Любовта всичко претърпява.
Ι Кор. 13:7
От всички свойства на „новата“ човешка природа любовта е най-яркото, най-възвишеното, могъщото и всепобеждаващото. Тя е присъща на самия Бог. „Защото ние станахме участници в божественото естество“ (II Пет. 1:4).
„Ще приемете сила, когато слезе върху вас Светият Дух“ (Деян. 1:8) – обещава Христос на Своите ученици. И тази сила на Светия Дух, силата на Неговата любов учениците получават в паметния ден, когато Той слиза върху апостолите. Ние сме получили същата божествена сила в момента, когато сме се обърнали към Христос и „Божията любов се е изляла в нашите сърца чрез дадения ни Свети Дух“ (Римл. 5:5). „Понеже Неговата божествена сила ни е подарила всичко потребно за живот и благочестие чрез познаване на Онзи, Който ни е призовал със Своята слава и съвършенство“ (II Пет. 1:3).
Какво е любовта, ако не „божествена сила“, „божествена природа“, Божие благодатно качество в действие?
И ние, християните, не сме ли участници в тази любов и сила?
Същността на нашето християнство е любовта. Тя е тайната на нашата постоянна духовна победа. „Да благодарим на Бога, Който винаги ни дава да тържествуваме в Христос и Който навсякъде чрез нас проявява благоуханието, по което познаваме самия Него“ (II Кор. 2:14).
Любовта, която живее в сърцето ни, променя посоката и характера на всички действия в нашия живот. Тя озарява земния ни път, облекчава всеки наш товар и изцелява всяко огорчение. Любовта потушава огъня на раздорите, превръща враждата в мир и скръбта в радост. Тя лекува сърдечните ни рани и премахва болката. Любовта изтръгва жилото на отмъщението, прощава всичко и забравя всичко.
При любовта няма безцелност и безсилие, а без любов няма нито цел, нито сила.
При любовта няма бедност и оскъдност, а без любов няма доволство и богатство.
При любовта няма тъга и самота, а без нея няма нито приятелство, нито общуване, нито щастие.
Любовта издържа всичко, преодолява всичко, благодари за всичко. Тя не роптае срещу съдбата си, срещу тежестта на своя кръст. Може да изнемогва под неговата тежест и дори да падне, като загуби съзнание, но веднага ще се изправи и устремила поглед към небето, ще продължи пътя си. Любовта побеждава всичко.
Тя не бяга позорно от бойното поле, не отстъпва от духовните си позиции и никога не се предава пред врага си. Любовта се бори безстрашно и самоотвержено до момента, в който „Вождът на Господното войнство“ (Иис. Нав. 5:14) не я отзове в облаците, в сфери, недостъпни за противника… Любовта всичко претърпява, всичко побеждава.
Трябва да се съгласим, че самият Христос, когато воюва с дявола, печели главната Си победа не в живота, а в смъртта – не в пустинята и не в Гетсимания, а на Голгота. Едва там Той смазва главата на змията и надмогва смъртта чрез смърт. Ние, християните, като Христови воини също сме призовани да се борим до победния край… но под борба разбираме не да убиваме, а да умрем! Любовта понася всичко, дори смъртта, защото в нейната природа има постоянна готовност за саможертва. „Който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и благовестието, ще я спаси“ (Марк 8:35) – това е нашата сигурна победа. „Не щади себе си и ще преодолееш всичко, ще победиш във всичко“ – така един силен християнин ободрява своя слаб приятел в епохата на римските гонения.
Любовта среща много трудности по пътя си: постоянната озлобеност и атаките от страна на сатана; различните изкушения в този свят; коварството на враговете на благовестието, които задушават истината с неправда; злите намерения на измамни братя; неразбирането от плътски вярващи, всекидневната война със собствената плът и с „поднебесните духове на злобата“ (Еф. 6:12). Във всички случаи на битка Господ ни изпраща Своята „достатъчна благодат“ и ни помага да превъзмогнем всичко чрез Неговата сила.
При всеки човек сатана има двояка задача. В началото той го съблазнява със суетата на този свят и се опитва да попречи на духовното му прозрение, покаяние, вяра. Но когато грешникът все пак се покае и се обърне към Христос, всички усилия на лукавия се насочват към това, да затрудни духовното му израстване, да наруши общуването му с Бога, да парализира служението му.
У християните от ранната апостолска Църква, които срещат толкова много препятствия в следването на Господ, възникват съмнения и въпроси: дали ще им стигнат духовните сили, за да издържат на гоненията? Ще устоят ли в тесния път, или не? Ще победят ли, или ще се окажат победени?
Като знае за техните преживявания, ап. Павел многократно ги уверява, че любовта на Христос е „същата вчера и днес, и завинаги“ и че ако пребъдваме в тази любов, ние сме непобедими. Любовта на Господ е „яка кула: побегне ли в нея праведник, в безопасност е“ (Пр. 18:11).
Ако разсъждаваме по човешки, за всеки от смъртните хора има нещо, което той не може да понесе. Често чуваме: „Не бих могъл да понеса това“ или: „Не мога да го понасям, не мога да го гледам“ и т.н. Но любовта може да понесе всичко, и то лесно.
От силата на нашата любов зависят размахът на целия ни живот и способността ни да претърпяваме. Търпим само толкова, колкото обичаме. Който изобщо не обича, не може да понесе абсолютно нищо.
Любовта издържа всичко и побеждава всичко с изключителното си търпение – „Христовото търпение“: „Който устои докрай, ще бъде спасен“ (Мат. 24:13), той ще победи.
Любовта побеждава всичко със своята вяра. Тя „вярва на всичко“ (I Кор. 13:7), което Бог е казал: вярва, че всичко в живота ни идва от Бога и че „за онези, които обичат Бога… всичко съдейства за добро“ (Римл. 8:28).
Любовта понася всичко с неподражаемата си издръжливост. Страшни вълни на злото, една след друга, се спускат върху нея, но тя, като морска скала, е несъкрушима. Любовта понася всичко покорно, спокойно и мълчаливо.
Тя претърпява всичко и побеждава със своята надежда. Любовта „се надява на всичко“ (I Кор. 13:7) и винаги се надява. Тя никога не се отчайва и като се уповава на Божията помощ, очаква скорошна победа.
Когато иска да увери новородените Божи деца във всички тези истини, ап. Павел им задава цяла поредица от въпроси:
„Какво ще кажем на това?… Онзи, Който и собствения Си Син не пощади, а Го отдаде за всички нас, как няма да ни подари с Него и всичко?… Кой ще ни отлъчи от Божията любов: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч?“ (Римл. 8:31-35).
Думата „отлъчвам“ в гръцкия оригинал означава „разделям, нарушавам единството, отделям, разтрогвам“. Христос използва същата дума, когато говори за разпадането на брачния съюз: „И така, което Бог е съчетал, човек да не разлъчва“ (Марк 10:9).
Когато пише за запазването на брака, ап. Павел пояснява: „Тази тайна е велика; но аз говоря за Христос и за Църквата“ (Еф. 5:32). Ние влизаме в единение с Христос, сключваме вечен завет с Него, ставаме „членове на Тялото Му – от плътта Му и от костите Му“ (ст. 30).
Христос е въплътената любов! Ние, вярващите, сме неотделими от тази любов. „Пребъдвайте в Мене и Аз ще пребъдвам във вас“ (Йоан 15:4)… „Пребъдвайте в Моята любов“ (ст. 9) и победата ви е осигурена.
Апостолът продължава, като изброява онези духовни врагове, които ще се опитат да ни отделят от Божията любов в Христос Иисус. Християнинът трябва да се срещне, да влезе в битка с тях, да устои срещу техните унищожителни атаки, да издържи трудностите на решителния бой и като преодолее всичко, да победи чрез силата на „Онзи, Който ни е възлюбил“ (Римл. 8:37).
„Кой ще ни отлъчи от Божията любов: скръб ли?…“ Не, скръбта не може да ни откъсне от любовта на Христос. Самият Той ни предупреждава за това, като казва: „В света ще имате скърби, но дерзайте, Аз победих света!“ (Йоан 16:33) и „През много скърби трябва да влезем в Божието царство“ (Деян. 14:22).
Скърбите определят безпогрешно искреността или измамността на нашето обръщане към Христос. „А посятото на камъни е онзи, който слуша Словото и веднага го приема с радост, но няма в себе си корен и е непостоянен: когато настанат скръб или гонение заради Словото, той веднага се съблазнява“ (Мат. 13:20-21). Такъв е Божият метод за отсяване на чистото зърно от нищожната плява.
Много от нашите скърби са угодни на Бога и служат за Негова слава. „Защото това е угодно на Бога, ако някой, от съзнание за Него понася скърби, като страда несправедливо“ (I Пет. 2:19).
Скърбите ни сполетяват по Божията воля, но повечето от тях се коренят в самите нас, „защото корен на всички злини е сребролюбието, на което, като се предадоха, някои се отклониха от вярата и си навлякоха много мъки“ (I Тим. 6:10).
Господ е наречен в Писанието: „Мъж на скърби и изпитал недъзи“. „Той е наша защита в скръбно време“ (Ис. 53:3; Пс. 36:39). Желанието Му е в скърбите си да се обръщаме за помощ и утеха не към хората, а непосредствено към Него: „Призови Ме в скръбен ден; Аз ще те избавя и ти ще Ме прославиш“ (Пс. 49:15).
Християнинът не рухва пред скръбта. Големите изпитания в живота на обикновените хора са ги направили велики Божи мъже и жени. Скърбите правят духовния човек още по-чист и свят, а невярващия – още по-ожесточен, отвратителен и зъл.
„Кой ще ни отлъчи от Божията любов: притеснение ли?…“ (Римл. 8:35). Не! Истинският християнин не се страхува от трудните обстоятелства, безизходността и безнадеждността на положението. Много от Божите деца се озовават в тежки ситуации, но викат към Господ и Той ги извежда на открито. Давид е един от тях. Когато свидетелства за това, той казва: „Смъртни болки ме обхванаха, адски мъки ме постигнаха; срещнах утеснение и скръб. Тогава призовах името Господно: „Господи, избави душата ми!“. И Господ избавя Давид. „В утеснението си виках към Господ и Господ ме послуша, и ме изведе на просторно място!“ (Пс. 114:3-4; 117:5).
„Кой ще ни отлъчи от Божията любов: гоненията ли?“ (Римл. 8:35). Не! Ако сме изпълнени с любов към нашия Господ, преследванията също няма да ни уплашат, нито ще ни отделят от Него.
За християнина гоненията са естествени и неизбежни. Господ казва: „Ако Мене гониха, и вас ще гонят“ (Йоан 15:20)… „Роденият по плът гони родения по Дух“ (Гал. 4:29)… „Всички, които искат да живеят благочестиво в Христос Иисус, ще бъдат гонени“ (II Тим. 3:12).
Христос обещава на онези, които са преследвани заради Неговото име, не само голяма награда на небето, но и особено блажено преживяване на земята, като казва: „Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каквато и да било лоша дума заради Мене. Радвайте се и се веселете, защото е голяма наградата ви на небесата“ (Мат. 5:11-12).
Най-добрите служители на благовестието са преследвани и се удостояват с мъченическа смърт. Първите християни смятат за висока чест да бъдат сред мъчениците. „Те изпитват подигравки и побои, също окови и затвор, избивани са с камъни, рязани с трион, подлагани на мъки; умират, убити с меч, скитат се в овчи и кози кожи, лишавани, оскърбявани и измъчвани; онези, за които светът не е достоен, се скитат по пустини и планини, по пещери и земни пропасти“ (Евр. 11:36-38). „Защото ни е дадено заради Христос не само да вярваме в Него, а и да страдаме за Него“ (Фил. 1:29).
Затова „благославяйте своите гонители; благославяйте, а не проклинайте“ (Римл. 12:14).
„Кой ще ни отлъчи от Божията любов: гладът ли?“ (Римл. 8:35). Гладът е сериозно природно бедствие и Библията му отделя много голямо място.
Тъй като живеем в света, сме изложени на бедствията и скърбите в този свят; Нашата вяра и следването ни на Христос в никакъв случай не са застраховка срещу глад или гладна смърт. Много мъже на вярата са преживели дълъг глад, но са останали верни на Господ: „Дори до този час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си“ – пише ап. Павел (I Кор. 4:11-12). – Понеже се научих да се задоволявам с каквото имам: знам да живея и в оскъдност, знам да живея и в изобилие; научен съм на всичко и всякак, и сит да бъда, и глад да търпя, и в обилие да бъда, и в лишение“ (Фил. 4:13).
Апостол Павел не бяга от превратностите на земния живот и не се отегчава от тях, когато го постигат. Един древен мъдрец е обобщил: „Аз съм човек и нищо човешко не ми е чуждо“. Но Павел казва нещо повече: „Всичко мога чрез Иисус Христос, Който ме укрепва“ (Фил. 4:13).
Мнозина вярващи са изпитали в живота си верността на Бога, когато Той изпълнява своите обещания: „Господ няма да допусне душата на праведния да гладува“ (Пр. 10:3)… „Ето, окото на Господ е над онези, които се боят от Него и се уповават на милостта Му, че Той ще спаси душата им от смърт и във време на глад ще ги насити“ (Пс. 32:18-19)… В усилно време „няма да бъдат посрамени и в гладни дни ще бъдат сити“ (Пс. 36:19). Давид свидетелства, че Бог не остава безразличен към преживяванията на хората, които Му се доверяват: „Бях млад, вече остарях и не видях изоставен праведник, нито потомците му да просят хляб“ (Пс. 36:25). Никой от Божите хора не се е страхувал, че гладът ще го отдели от Божията любов. „Ти беше моя защита и прибежище в деня на моето нещастие“ (Пс. 58:17) – казва Давид и ние вярваме, че Бог ще бъде и наше прибежище в „деня на нещастието ни“.
„Кой ще ни отлъчи от Божията любов: голотата ли?…“ (Римл. 8:35). Не е лесно човек да бъде лишен от нормални условия на живот, изведнъж да загуби всичко, да остане гол. Разбира се, в такива случаи хората избират да роптаят и да се разколебаят във вярата, отколкото да следват примера на многострадалния Йов. След като изслушва четиримата страшни вестоносци за сполетялата го трагедия, „Йов стана, раздра горната си дреха, острига главата си и падна на земята, та се поклони и каза: „Гол излязох от утробата на майка си, гол и ще се завърна. Господ даде, Господ и взе; както беше угодно на Господ, така и стана. Да бъде благословено името Господно!“ (Йов 1:20-21).
Апостол Павел и Сила вероятно са си спомнили за Йов, когато във Филипи „тълпата налетя върху тях, а войводите раздраха дрехите им и заповядаха да ги бият с тояги; и като им наложиха много удари, хвърлиха ги в тъмница и заповядаха на тъмничния стражар добре да ги пази. Като получи такава заповед, стражарят ги хвърли във вътрешната тъмница и нозете им стегна в клада“ (Деян. 16:22-24). Голотата, побоищата, средствата за изтезание се отразяват на физическото им състояние, но не лишават апостолите от близко общуване със Спасителя: „Посред нощ Павел и Сила се молеха и славеха Бога“ (ст. 25).
Гладът, голотата, побоищата, студът и затворът не са нещо извънредно в живота на апостолите, което се случва само във Филипи. По-късно Павел пише: „Защото мисля, че нас, апостолите, Бог постави най-последни като осъдени на смърт; защото станахме зрелище на света – на ангели и на хора… Дори до този час и гладуваме, и ходим голи, и ни бият по лице… в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота“ (I Кор. 4:9,11; II Кор. 11:27).
Не е ли казал Господ: „Не се грижете за душата си, какво да ядете и да пиете, нито за тялото си, какво да облечете. Душата не струва ли повече от храната и тялото – от дрехите?… И така, не се грижете и не казвайте: „Какво да ядем?“ или „Какво да пием?“, или „Какво да облечем?“ (Мат. 6:25,31).
„Кой ще ни отлъчи от Божията любов: опасностите ли?“ (Римл. 8:35). Всяка опасност инстинктивно предизвиква страх и принуждава човека да мисли как да я избегне или да я преодолее.
Животът на ап. Павел е пълен с опасности и заплахи.
В Дамаск, където той се обръща към Господ и започва да свидетелства за Иисус, възкръсналия Божи Син, евреите се уговарят да го убият, като устройват засада пред градските порти, но учениците през нощта го пускат по стената в кош… и той успява да избяга (Деян. 9:22-25).
От този щастлив момент на освобождение до края на земното си служение към Господ Павел, както сам пише: „Аз съм бил много повече в трудове, безмерно в рани, повече в тъмници и много пъти на умиране. Юдеите ми удариха пет пъти по четиридесет удара без един; три пъти са ме били с тояги, веднъж – с камъни, три пъти съм претърпял корабокрушение, нощ и ден съм прекарал в дълбините на морето; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасност по градове, в опасност по пустини, в опасност по море, в опасност между лъжебратя“ (II Кор. 11:23-26). Господ би могъл да предотврати всички тези опасности в живота на апостола, но тогава той не би видял „Божията сила“, способна да се прояви в неговите „немощи“. Бог изпраща нужната на апостола благодатна сила, така че той, като преодолее всичко, да устои.
„Но Господ ми каза: „Стига ти Моята благодат; защото силата Ми в немощ се проявява напълно“… Затова ми е добре в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христос, понеже когато съм немощен, тогава съм силен“ (II Кор.12:9-10).
„Кой ще ни отлъчи от Божията любов: мечът ли?“ (Римл. 8:35). Разбира се, слугите на Господ, които Му остават верни докрай, могат да умрат от меч, както например Йоан Кръстител, който е посечен от Ирод, или ап. Павел – „от меча“ на Нерон. Така са загинали много мъченици от ранната апостолска Църква, също – гонените от средновековната Инквизиция или от съвременното движение за „изкореняване на религията“. Но да измъчваш човека, да му отрежеш главата или езика заради неговите убеждения, съвсем не означава да го победиш, да го разубедиш, да го освободиш от религиозните му вярвания, да го отлъчиш от Божията любов, която той има в сърцето си.
Ние побеждаваме врага, когато вместо позорно да избягаме, стремително вървим към него и се доверяваме на Божията любов и благодатта на Христос, които са с нас. Нашата победа е победа на светлината над мрака, на истината над лъжата, на любовта над злото и омразата.
Християнинът знае, че където има вяра в победата, има и сила за победа. Там, където има надежда за Божията помощ, която води до победа, ще има и желание за победа, и предвкусване на благодатната победа. Където има любов, ще има правилен мотив за победа и ще се появят благословените плодове на победата.
Павел е дълбоко убеден, че сатана никога не би могъл да изкове меч, способен да ни отсече от Тялото на Христос, на което сме членове по Неговата благодат.
Като предрича предстоящия триумф на Христовата любов, ап. Павел възкликва: „Защото аз съм уверен, че нито смъртта, нито животът, нито ангелите, нито началствата, нито Силите, нито настоящето, нито бъдещето, нито височината, нито дълбочината, нито някое друго създание може да ни отлъчи от Божията любов в Христос Исус!“ (Римл. 8:38-39).
Вечната победа на любовта е осигурена, защото „любовта всичко претърпява“.
Павел Рогозин
Още статии за любовта и нейните божествени възможности, можете да видите от стаиите: https://bhbc.bg/lyubovta-vyarva-i-se-nadyava/
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2022 <<<
