Стъпката назад или встрани невинаги означава отстъпление – в спорта и в спора например тя е нужна, за да избегнеш челен удар. По такъв начин цар Давид се отклонява от копието, хвърлено към него от тъста му Саул. Този Божи воин знае как да се бие, как да побеждава и никога не е отстъпвал в битките, още от първия си сблъсък – с Голиат. За съжаление обаче Давид не успява да победи своя вътрешен враг – желанието и похотта на плътта. Съблазънта се оказва толкова силна за него, че той съгрешава, и то със страшни последствия: за своето удоволствие и смъртта на верния си воин Урия Давид плаща с живота на трима от синовете си и с обезчестяването на любимата си дъщеря Тамар.
Възходът и падението на цар Саул и други личности от историята и от Библията ни карат да се замислим и да анализираме явлението отстъпление. В хода на историята отстъплението води християнската Църква към страшни трагедии като кръстоносните походи, инквизицията и т.н., но и днес съвременното поколение вярващи не си взима поука, а продължава да върви по широкия път към голямата скръб. Като избират този път, много християни ще се озоват при идването и управлението на антихриста.
Нашият текст обаче цели да разгледа личното, духовно-нравствено отстъпление, което води до загуба на отношенията с Бога. Като следствие на това лошият резултат се разпространява и в други сфери на нашия живот и вместо да бъдем глава, светлина и сол в света, ставаме опашка: „Господ, твоят Бог, ще те направи глава, а не опашка и ще бъдеш само на високо, а не на ниско, ако слушаш заповедите на Господ, твоя Бог, които ти заповядвам днес да пазиш и да изпълняваш“ (Вт. 28:13).
Апостол Павел предупреждава за масовото отстъпление на християните в края на времената – последната, много драматична епоха на Христовата църква на земята: „Никой да не ви прелъсти по никакъв начин; защото онзи ден няма да настъпи, докато не дойде първо отстъплението и не се открие човекът на греха, синът на погибелта“ (II Сол. 2:3).
Духовно-нравственото отстъпление се характеризира с определено състояние на духа на Църквата и на отделния християнин, с конкретни симптоми, описани от Христос в книгата Откровение 2-3 гл. Основните причини за отстъплението от Бога са съблазните от страна на: 1) света, 2) греховната ни природа и в друг смисъл 3) на самия Христос, наречен „камък за препъване и съблазън“ (Ис. 8:14). Стъпките на отстъплението са: спъване, падане, закоравяване, ожесточаване, духовна смърт, хула срещу Светия Дух.
СЪБЛАЗЪНТА НА СВЕТА
„Ти избави душата ми от смърт, очите ми – от сълзи и нозете ми – от препъване“ (Пс. 114:8). По тесния път при следването на Господ има много бариери, които ни препъват. Христос казва: „Горко на света заради съблазните, защото съблазни трябва да дойдат; обаче горко на онзи човек, чрез когото идва съблазън“ (Мат. 18:7).
Основните съблазни в света са средство на демоничните сили, примамка към различни зависимости. Сами по себе си те нямат власт, нито сила да ни завладеят без участието на нашата воля. Чрез съблазните на света не просто се съблазняваме самите ние, а съблазняваме и тези, които ни виждат. Така злото става двойно. Ето защо ап. Яков пише: „Никой, когато е в изкушение, да не казва: „Бог ме изкушава“; защото Бог не изкушава от зло, а и сам не изкушава никого, но всеки се изкушава, увличан и примамван от собствената си похот. След това похотта, като зачене, ражда грях, а грехът, извършен, ражда смърт“ (Як. 1:13-16).
И думите на ап. Йоан подчертават тази духовна истина: „Не обичайте света, нито което е в света: ако някой обича света, той няма любовта на Отец. Защото всичко, което е в света – похотта на плътта, похотта на очите и житейската гордост, не е от Отец, а е от този свят. И светът преминава, и неговите похоти, а който изпълнява Божията воля, пребъдва довека“ (I Йоан 2:15-17).
- СЪБЛАЗНИТЕ НА СТАРАТА ПРИРОДА
Друга съблазън е да послушаме старата си природа, като вършим прикрити и „благородни“ грехове, например „щадяща“ лъжа, самооправдание, самоизтъкване, „добронамерен“ нарцисизъм. А те разкриват профила на нашето его.
Затова Давид се моли: „Изпитай ме, Боже, и познай сърцето ми; изпитай ме и познай моите помисли; и виж дали не съм на опасен път, и ме насочи във вечен път“ (Пс. 138:23-24). Ако Лот се беше помолил така, преди да избере Содом и Гомора, или Авраам – преди да тръгне за Египет да спасява живота си от глад и преди да предложи на Сара да лъже, че му е сестра, резултатите щяха да са други. Ако Давид се беше помолил на Бога и Го беше попитал позволено ли му е дори като цар да посегне на чужда жена, животът му щеше да е различен. Така и ние, преди да предприемем конкретна крачка или да вземем някакво решение, нека се помолим и се допитаме до Бога. За да направим правилен избор и да се откажем от своето, а да последваме Божието.
- ХРИСТОС – КАМЪК НА СЪБЛАЗЪН
Когато търсим истината за себе си, за действията, които да предприемем, ние водим диалог не само със своята личност и с другите, а и с Бога. В този разговор истината първоначално говори тихо и ясно. Но след като започнем да упорстваме за своето и да се пазарим, Христос се оттегля, застава настрани и мълчи, както стои пред Пилат, защото знае намерението на сърцето му да угоди на народа, а не да избере справедливия съд. Така Иисус се отдръпва и от нас, от нашето вече взето решение. Същото се случва, когато Саул раздира дрехата на Самуил, за да бъде почетен пред народа, или когато ап. Петър казва: „Това няма да стане с Тебе, Господи!“ (Мат. 16:22). Така и ние, с нашия предварително направен избор, отхвърляме Господ, макар да сме зидари на Неговото Царство, отхвърляме Неговата съвършена и свята воля точно както свещениците и книжниците.
А за Христос е написано: „Той ще бъде освещение и камък за препъване, и скала за съблазън на двата дома Израилеви, примка и мрежа за йерусалимските жители“ (Ис. 8:14). Защото те „търсеха не от вярата, а като че от делата на закона. Защото се препънаха в Камъка на препъване“ (Римл. 9:32).
Христос, Когото сме приели реално в сърцето си, стои на пътя ни към греха, към света, към изкушението да направим компромис, да проявим толерантност, да изберем човешкото, да угодим едновременно на хората и на Бога. Той е Камъкът за препъване по пътя към търсенето на своето. Затова Христос отговаря на Петър: „Махни се от Мене, сатана! Ти си Ми съблазън! Защото мислиш не за това, което е Божие, а за онова, което е човешко“ (Мат. 16:23). Апостол Павел усвоява този урок и го прилага в живота и в служението си, в изграждането на Божието царство: „От хора ли търся сега благоволение, или от Бога? На хора ли искам да угаждам? Ако още угаждах на хора, не щях да бъда Христов раб“ (Гал. 1:10). Павел избира този Камък да бъде за него Камък за спасение, а не за препъване и не се посрамва до края на живота си: „Ето, полагам в Сион Камък за препъване и Камък за съблазън; и всеки, който вярва в Него, няма да се посрами“ (Римл. 9:33).
Често, за да се оправдаем и да постигнем своето, използваме буквата на Закона, като казваме: „Това не е написано в Библията“ (да не се пуши например). Но при това забравяме, че имаме нещо по-съвършено: Божите заповеди и Божия духовен Закон, написани върху скрижалите на сърцата ни: „Ето Завета, който ще сключа с Израилевия дом след онези дни – казва Господ. – Ще вложа Своя Закон във вътрешността им и ще го напиша в сърцата им, и Аз ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ“ (Йер. 31:33).
Онова, което Бог пише в сърцата ни, това и говори, но ние си затваряме ушите и очите и не искаме нито да чуем, нито да видим. По тази причина Христос предупреждава: „Никой, който е сложил ръката си върху ралото и поглежва назад, не е годен за Божието царство“ (Лука 9:62). И тук става въпрос не просто за спасение, а за призвание, посвещение и служение.
Раздвояването на сърцето ни между нашето и Божието, между светското и Божието царство означава, че е отслабнала духовната ни любов към Господ. Христос говори за това в притчата за маслото в светилника на десетте девици (Мат. 25:1-13) и в посланието към Ефеската църква: „Но имам против тебе това, че си оставил първата си любов“ (Откр. 2:4).
ПЪРВА СТЪПКА – СПЪВАНЕ, ПРЕПЪВАНЕ, ПОДХЛЪЗВАНЕ
Симптомите за началото на отстъплението се проявяват в раздвояване – при вземане на решение надделяват личното, колективно-светското, изгодата, страхът, егоизмът. Сеем вятър на съмнение, след това жънем буря на неверие.
Посей само малко съмнение в своя брачен партньор, че той не е от Бога. Ще видиш какви ще бъдат последиците в твоята собствена душа и чакай взаимна любов от него. Посей съмнение, че не си спасен, и ще видиш как вихърът ще те отнесе към неверие. Посей съмнение, че това не е твоят служител, твоята църква, запитай се защо е нужно да се привързваш към църква, и ще те отнесе смерч. „Успокоението“ в личната ти „зона на комфорт“, на безтегловност, в състоянието ти на свободен електрон както във физиката, така и в духовния свят е кратковременно и нестабилно. То е просто самозаблуда, че си независим. Християни живеят години в такова положение, като гастролират от църква в църква в търсене на „съвършената църква – т.е. мястото, където ще има повече любов за тях и към тях“. Те искат да бъдат живи камъни, но никой друг жив камък да не им пречи нито от едната, нито от другата страна, какво остава някой да се озове на раменете им или на главата им. Както е писано: „Ти ни вкара в примка, сложи окови на чреслата ни, постави човек над главата ни. Влязохме в огън и вода и Ти ни изведе на свобода“ (Пс. 65:12-14). Но тези хора нямат нищо против самите те да седят на нечия глава и рамене и другите да им бъдат на разположение денем и нощем. Те искат да бъдат камъни за самите себе си, свободни от заобикалящите ги, търсят свобода, която всъщност е свободия. Те са съблазнените, без да осъзнават, че сами служат за съблазън на другите. Защото са гонени от страха у тях да не настъпи кардинална вътрешна промяна чрез съразпятие. Одеждите, които избират, са компромисите, толерантността, либерализмът и други -изми…Обикновено те искат да бъдат водачи, но неформални, без да са ангажирани с никого и с нищо. Просто да изказват мнението си, да влияят, като не поемат отговорност за последствията върху човешките съдби. Те отхвърлят Камъка, т.е. Словото, което ги предупреждава: „Прелюбодейци и прелюбодейки! Не знаете ли, че приятелството със света е вражда с Бога? Който поиска да бъде приятел на света, става враг на Бога“ (Як. 4:4).
Когато тези хора споделят за всички свои вътрешни преживявания като обиди, огорчения, недоволства и т.н. при сблъсъка с отговорните служители, те изпадат в клюкарство, одумване, осъждане и стигат дори до клевети, само и само да оправдаят себе си и своето поведение. А подобни действия вкарват човека в една духовна черна дупка, която се нарича „падение“. Такива хора избират за спасение Египет както Авраам, Сигор както Лот, чесъна и лука както Израил в пустинята и това ги довежда до златното теле.
ИЗВОДИ
Нека си припомним Лот, който не иска да се изкачи на планината, а избира Сигор, и жена му, която се съблазнява, защото оставя райското място на земния си живот, но накрая се превръща в стълб от сол. И двамата забравят предупреждението: „Гледайте напред!“. Така и днес всеки християнин трябва да гледа напред, да се взира в Камъка Христос и това ще го превърне в жив камък за почетна употреба (Римл. 9:21). При тази първа стъпка на отстъплението утешителното е, че са налице търсене, диалог и дискусия, дори спор, което свидетелства че има някакъв живот със Бога и за Бога, някакъв стремеж без апатия, равнодушие и безразличие, за които ще говорим при втората стъпка. Ето защо отделяме повече място за първата стъпка, която определя траекторията на нашето духовно развитие или нагоре, с израстване във вярата, или надолу, по пътя на отстъплението.
Ако искаме да намерим истината за себе си, за своето състояние и за волята на Бога, целяща да израстваме, а не да падаме, трябва да имаме предвид няколко фактора.
- Нашата съвест невинаги отчита правилно. Ние се оправдаваме с нея, а тя може да бъде вече заспала, притъпена, заслепена, разцентрирана. И по-нататък, колкото повече човек се спуска по стъпалата на отстъплението, толкова по-осквернена става тя, дори прегоряла, т.е. спира да действа.
- Ако сме будни християни и спадаме към разумните девици, в своето търсене на истината използваме природната си интуиция, която често надхвърля съвестта. Има моменти, когато, макар да нямаме видими аргументи, интуицията ни подсказва нещо, което не можем да си обясним логически. Ако следваме интуицията си, обикновено изборът ни е правилен. Така постъпва в своето време Йосафат (IIIЦар. 22 гл.). Тогава до него няма пророк, но интуицията му помага. Колко млади хора лежат в земята, защото не са се вслушали в интуицията да спрат, да намалят скоростта, да не бъдат толкова самоуверени.
- Третият фактор е да постъпваме по дух. Новороденият дух чува гласа на своя Пастир, в него пребъдва животът на Христос. Тук вече говорим за едно друго духовно измерение, с други критерии за намиране и разбиране на истината. Ориентацията сега не е само буквата на Закона, а духовният закон, написан в сърцата ни.
Това е пътят, по който няма да грешим. Защото духът е този съд, този светилник, който се изпълва с любов от Бога. И тогава любовта към Христос отново става определяща при вземането на правилното решение. А неговата основа ще е винаги святост и чистота, не компромис на всяка цена.
Важно е да има единство и хармония между духа и душата – тогава има съвършен мир в сърцето ни и мир по отношение на хората около нас, дори да ни обвиняват, клеветят, обиждат, гонят и преследват. Но когато изгубваме контрола на духа и плътта започва да доминира, вече „виждаме“ в другите нещо нередно и от братя и сестри ги превръщаме в опоненти, противници, дори врагове. Излишно е да посочваме тук и чисто психологическите симптоми на една неспокойна душа, която стига дори до неврози и психози.
ИМА РЕШЕНИЕ
Изходът от подобна ситуация е да живеем по дух, защото „плодът на духа: е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание. Против такива няма закон“ (Гал. 5:22-23).
Спомнихте ли си своята първа любов? Тя е като любовта на дете. Не е съвършена, но в нея има качества, които ни възстановяват бързо.
Първата любов е изпълнена с много чувства и емоции. Усещаме я, когато за първи път получаваме прошка от Господ и Неговата любов се излива в сърцата ни. Тогава приемаме не само църквата като общност от ангели, а сме готови да прегръщаме и враговете си. След време дяволът и благожелателите ни „отварят“ очите, но с вилица, като показват недостатъците и греховете на братята и сестрите. И вместо да се вслушваме в гласа на Христос, ние си казваме: „Щом другите могат и си позволяват това, защо и аз да не мога?!“. Това са първите камъчета на съблазънта, които спират нашия растеж в любовта към Бога и Неговата невеста Църквата. Вече не приемаме хората както преди, започваме да ги изобличаваме, упрекваме и съдим, дистанцираме се от тях. Ставаме много „знаещи“ и „разбиращи“. Като естествен резултат от този процес радостта, мирът и покоят в сърцето ни намаляват. Появява се страх. Ставаме много предпазливи, предубедени, подозрителни, духът угасва, както и любовта, усърдието и ревността намаляват. Ако не спрем дотук и не разпознаем какво се случва, ще продължим да пълзим надолу към следващото състояние – падение.
РЕШЕНИЕТО е Камъкът, Който сме отхвърлили и на Който трябва отново да стъпим като на канара.
Ап. Йоан казва: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:9). Загубеното блаженство може да се възстанови. В Евр. 4:15 четем: „Ние имаме не такъв първосвещеник, който не би могъл да ни съчувства в нашите немощи, а Такъв, Който е изкушен като нас във всичко освен в грях“. Това значи да идваме винаги с немощите си при Христос и да ги изповядваме пред Него, а Той ни очаква, за да продължи да ни служи и да ни мие краката.
Блаженството е състояние на висше щастие. Защото при него отношенията ни с извора на блажеството са чисти, святи и непорочни. Възстановена е първата любов. Любов без капризи, без лукавство, без хитрости, без подозрения, без предубеждения, без гордост и самочувствие, без чувство за достойнство и авторитет в собствените си очи, без честолюбие и тщеславие, т.е. детска любов, която не изпитва срам да застане за пореден път пред Божите святи очи. Както едно дете обича майка си и баща си, също ближните си и дори тези, които го обиждат и засягат. Случва се, когато играят деца, да се сбутат, да се наранят или да се сбият. После отиват и се оплакват на родителите си. Бащите и майките им се изправят едни срещу други, търсят кой е прав и кой е виновен, очакват справедливо наказание, нерядко стават врагове. А детето им след половин час отново излиза на улицата и играе със същите, които са го били и наранили. То вече е забравило обидата, огорчението и болката, докато родителите не си говорят с години.
Ето защо Христос иска да вижда в нас тази детска любов и казва: „Който не приеме Божието царство като дете, няма да влезе в него“ (Лука 18:17). Или – който не се съблазни, т.е. не се усъмни в Моята родителска любов. Не в любовта на братята и сестрите, не дори на църквата и не на служителите, а „в Моята любов“. Ето по-конкретно за какво става въпрос: „Тогава Петър се приближи до Него и каза: „Господи, колко пъти да прощавам на брат си, когато съгрешава против мене? До седем пъти ли?“. Иисус му отговори: „Не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем“ (Мат. 18:21-22). С този пример Христос показва Своята готовност да ни прощава всеки път, когато идваме при него като малки деца, препънати от някого, който ни е съблазнил, когато сме съблазнили сами себе си или друг човек, и усещаме, че сърцето ни не е наред. Усещаме болката, мъката, скръбта, тъгата за чистотата и святостта. В духа си осъзнаваме че Светият Дух е наскърбен и огорчен. Но не започваме да анализираме и да търсим кой е виновен и кой е прав, а тичаме към Първосвещеника да ни очисти и умие, да ни освободи и утеши, да ни възстанови пред Лицето Си. Както дете в скута на майка си се успокоява и забравя кой и как го е ударил и наранил – за него е важно, че има кой да го утеши.
За това състояние говори Христос, когато предупреждава: „Имам нещо против тебе, задето остави първата си любов“ към Мене – детската, чистата, искрената, доверчивата (Откр. 2:4). Това е нашето всекидневие по тесния път, това е нашето спасение по благодат, така че и стотици пъти на ден да се препънем, да станем и да идем при Него с вярата, че няма да ни върне, няма да ни остави без прошка, без очистване, без Своето утешение. По благодат сме спасени и спасяваме, казва ап. Павел: „Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божи дар е“ (Еф. 2:8).
Епископ Иван Вълков
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2019 <<<
