Скъпа сестро!
От цялата си душа ти благодаря за твоето мило, дълго писмо. Струва ми се, че откакто съм в Китай, не си ми писала. Знам, че при тебе е както при мене – не можеш да пишеш, макар че много ти се иска. Духът и тялото са способни само в определена степен да понасят натоварване и да вършат работа. Трябва да ти кажа, че работата ми никога досега не е била толкова многостранна, отговорна и тежка. Но усещането за напрежение и бреме вече изчезна напълно. Последният месец беше може би най-щастливият в моя живот и много ми се иска да ти разкажа накратко за това, което Господ направи в душата ми. Не знам доколко ще мога да се изразя ясно, тъй като в това, общо взето, няма нищо необичайно, странно или необяснимо и все пак всичко е ново! С една дума, „бях сляп, а сега виждам“.
Може би ще ми е по-лесно да ти обясня всичко, ако започна малко по-отдалече. Трябва да призная, че през последните шест-осем месеца преживявах големи духовни страдания. Чувствах, че както на мене, така и на цялата мисия не ни достигат святост и сила в живота. Усещах колко неблагодарно, опасно и грешно е това, че отношенията ми с Бога не са толкова близки. Постех и се молех, борех се, вземах решения, четях Божието Слово по-усърдно, стараех се по-често да се уединявам, за да размишлявам над божествените истини. Всичко беше напразно.
Всеки ден, не – всеки час усещах върху себе си натиска на греха. Знаех, че всичко ще бъде наред, стига да пребъдвам в Христос, но не можех. Започвах деня си с молитва, с твърдото решение да не отвръщам поглед от Него нито за секунда. Но товарът на задълженията, понякога много тежки, постоянните изтощителни грижи ме караха често да забравям за Христос. При климата тук нервите се опъват толкова лесно, че е доста по-трудно да се владееш и да не се поддаваш на изкушението от раздразнителност, горчиви мисли, а понякога и резки думи.
Всеки ден внася със себе си цял списък от грехове, недостойни постъпки и безсилие. Да, през цялото това време желанието за добро беше у мене, но да го правя, не намирах сили. И тогава в главата ми идваше въпросът: „Нима изобщо няма спасение? Нима ще бъде така до самия край: постоянна борба и вместо победа – само неуспехи?“. Освен това не можех да проповядвам искрено, че Иисус дава на всички вярващи в Неговото име властта да бъдат Божи деца (т.е. подобни на Бога, носители на Неговия характер), когато това не отговаряше на моя собствен опит. Вместо да се укрепвам, ми се струваше, че ставам все по-слаб и имам все по-малко сили да се боря с греха. И това не беше учудващо – нали живеех с много малко вяра и надежда!
Бях отвратителен на самия себе си, ненавиждах своя грях, но нямах сили да го преодолея. При това осъзнавах, че съм Божие дете. Христовият дух въпреки всичко възкликваше в сърцето ми: „Авва, Отче!“. Нямах обаче сили да се изправя и да се възползвам от синовното си право. Мислех, че светостта – практическата святост – се постига постепенно, като прилагаш усърдно средствата на благодатта. Чувствах, че няма нищо друго в света, което да искам повече и от което да се нуждая по-силно. А на практика колкото повече се стремях към святост, колкото повече се опитвах да я постигна, толкова по-недостижима ми се струваше. Вече напълно бях изгубил надежда, че някога ще я притежавам. Реших, че може би Бог иска да направи небето още по-скъпоценно за нас, като не ни позволява да постигнем светостта тук, на земята.
Не мисля, че някога съм се опитвал да осъществя своята цел със собствени сили, та нали осъзнавах безсилието си! Казах това на Господ и Го помолих да ми даде помощ и сила. Понякога ми се струваше, че Той ме пази и поддържа. Но вечер, когато се вглеждах в изживения ден, виждах само грях и непълнота. Можех единствено да съжалявам и да се кая за това пред Бога.
Впрочем не мисли, скъпа моя, че този печален опит се повтаряше ден след ден през изминалите дълги мрачни месеци. Постоянно ми се налагаше да се убеждавам, че онова, към което се стремя, изчезва от ръцете ми. Това ме довеждаше до отчаяние. Но Иисус никога не ми се е струвал толкова скъпоценен, както тогава. Знаех, че Той е Спасител, че е силен да избави грешник като мене и желае да го направи. Имаше моменти, когато сърцето ми бе изпълнено не само с мир, а и с радост в Господ. Обаче те отминаваха и аз оставах безсилен както преди. О, колко е благ Господ, Който сложи край на моята вътрешна борба!
През цялото това време не съм се съмнявал, че в Христос имам всичко, от което се нуждая. Но не знаех как да го придобия. Той беше богат, аз – беден, Той беше силен, аз оставах слаб. Знаех, че в корените на лозата има достатъчно сили и добра почва. Въпросът бе как да ги получа в моята нищожно малка клонка. И когато постепенно започна да се развиделява, видях, че единственото условие е вярата – ръката, с която бих могъл да обхвана цялата Христова пълнота и да я придобия. Но аз нямах тази вяра. Стремях се към нея, а тя не се появяваше. Опитвах се да я постигна – беше все така безуспешно.
Колкото повече осъзнавах чудното богатство на благодатта в Иисус, колкото повече виждах пълнотата в нашия скъп Спасител, толкова по-големи ставаха в моите собствени очи безсилието и вината ми. Греховете, които извършвах, ми се струваха нищожни в сравнение с греха на неверието, когато човек не може и не иска да се довери на Божиите обещания, а представя Бога като лъжец! Неверието – усещах това – беше грехът, заради който светът ще бъде предаден на проклятие. Но въпреки убеждението си аз не спирах да му се поддавам. Молех се за вяра, а вярата не идваше. Какво да правя?
Когато страхът в душата ми достигна връхната си точка, Господ използва едно изречение от писмо на скъпия ми брат Макарти, за да свали пелената от моите очи, и Светият Дух ми откри истината за нашето единение с Иисус. Никога дотогава не бях се замислял за това. Макарти беше минал чрез същите душевни страдания като мен с единствената разлика, че светлината му се бе открила по-рано. Той пишеше (цитирам по памет): „Как да укрепя вярата си? Не като се боря за вяра и полагам всички усилия за това, а като се успокоя в Онзи, Който е верен“. Когато прочетох тези думи, ми се отвориха очите! „Ако ние сме неверни, Той остава верен“. Погледнах към Иисус и разбрах – о, каква радост изпълни душата ми! – разбрах, че Той е казал: „Няма да те оставя, нито ще те напусна“.
„Да, това дава покой! – мислех си аз. – Напразно се стараех да намеря покой в Него. Няма повече да се напрягам. Нали Той е обещал, че няма да ме остави, нито ще ме напусне.“ И, скъпа моя, Иисус никога няма да го направи!
Но това не е всичко, което Той ми показа. Далече не е всичко! Когато размишлявах за лозата и клонките, тогава скъпоценният Свят Дух изля чудна светлина в душата ми. Колко огромна ми се струваше сега грешката, която правех, когато исках да получа от Христос сока на пълнотата чрез моите усилия и старания. Вече разбирах не само, че Той никога няма да ме остави, а и че аз съм член на Неговото Тяло, част съм от Неговата плът и кости. Разбирах, че лозата е не просто корен, а и клонки, листа, цветове, плодове. Освен това Иисус е и почва, и слънце, и въздух, и дъжд, и още хиляди пъти повече от това, което сме желали, за което сме мечтали и към което сме се стремели. Каква радост – да разбираш тази истина! Моля се очите на разума ти да се отворят, за да осъзнаеш и да се наслаждаваш на богатствата, които са ни дадени безвъзмездно в Христос.
О, скъпа моя сестро, колко е чудесно това – да бъдеш едно с възкръсналия и възнеслия се Христос, да бъдеш член на Неговото Тяло! Помисли си само какво значи това! Може ли Христос да бъде богат, а аз – беден? Може ли твоята дясна ръка да бъде богата, а лявата – бедна? Може ли главата ти да бъде нахранена, когато тялото ти умира от глад? Помисли също какво означава тази истина за нашия молитвен живот! Може ли служителят в банката да каже на клиента: „Вашата ръка е написала чека, а не вие самият“ или: „Не мога да дам тази сума на ръката ви, а – само на вас самия“? По същия начин вашите и моите молитви не могат да бъдат отклонени, ако са изказани в името на Иисус чрез членовете на Неговото Тяло. Ако молим за нещо, което е несъвместимо с Божията воля, разбира се, нещата ще са по-различни. Но „ако просим нещо по Неговата воля, слуша ни; и ако знаем, че ни слуша за каквото бихме просили, знаем и че получаваме каквото сме просили от Него“.
Най-прекрасното (ако в тази област нещата изобщо могат да се сравняват едно с друго) е покоят, който произтича от осъзнаването на пълното единение с Иисус. Когато разбера това, аз вече не се страхувам, не се притеснявам, защото знам: Той е силен да изпълни волята Си, а Неговата воля е и моя воля. Не се безпокоя за това, къде ще ме постави и как ще го направи. То е Негово дело, Той трябва да мисли за това. Нали Той е обещал да ми даде благословението Си както в най-леките, така и в най-тежките ситуации – за мене е достатъчна Неговата благодат.
За слугата ми няма голямо значение дали го изпращам да купи някакви дреболии, или скъпоценни неща. В двата случая той очаква от мене пари и ще ми донесе покупката. Ако Бог ме постави в много трудна ситуация, аз съм в правото си да измолвам и да получа водителство от Него. В тежките моменти Той ще ми даде по-голяма благодат и в наситените с изкушения обстоятелства ще ми даде много сили.
Не трябва да се страхуваме, че изворите на Неговата помощ може да се окажат недостатъчни за нуждите ни. Тези извори са достъпни за мене: Иисус е мой, Той е с мене, живее у мене. Всичко това произтича от единството на вярващите с Него. И от времето, в което Христос живее в сърцето ми чрез вяра, съм неизразимо щастлив! Колко ми се иска да ти разкажа всичко това лично, а не в писмо…
Твоят брат, който те обича искрено:
Хъдсън Тейлър
17 октомври 1869 г.