Мили мой приятелю,
Държиш християнско списание и си отворил на страничката, посветена на всеки от 13 до 19 – тийнейджърски години, за които възрастните пишат стотици възпитателни книги, горят хиляди нерви. Един тийнейджър може да подлуди дори човек с темперамента на усмихната костенурка – оплакват се по форуми, – а и тийнейджърите също се оплакват, в други форуми. От мен може би очакваш да ти изнеса лекция по нашата тема, да ти кажа кои филми стават за гледане от християнска гледна точка, кои – не, да размахам пръст, а ти на най-патетичното място да въздъхнеш отегчено или да затвориш списанието. Затова реших да не ти пиша статия, а писмо. Вкъщи имам сестра точно като теб – тийнейджърка – и всичко, което бих казала и казвам на нея, пиша в това писмо на теб.
Основното, което трябва да знаеш за мен, твоята непозната по-голяма сестра, е, че имам един чуден Приятел – Бог и всъщност ми се иска да ти разкажа какво Той ме е научил за филмите. Може би си Го представяш като полицай, който в момента, когато правиш нещо толкова интересно и забавно, свирва със свирката и те праща в ада; като безпомощен белобрад старец, който страшно държи на морала и е забравил какво е да си млад, или като добрата фея от Пепеляшка, златната рибка и т. н. Не мога да се съглася с тази представа. Моят Приятел не е проста схемичка. Той е Личност, наш Създател и Сърцепознавач. Бог и това, което Той ни казва, често ме е изумявало. Например стихът: „Неправедният нека върши още неправда; нечистият нека още се скверни; праведният нека върши още правда, а светият нека още се осветява.“ Неправедният нека си върши гадости?! Хм… Ще кажете: „Чакайте, чакайте! Хванахме Го! Уж иска всички да се спасят, а не ни помага, вика да вършим каквото си искаме.“ Момент. Тук става дума за две категории хора. И, разбира се, две категории мои тийнейджъри получатели – едните не се интересуват много какво смята Бог за мислите, думите и постъпките им, а другите вече се стремят да бъдат свети, както техният Баща е свят.
И така:
Мили мои оскверняващи се тийнейджъри,
Думите „осквернявам се, скверен, сквернота“ са доста немодерни, нетийнейджърски и неразбираеми и все пак могат да се отнасят до вас. Според речника „скверен“ е този, който буди отвращение, нечист е в помисли и постъпки; гнусен, гаден. Така Бог вижда всеки, който върши неправда. Звучи сурово, но е реално. От стиха може да решите, че „нека“ ви дава зелена светлина да бъдете такива. Но истината е, че Бог не произвежда роботизирани Свои копия. Той е Създател, Учител и Утешител, а не програмист, диктатор и хипнотизатор. Той иска нашата воля да е едно с Неговата, да желаем онова, което Той желае. Затова казва с въздишка „Нека!“, но не спира да изпраща писма до вас. Има много послания наоколо. Не само моето писмо, долетяло до вас по abv.bg (prozoretz@abv.bg). Мислили ли сте, че някой филм може да е скверен проповедник на неправда? Че в повечето случаи изобщо не правите това, което искате, а това, което князът (шефът, демек) на този свят ви заповядва? Може би се имате за индивидуалисти със собствено мнение? Е, това е мит. Помните ли какъв не е Бог? Програмист, диктатор и хипнотизатор. Затова пък самозванецът Сатана е точно такъв. Той се опитва да програмира тиранично вашето съзнание, така че отново и отново да избирате скверното.
Забелязали ли сте какви книги предимно се издават и четат? Когато вляза в книжарница, на най-видно място са книгите за секса и за окултизма. Същото важи за филмите. Явно това са двете триумфални арки, под които минават необезпокоявано дяволските орди и нахълтват в личния ни живот. Окултното е маскирано така привлекателно, че дори да го разпознаеш, няма да го отхвърлиш. Докато в „Хрониките на Нарния“ и „Властелина на пръстените“ магията и вълшебното все още се доближават до приказното и разделението на добро и зло е сравнително ясно (К. С. Луис и Толкин са християни), при „Хари Потър“ границата е доста размита, вълшебството е в контекста на всекидневния живот, а да имаш магически сили, означава да не си тъп мъгъл. Но в „Хари Потър“ всичко изглежда съвсем безобидно на фона на последвалите го тийн моди. Всеки е чувал за „Здрач“, повечето от вас са го гледали. „Небивалици – махват с ръка възрастните и отминават. – Поне децата четат…“
Наистина, много подобни поредици – „Хари Потър“, „Здрач“, „Малки сладки лъжкини“ – ви карат, след като жадно сте изгледали филмите по тях, да хукнете към книжарниците, за да си купите книгите, макар че може би от трети клас не сте държали книга в ръка, а и тогава с омраза сте чели списъка за лятото. Който мисли, че вампирите от днешните книги, филми и сериали за тийнейджъри са просто митология, хитроумно украсена според общия, масов вкус с цел печалба, вижда не по-далеч от носа си. Нека да анализираме образа на вампирите от „Дневниците на вампира“, страшно популярен сериал, който почти всеки български тийнейджър следи не без национална гордост заради хубавата Нина Добрев. Вампирът се храни с човешка кръв, живее вечно (освен ако не бъде прободен с дървен кол) и е вечно млад, неуязвим и привлекателен, има свръхестествени способности – да се придвижва бързо, да чува отдалеч, да прави мъгла, да се превъплъщава в животни, да чете мисли, да влиза в сънищата на хората, да им внушава какво да правят, мислят или говорят. В миналото хората са се страхували от същества с подобни характеристики и са ги свързвали с демоничния свят. Днес вече не се вярва, че има демони, и ако кажеш на някого, че вярваш в Бога, ще те съжалява, но ако кажеш, че според теб дяволът е реален, ще иска да те вкара в психиатрична болница. На този фон „вампирските“ книги и филми и дори вярата във вампири шестват най-безцеремонно в света на тийнейджърите и по много форуми можеш да прочетеш мнения от типа на: „Сигурна съм, че има вампири и те са някъде около нас, само че се крият. Моля ви, ако някой има повече информация, да ми пише“ или: „Боли ли от ухапване на вампир? Искам да стана вампир.“ Да, „вампирите“ наистина са около нас. Не бих казала, че се крият, въпреки всичките им подмолни лъжи и маскирания. Те маршируват в тържествен парад. Имат доста повече способности от изброените, но ще ви разочаровам: макар да живеят вечно, последното им жилище не е много луксозно – огнената геена. Те наистина пият кръвта ви – кръвта от край-време символизира живота. Взимат живота ви – настоящия и бъдещия, крадат времето ви. И мъгла правят – но не материална, а духовна – в умовете и сърцата ви. Още една истинска вампирска черта на дявола и всичките му подчинени (защото за тях говорим) е, че ви внушават в какво да вярвате и как да живеете.
Да вземем за пример другата основна тема не само в книгите и филмите, но в разговорите, мислите и желанията ви. Любовта. Струва ми се, че властват три схеми на внушение, свързани с любовта. Условно ще ги нарека „жреческа“, извратена и „истинска“ любов.
Доста модерна напоследък е идеята за сексуални отношения между човек и свръхестествено същество (справка: „Аватар“, „Здрач“, „Дневниците на вампира“; темата се появява още в класически филми като „Да срещнеш Джо Блек“, също в клипа на Кати Пери на песента „E.T.”, която беше доста модерна сред тинейджърите преди година). Нека се вгледаме в клипа и текста на песента „E.T.” Освен очевидното сексуално послание бих искала да се спра на думите, с които Пери започва: „Ти си толкова хипнотизиращ, може да си дяволът, а може да си ангел.“ По-нататък любовта между героинята и нейния futuristic lover е определена като отрова, инфектиране. „Искам да бъда твоята жертва, готова за отвличане“ – продължава да пее тя, а на заден план се виждат странни кадри и на някои от тях диво животно гони и убива газела. В края на песента, когато ръждивото футуристично роботче се е превъплътило в привлекателен гол светъл мъж, краката на героинята изведнъж се превръщат в крака на газела. Внушението е ясно – любов, принасяща се в жертва на свръхестествено същество. Прилича на древните окултни практики, в които неразделна част от култа към божеството е сексуалното отдаване под формата на всякакви ритуали, оргии и свещена проституция. Привлекателността на „любимия“ в тази схема на „жреческия“ тип любов не е породена от негови качества или характер, а от някаква мистична магнетичност, която поробва и превръща другия в жертва, отдаваща се въпреки или точно заради опасността. Любовната връзка на човека със свръхестествено същество винаги е свързана с преминаване в друг свят, откриване на нови знания, придобиване на нови способности или избор за напускане на собствената природа с цел да бъде заменена с тази на любимия. Като модернизирана приказка за малката русалка на Андерсен, която решава да стане земна жена, за да бъде с любимия си. Свръхестественото същество винаги има една основна характеристика – то е неразбрано от останалите, но човекът, влюбен в него, го е оценил и обикнал такова, каквото е. Разпознахте ли още един разкривен сюжет? Точно така, приказката „Красавицата и звяра“. Такава перспектива винаги може да те боцне в душата…
Извратената схема е много проста и може да се обобщи с един библейски стих: „Затова Бог ги предаде на срамни страсти…“ (Римл. 1:26). Само че днес срамното и извратеното настоява да бъде смятано за нормално. Например една от основните сюжетни линии в сериала „Малки сладки лъжкини“ е свързана със сексуалната ориентация на Емили – реакцията на родителите й, отхвърлянето й в училище, несигурността й в нейните собствени чувства. И докато хомосексуалният приятел на Кади от „Гадни момичета“ е представен с ирония, Емили е опит да ни се внуши, че това е част от нормалния живот.
Третата схема чертае образа на истинската любов. Може би най-представителният филм тук е „Титаник“, на който, признавам, и аз си поплаках. Майсторски направен е и трогва. Но кое ни кара да плачем на „Титаник“, момичета? Това е печелившата схема на баланса между любовта и смъртта – най-големия стремеж и най-големия страх на човечеството. Мисълта за бъдещата ужасна съдба на героите подсилва неимоверно чувството на състрадание към тях. А идеята, че любовта е по-силна от страха и в крайна сметка побеждава въпреки смъртта на Джак, е посланието, което осигурява идентификацията на зрителя с героите – човек иска да вярва, че и той ще срещне тази „истинска“ любов, по-силна от смъртта.
В отношенията на Роуз и Джак преди катастрофата виждам друга минимализирана схема на идеята за победата на любовта. Всъщност Джак спасява Роуз от самоубийство, дава надежда и смисъл в живота й, включително след потъването на кораба и неговата смърт. Тази любов побеждава класовите различия и предразсъдъци. Нейната победа оцветява по особен начин общото тягостно впечатление от тъжното потъване на кораба, смъртта на всички пасажери и метафората за гибелта на човешката цивилизация. Може би всичко свършва, може би сме заобиколени от злото, но истинската любов е над това. Всяко момиче, а може би и момче, закърмено с подобна идея (не само от този филм), в едно дълбоко кътче не сърцето си не спира да се надява да намери щастието в любовта, т.е. човек, който държи на него дотолкова, че да е готов да умре за или със него.
По такава вярност, която всъщност е залог за ценността на собствената ни личност, копнеят всички хора. Особено тийнейджърите. И когато романтични пеперудки започват да ги гъделичкат в корема, те може би наистина вярват или искат да вярват, че това ще е любов завинаги. На тази струна играят много тийнейджърски филми, в които е абсолютна необходимост на 16 да се влюбиш истински, страстно и приказката да завърши с целувка или повече, абе, хепи енд. Тук попадат „Хана Монтана“, „Ледена принцеса“, „Дневниците на принцесата“ и много други. Но явно тази вяра във вечната любов твърде често се оказва лъжлива. Вече споменах любимките на много тийнейджърки от сериала „Малки сладки лъжкини“ – до средата на третия сезон всяка от тях, с изключение на Ария, е сменила по две-три гаджета. Струва ми се, че препъни-камъчето, което обръща колата на вечната любов, са погрешно изтълкуваните първи знаци на страстта или взаимното привличане като обещание за истинска любов. Но трайната любов извън и без Бога е случайност, да не кажем, че изобщо не съществува. Има жестове, които трогват сърцето, но не е Божият замисъл да положиш смисъла на живота си в човека до себе си. И има опасност, докато го чакаш, да се превърнеш в гротескния образ на онази жена, за която Джак разказва на Роуз, когато тя разглежда скицника му: „Тази жена всяка вечер часове наред стоеше в бара. Винаги ходеше накичена с всичките си украшения. Тя напразно чакаше ли, чакаше някого. Затова й бе излязъл прякорът Мадам Бижу. А виж, роклята й е изядена от молци.“ Сърцето ти ще е цялото на дупки, като изядената от молци рокля на Мадам Бижу, а в опита да привлечеш истинската любов ще стоиш и ще чакаш в меланхолия.
Има още една основна тема, по която Холивуд е успял да преобърне с главата надолу всички принципи: страхът. Да си вдигаш адреналина, да тестваш смелостта си пред екрана на компютъра или телевизора, да стискаш дръжките на седалката в киното – това не е голямо геройство. Не се сещам и за една положителна страна на така наречените филми на ужасите. В моето семейство никога не е било дори предмет на обсъждане дали трябва да се гледат. От една страна, по-чувствителните натури могат да натрупат мъчителни образи в подсъзнанието си, които после няма как да контролират и те ще изплуват мъчително, като кошмари в ситуации, напомнящи по нещо тези във филма. За други подобни филми могат да бъдат извор на жестоки идеи. Те може и да не помислят да подражават в действията на някой масов убиец, но закоравяват сърцето си към човешката болка и нещастие. Друг аргумент против този вид филми е общото послание за безпомощност, което внушават, – обикновеният човек може да стане жертва във всеки момент или на гениален психопат („Убийствен пъзел“), или на свръхестествена зла сила („Предизвестена смърт“). Гледната точка за живота като игра с предизвестен фатален край не съдържа градивно послание.
А мислили ли сте, че има и друг вид страх, който е полезен? Страхът как постъпваме, как се държим, страхът на осъзнатата отговорност пред Бога и хората. Когато възпитават децата си, родителите често казват, че към тях винаги трябва да се подхожда с добро, с любов, да не се наказват. Защото са малки, не разбират, само ще се уплашат. Без да съм родител, съм убедена, че страхът в правилна посока и умерено количество е полезен. Страхът не от наказанието само по себе си, а от това, да не наскърбиш родителите си. С такъв страх трябва да пристъпваме и към Бога, да се вглеждаме в постъпките си, защото „страхът от Бога е началото на всяка мъдрост“. Ако имаш този вид страх, по един парадоксален начин си защитен и безстрашен, винаги можеш да заспиш спокойно. Не че никога не те е страх, но знаеш, че има Някой, Който се грижи за теб и няма да допусне нищо страшно в живота ти, без да даде изходен път. Да имаш такъв живот, е много по-вълнуващо от стереотипа на живота според страшните филми – живот-бримка от паяжината на съдба, фатална като руска рулетка.
Знам, че много от вас посягате към филмите по навик, от скука, а някои – за да пропъдят самотата, безпомощността и досадата от всекидневието с неговите проблемчета и проблемища и да се утешат за малко в друга реалност. Ане Франк някога е написала в дневника си, че в дълбините на душата си младостта е по-самотна от старостта. Помня много такива моменти в моите тийнейджърски години, когато, макар и заобиколена от хора, бях самотна. Сама с празнотата у мен, с неизвестното бъдеще и многото ми въпроси. От време на време си отварях Библията и ограждах с кръгчета всички места в Новия Завет, където Бог обещава мир. След време това обещание се изпълни. Затова сега ви пиша. Филмите и книгите, макар и отразена реалност, не са вашият живот. Пред всеки от вас стои една купчина въпроси за разрешаване. Някой филм или книга може (много рядко) да подскаже идея или да ни помогне да си представим нещо по-добре. Но никога няма да запълни празнотата в сърцето на човека, нито ще му даде мир.
Мили мои освещаващи се тийнейджъри,
Не съм забравила за вас. Но знам, че нашият Баща ви води и най-вероятно вече сте стигнали до тези изводи за филмите. Затова – само два съвета:
- Ценете времето си. Не е ли интересно, че глаголът „забавлявам се“ има същия корен като „бавен“? От там и „бавя“ дете, „забавачка“… А вие нито искате да се бавите по пътя към освещението си, нито да си останете вечно в забавачката, нали? Ако копнеете да растете и Бог повече да се проявява в живота ви, не е трудно да прецените сами колко време да отделите за филми.
- “Всичко изпитвайте, дръжте доброто” (I Сол. 5:21). Небесният Йерусалим е украсен със скъпоценни камъни. А нима не сме ние небесният Йерусалим? Ако е така, нека проверяваме сърцата си – върху какви принципи градим живота си, какви избори правим. Тогава ще сме отделили скъпоценното от нищожното и ще градим не със слама, а с камъни. В един блог в интернет са предложени 12 начина да различиш истинския от фалшивия диамант без професионални знания или техника. В небесния Йерусалим няма да има черен пазар. Там няма как да вкараме имитации на скъпоценни камъни. Гледали ли сте „Красив ум“ (онзи филм за болния от шизофрения математик)? Спомнете си за момичето, което се оказа част от халюцинациите на главния герой. Тя, заедно с чичо си, неговия въображаем приятел, беше скъпа и неразделна част от живота на Джон Наш. В момент на просветление обаче той разбра – тя не е истинска, защото не расте през годините. Така е и в нашия живот – живото и истинското расте, пуска листенца, цъфти и дава плод, а измамното дава гнил плод или в най-добрия случай – никакъв.
С обич:
Вашата по-голяма сестра Мина
