делата, че ти влагаш в тях цялата си ду­ша, викайки към Бога в пост и молитва, те действително ще бъ­дат спечелени за Господа.

 

4. “…и нахраниш душата на страдалеца” (10 ст.)

С какво можеш да наситиш страдащата душа? Когато уче­ниците попитаха Христа, защо не пусне хората да си купят храна, Той им отговори: ”Дайте им вие да ядат“. Тогава те не раз­браха, какво има пред вид Христос. Ние често се срещаме с хора, подложени на психически натиск, които търсят утеха. Те же­лаят някой да им обърне внимание и да им каже няколко до­б­ри думи. Някои се нуждаят просто от добър поглед . Колко са та­кива страдащи на днешния ден?! Трябва само да пожелаем да ги видим! Нека си спомним за царя, който прочете стра­да­ни­ето изписано на лицето на Неемия (Неемия 2:1-2). Ако хо­ра­та от света са способни да забележат страданието в човешката ду­ша, то как можем ние, християните да не виждаме със­то­я­ни­е­то на своя ближен? Понякога ние постъпваме като свещеника и левита, упоменати в притчата “За добрия самарянин”, които под­минаха наранения човек. Същността на истинския пост се със­тои в това – да служиш на страдащите души.

Да нахраним душата на страдалеца можем именно ние, хра­нещите се от Божието Слово, знаещите законите на ду­хо­в­ния живот. Ние вече сме извървяли някакъв път, Бог ни е на­у­чил на нещо, нещо ни е показал, така че имаме какво да пред­ло­жим на оказалите се в тежко положение и можем да нах­ра­ним техните души с нашето внимание, съвети и предложения. Ако ние действително се научим да раздаваме храната, която Бог ни дава, без да се притесняваме, че тя може да не стигне, пос­тът ни ще бъде угоден на Господа. Бог, предявявайки към нас изисквания, налага на Себе Си и определени задължения. Той конкретно говори за това, което ще бъде направено от Негова страна, ако ние изпълним всич­ки­те Му условия.

 

            Ето и тези обещания:

• “Тогава твоята светлина ще се яви като зората “ (8 ст.)

Кога забелязваме зората? Когато се намираме в тъмнина. Начинът на живот на израилтяните в този период можеше да се уподоби на тъмнина. Но постепенно, така както изгрява зо­ра­та, според отстраняването на препятствията, стоящи между тях и Бога, започваше да влиза светлина в душите им. Този прин­цип е универсален и важи за всички нас. Разсейването на тъм­нината в нашите глави, в нашия начин на мислене става по­с­тепенно, така както изгрява зората. Това е възможно, когато вли­заме в пост и изпълняваме всички изисквания на Бога.

• “…и твоето изцеление скоро ще про­цъфне…“ (8 ст.)

Процесът на духовното, и физическото изце­ле­ние е свързан с време. Като из­ключение в закона за естественото възстановяване се явяват слу­чаите, когато Бог се намесва и извършвайки чудо, миг­­но­ве­но изцелява човека. Пребъдвайки в пост, ние трябва да се при­­мирим с условията, които поставя Бог, а не да поставяме сво­ите.

• “…и твоята правда ще тръгне пред тебе“(8 ст.)

Когато ни обвиняват в нещо, ние бързаме да се оправ­да­ва­ме, а понякога стигаме и до кавга. Желанието да се оправ­да­ва­ме е заложено в нас още от Едемската градина, по времето на грехопадението. Има обаче прекрасен духовен закон, който ни избавя от необходимостта да се оправдаваме. Когато вли­за­ме в пост, Бог се застъпва и прави нашата правда очевидна за всички, Той ни оправдава. Пример за оправдаването на човека от Бога може да бъде случилото се с Моисей, когато той из­ве­де народа от Египет (Изход 14:10-31).

Виждайки че е преследвано от египтяните, цялото Изра­и­ле­во общество въстана против Моисей, затова че го е извел на по­гибел. Как можеше той да се оправдае пред озверялата тъл­па? Между Моисей и народа застана самият Бог и правдата на Моисей се издигна пред него. Нещо подобно се случи и в жи­вота на Йосиф, когато беше обвинен в дома на Петеферий (Битие 39 гл.). Той не започна да се оправдава, отиде в тъм­ни­ца­та, но правдата му се издигна пред него и го въведе в цар­ския дом.

Ние не бива да се оправдаваме, когато става дума за на­ши­те недостатъци. Не сме ли прави в нещо, редно е да намерим в се­бе си сили и да си признаем, да приемем изобличението, и да по­търсим прошка. Ако пък сме прави, трябва да дадем въз­мож­ност на Бога да защити нашата правда. Тогава тя ще се издигне пред нас. Ако обвиненията, отправени към нас засягат Христовото благовестие, то трябва да стоим в “про­лома“, отстоявайки истината.

• “…и славата Господня ще те прид­ру­жа­ва“(8 ст.)

Историята за излизането на Израилския народ от Египет раз­крива как Бог се грижеше за евреите и как Неговата слава ги съпровождаше. Когато отпред беше морето, отзад войската на фараона и хората разбраха, че ги настига не просто опас­но­ст, а смърт, те извикаха към Бога. Бог застана между еги­пет­с­кия и израилския стан като беше облак и мрак за едните и свет­лина в нощта за другите (Изход 14:19-20).

Ние винаги се нуждаем от Божието съпровождане и за­щи­та, като особено уязвим е нашият тил. Бог ни обещава – ако в про­дъл­жение на нашия живот пребъдваме в истинен пост, сла­ва­та Господня ще пребъдва с нас като стража – и денем, и нощем.

• “Тогава ти ще позовеш – и Господ ще чуе, ще извикаш – и Той ще каже: Ето Ме!“ (9 ст.)

Само когато започнем да изпълняваме изискванията на Бога, ние ще забележим “зората“ в своя живот, за която е на­пи­са­но в 8-ми стих. Ще започнат конкретни промени и преоб­ра­зо­вания в нашите домове, в нашето обкръжение. Реалното осъ­щес­твяване на тези промени зависи от правилното възп­ри­е­ма­не на думите, изречени от Бога. Христос казва: “Който има за­по­ведите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя, и ще му се явя Сам “ (Йоан 14:21).

Бог е готов да направи всичко – да разреши проблемите, явя­вайки се лично, така че човек подобно на Тома да може да каже: “Господ мой и Бог мой”. Именно “мой”, а не “наш”. За да дадем възможност на Бога да отговори на молитвите ни по вре­ме на поста, не трябва да бъдем припрени. Понякога чуваме от вярващите: ”Намирайки се в пост и молитва, обикновено аз каз­вам на Бога всички свои нужди максимум за 30-40 ми­ну­ти. С какво да се занимавам през останалото време от деня?“

Ние, духовно родените хора, трябва да дадем възможност на нашия дух да “улови вълната“ изходяща от Бога. Когато сме се помолили, трябва още определено време да постоим на ко­лене, вслушвайки се в гласа на Господа. Да отворим Биб­ли­я­та, нашите съвременни скрижали, да вникнем в нея, тъй като Бог казва: “Там ще ти се откривам.“ Определен стих, който ние може би неведнъж сме чели, ще ни прозвучи по съвър­ше­но нов начин. Свeтият Дух буквално в един миг ще освети на­шия разум и ние ще получим дългоочаквания отговор на на­ша­та нужда. В това се състои силата на християнството – Бог се от­крива на всеки от нас лично в молитва чрез Слово, в Сло­во­то – чрез молитва.

• “…Тогава твоята светлина ще изгрее в тъмнината, и мракът ти ще бъде като пладне“ (10 ст.)

Забележете, по-рано се говореше за зората, която изгрява бав­но, а сега Бог говори за светлината, която ще бъде като плад­не. Кога тъмнината може да бъде подобна на пладне? То­га­ва, когато светлината напълно погълне нашия мрак. Когато ние влезем в Божието присъствие, нашата тъмнина из­чез­ва, защото Бог е светлина (Йоан 8:12). Стремящите се да пре­бъдат в нея, няма да бъдат в тъмнината на незнанието, няма да вършат делата на тъмнината. Ако ние сме увлечени от из­то­ч­ника на светлина, който е Бог, нашият мрак ще стане пладне.

• “Господ ще ти бъде винаги водач“ (11 ст.)

Бог е не само източник на светлина, но и личност, явяваща се постоянно наш водач. Той е Този, на когото можем смело да се опрем. Подобно на пътешественик в пустинята, без водач ние бих­ме се заблудили, ако не е Господ, Който постоянно ни по­казва пътя. Главното е да не отклоним погледа си от Не­го и Той ще ни из­веде от всякакви трудности.

• “…и във време на суша ще насища ду­ша­та ти“(11 ст.)

Душевната криза, която Бог допуска е сушата. Имен­но в об­сто­­ятелствата на безжизнена пустиня, когато няма откъде и от кого да черпиш сила за живот, когато никой не се отзо­ва­ва на вика за помощ, Господ “ще насища душата ти“. Господ же­лае ние да се научим да черпим непосредствено от Него, в как­вото и обкръжение да се намираме, който и да ни “храни“. Из­точник на всяка “храна“ преди всичко се явява Бог, а не бра­та или сестрата. Хората, от които се надяваме да получим хра­на днес, може утре да ги няма. Възможностите на даващите храна са ограничени и ние рискуваме да не получим онова по-голямото, което Бог иска да ни даде чрез лично общение, само по­ради това, че упорито се стремим да получим тази храна чрез тях. Затова нека обърнем поглед към Бога – Хляба на живота (Йоан 6:48). Сушата ни е необходима, за да не се на­дя­ваме на хората, но да се научим да уповаваме на Бога.

• “…и ще угои костите ти “ (11 ст.).

Идвайки при Бога, ние се новораждаме. Отначало сме мла­денци, след това в нас започва да се формира духовна лич­ност, която по мярката на ръста си, ще извършва определена ра­бота за Господа. Постепенно “младенческите хрущяли“ ще се превърнат в “кости“, образуващи скелет, който трябва да но­си на себе си товара. Колкото по-голям товар се поставя върху човека, толкова по-здрави стават кос­тите му.

Състоянието, при което съхнат костите бе добре из­вес­т­но на цар Давид:

“…от скръб се помрачи окото ми, душата ми и утробата ми. Изнури се от скръб живо­тът ми, и годините ми – от въздишки; от моите гре­хове изнемощя силата ми, и костите ми из­съх­наха“ (Псалом 30:10-11).

Изповядвайки се пред Бога, Давид се съживи и костите му укреп­на­ха.

• “…и ти ще бъдеш като напоена с вода градина “ (11ст.)

Тук се говори за плодоносна градина, плодовете, в която са напоени с вода. Ние ще бъдем плодоносни и плодовете ни (на­шите дела) ще имат тегло. Обкръжаващите ни ще виждат, че всичко, което правим, има тежест, след нас ще остават добри следи. Чрез опитването на добрите дела, извършени от Цър­к­ва­та, очите на хората ще се открият, за да познаят Небесния Отец: “…езичниците… щом видят добрите ви дела, да прославят Бога в деня на посещението“ (І Петрово 2:12).

• “…и като извор, чиито води никога не пресекват (11ст.)

Христос казва: “А който пие от водата, която Аз ще му дам, той вовеки няма да ожаднее; но водата, която ще му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен “ (Йоан 4:14).

Християните, от които са капнали макар и няколко капки от тази вода, макар едно-две свидетелства за Христос, не трябва да спират. Не се бойте, че отдавайки тази вода, вие ня­ма да имате какво да пиете. Бог е обещал, че ще ни нап­ра­ви източник, от който ще текне мощен поток. Никой не е ог­ра­ничен в това отношение, трябва само да пожелае, да заре­в­нува. Никой не е станал изведнъж пълноводен източник, всеки е започнал с нещо малко своето благовестие.

• “Тогава твоите потомци ще застроят вековни пустини: ти ще възстановиш основите на много поколения…” (12 ст.)

Колко е чудесно, че децата и внуците ни, получили от нас поз­нание за Бога, продължават да го разпространяват. Огром­но благословение е да видиш, че децата ти продължават слу­же­нието ти. Човек решава да пребъдва в пост, Бог да чуе мо­лит­вите му, а Господ се докосва и до потомците му. Не се скъ­пи да дава благословение на този, който прави макар и една крач­ка, за да се приближи към Него. Потомците – това не са са­мо наследниците по плът, но и тези, които сме родили чрез бла­говестието, които ние сме научили и насочили към “за­пус­те­лите места“, където никой нищо не е направил. И те отиват да ги съградят.

• “…и ще те наричат възстановител на развалини… “ (12 ст.)

Бог говори на Еремия: “Гледай, Аз те поставих днес над на­роди и царства, за да изкореняваш и разоряваш, да по­губ­ваш и разрушаваш, да съзидваш и насаждаш .” (Еремия 1:10).

За Христос е казано, че Той е дошъл да “разруши делата на дявола“ (І Йоан 3:8), и да създаде църква, над която и “вра­тите на ада няма да надделеят.” Ние се явяваме съработ­ни­ци при Бога, поставени, за да разрушаваме, насаждаме и въз­ста­но­вяваме. Нека Бог да ни благослови като Неемия, за да не се занимаваме с празни работи, но да изчистваме боклука, да възстановяваме развалините, да зидаме стените, да пос­та­вяме врати и да привеждаме в ред и себе си, и църквата.

• “…възобновител на пътища за насе­ле­ни­ето“ (12 ст.).

Пътища, които водят до познание на Бога, които извеждат от заблуди и измами. Населението се нуждае от такива пъ­ти­ща. В Евангелието е написано, че светът лежи в зло, че няма оп­ре­делен път. А за заблудилите се вярващи е казано, че те вър­вят по широкия път. Само истинния тесен път ще изведе хо­рата от заблудата.

• “… то ще имаш радост в Господа, и Аз ще те възкача на височини земни“ (14 ст.).

Когато започнеш да правиш онова, което Бог чака от теб, ще се наслаждаваш. Няма да се налага да просиш от Него ра­дост. Когато със своите очи видиш как Бог те употребява, сър­це­то ти ще се напълни с нея и Бог ще те изведе на духовни ви­со­чини. На този, който се стреми към Бога, отдалечавайки се от всякакво беззаконие, Бог се открива все повече.

• “…и ще ти дам да вкусиш наследието на Иакова, твоя отец“ (14 ст.)

Какво е това наследство? Господ, явявайки се насън на Яков, му показа издигаща се към небето, към самия Него стълба, която без съмнение можем да наречем стълбата на Яко­вовото наследство. Така бе показано, че на него и на по­то­м­ството му принадлежи не само земното наследство, но и не­бес­ното, което се придобива чрез вяра още тук на земята.

Наследството от Бога не се ограничаваше само до обе­то­ва­на­та земя, множеството хора и стадата с овце, но самият Бог на Авраам бе това обещано наследство. А в него и ние имаме пълнотата на всяко наследство (Колосяни 2:9-10). Бог да ни благослови, да вкусим от тази пълнота.

• “ устата Господни изрекоха това “ (14 ст.)

С тези думи завършва и нашата тема. Нека Бог да ни по­могне, от всичко казано да запомним една истина: неот­к­лон­но и непрестанно да вървим по този път, “опирайки се на своя възлюбен“ (Песен на Песните 8:5) и в най-трудните моменти, да­же когато “…не цъфне смоковницата, и да няма плод по ло­зи­те“ (Авакум 3:17-19), да въздаваме слава на нашия Господ Иисус Христос.