Начало Статии Основи на вярата Пътят на отстъплението – ІІ част

Пътят на отстъплението – ІІ част

Падане: пропадане, сгромолясване, проваляне, срутване, упадък, залез, разгромяване, несполука, провал.

Падение: упадък, поквара, развала, корупция, низост, подлост, позор, отклонение, прегрешение, отстъпничество, прелъстяване, обезчестяване.

Да паднеш в очите на някого, например на съпруга или съпругата си, децата, приятелите и колегите си, рода и църквата си, е ужасно, но най-страшното е да паднеш в очите на Бога. Тук ще разгледаме смисъла на падението, разбирано като състояние на християни, които са се предали в битката с плътта. Състоянието на падналия човек в библейския смисъл е начално – може да продължи, ако той не реагира навреме, за да се изправи: „Седем пъти ще падне праведникът – и ще стане; а нечестивите ще паднат в погибел“ (Пр. 24:16). Падналият християнин в своя личен, църковен и обществен живот е предал главнокомандването на плътта, т.е. на греховната си природа. Резултатът е разделяне на вътрешния човек, както Израил се разделя на две царства, с две столици и две места за поклонение: Йерусалим в Юдея и Самария в Израил.

„Божието слово е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душата и духа, на ставите и мозъка и преценява помисли и намерения сърдечни“ (Евр. 4:12).

Както Самария се покланя на езическите богове, така плътта издига в култ аз-а, той поема инициативата и превръща християнина в религиозен човек, който спазва определени правила и норми на поведение, без да има особена потребност от живот в Христос, т.е. от живота, вдъхнат при новораждането. Падението е едно от проклятията, за които говори Бог, когато предупреждава израилтяните да не отстъпват от Неговите заповеди: „Ще обърна лицето Си против вас и ще паднете пред враговете си; над вас ще владеят враговете ви и ще бягате, когато никой не ви гони“ (Лев. 26:17).

Християнинът всеки ден избира дали да слуша своя дух, или своята душа, но съзнанието му не се раздвоява, това не е шизофренно състояние. Изборът е или поклонение в дух и истина, за което Христос казва: „Бог е дух и тези, които Му се покланят, трябва да се покланят с дух и с истина“ (Йоан 4:24), или издигане на грешното его, стария Адам. По пътя на падението дяволът предлага съблазни и изкушения, на които човек трудно устоява. Бог също поставя камъни за препъване с цел да спре отстъплението: изпитания, наказания, скърби.

КАК ЗАПОЧВА ПАДЕНИЕТО?

Падението не е случайно събитие, то винаги е следствие от някакви причини: надигане срещу Бога, срещу Неговото Слово и авторитет, неоправдано самочувствие, гордост.

Падението на сатана.Сценарият започва с падението на сатана в духовния свят. В небето не се намира място за двама и сатана казва: „Или аз, или Той!“. „Беше свален големият змей, древният змей, наричан дявол и сатана, който мами цялата вселена – свален на земята, а заедно с него бяха свалени и ангелите му“ (Откр. 12:7-10).Пророк Исая пише: „Как падна ти от небето, денице, сине на зората!“ (Ис. 14:12).
Падение на избрания от Бога народ.От славен народ при Соломон Израил стига до плен във Вавилон, до разрушаване на Йерусалим и храма. След като Христос е предаден и разпънат, този народ е разпръснат по цялата планета и едва в средата на XXв. е възстановен със собствена държава.
Падение на отделна личност.С времето Саул става подозрителен към цялото си обкръжение, включително към собствения си син Йонатан (IЦар. 22:8). Параноята го преследва до последните му дни. Виждаме това и в историята на други царе, водачи и генерали, които избиват своите съратници и единомишленици.
За новородените християнипадението е процес с два възможни изхода: 1) зараждане, развитие, спиране, възстановяване или 2) зараждане, развитие, задълбочаване на кризата – ожесточаване, духовна смърт. Между тези два изхода трябва да избират отделният човек, цели църкви, дори деноминации. В крайна сметка или се издига авторитетът на Бога и Неговото Слово в нашите очи, в личния ни живот, в семейството и сред народа ни, или на Него се противопоставя друг авторитет.

ПАДЕНИЕТО НА АМАН

Писанието показва надигането срещу Бога и Неговия народ чрез образа на един властен човек – Аман, който е втори в йерархията след цар Артаксеркс (Ест. 6:13).

Откъде започва неговото падение? От самоувереността и завишената му самооценка. Аман се издига в собствените си очи, разказва за голямото си богатство, за многото си синове, за това, как царят го е поставил над князете и слугите си (Ест. 5:11). Историята потвърждава, че такъв тип хора не се задоволяват с постигнатото и въпреки че живеят в охолство и непрестанни развлечения, нямат мир. Мардохей и целият юдейски народ са препъникамък за пълното щастие на Аман, който убеждава царя да издаде закон за избиването на евреите, подготвя бесило, предвкусва победа. „Но всичко това ме не задоволява, докато виждам юдеина Мардохей да седи при царските врати“ (Ест. 5:13). В крайна сметка злият замисъл на Аман е разкрит, той е наказан, а народът на Естир е спасен (Ест. 7:9-10). „Който копае яма, ще падне в нея и който търкаля камък нагоре, върху него ще се върне“ (Пр. 26:27).

В подобен модел на мислене и поведение участват и духовни същества, заинтересовани да работят за своята кауза: пълното падение на човека. Трябва да знаем и да помним, че демоните ни мразят с люта омраза, защото заемаме тяхното място – там, откъдето те са били прогонени. Тези демони действат както пряко, чрез натрапчиви мисли и подбуди, чрез ситуации и обстоятелства, така и чрез хора, които първо заслепяват, лъжат, подчиняват и поробват, а след това използват като свои оръдия за нечестие.

НОВОЗАВЕТНИЯТ ОБРАЗ. ЛОЗАТА

Ако в лицето на Аман виждаме моралното падение на една горда личност, в Новия Завет имаме примери за психо-духовно падение на новородени християни. Духовното падение не е случайно спъване и препъване, а е съзнателен акт на отделяне от Лозата Христос чрез разграничаване от Словото, от молитвения живот, от освещението, от служението, от пребъдването в Бога.

„Аз съм истинската лоза и Моят Отец е лозарят. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, я чисти, за да дава повече плод… Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва; и събират пръчките, та ги хвърлят в огън, и те изгарят“ (Йоан 15:1-2, 6).

Ако не се окастря, лозовата пръчка изсъхва, не дава плод и се налага да се изреже – близо до корена. По същия начин животът по плът води към смърт. Такъв християнин съхне бавно, у него липсва благодат. Дори ако върши нещо добро и полезно, той го прави без съдействието на Светия Дух. За това предупреждава ап. Павел: „Който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление; а който сее в духа, от духа ще пожъне вечен живот“ (Гал. 6:8). Ако в началото грешникът избира Христос като камък за спасение, стъпва твърдо на Него, расте и не потъва в блатото на греха, то веднъж тръгнал по пътя на отстъплението, християнинът се приспособява към греховния живот и започва да го обича. В този момент и за такъв вярващ Христос, Неговите заповеди и думи стават препъникамък. Отстъпилият християнин не е като обикновения грешник, той постоянно се сблъсква с истините, оставили отпечатък в неговата съвест, в съзнанието, дълготрайната и краткотрайната му памет. Макар да знае как трябва да постъпва и какви решения да взема, той умишлено прави обратното. Логичният резултат от това е не просто вътрешен дискомфорт, а и липса на благословение, благодат и съдействие от страна на Христос. Мирът и радостта, придобити чрез Божия Син, се изпаряват и християнинът се сблъсква със сериозни препятствия, които Бог праща с цел да го спре.

„Не пренебрегвай, синко, наказанието от Господ и да не ти е тежко от Неговото изобличение; защото когото Господ обича, него наказва и към него благоволява, както баща към сина си“ (Пр. 3:11-12).

Ако в такъв момент християнинът не види, че сам Христос го спира както е спрял Савел, както е спрял учениците, които вървят към Емаус, процесът на отстъпление ще продължи. Този човек все по-активно включва своята логика в анализа на живота си и отговаря на всичко, което става, по свой начин. Той не търси истината, изявявана от Бога, както е правел веднага, след като е повярвал, а се стреми към своя истина, към свое „разумно“ обяснение, за да оправдае състоянието и действията си. Естествено, не всички в църквата го разбират, затова започва да общува избирателно и повечето хора са му досадни. Но не спира да търси подкрепа, като често сее съмнения и подозрения спрямо служителите и делото, което се върши в църквата. Подобно изопачено критикарско мислене, за разлика от здравото критично мислене на духовните християни, кара този човек да се изолира, а с времето да се саморазграничи и оттегли от църквата. Обяснението винаги е: „Всички са виновни, там няма любов, никой не ме разбира“.

„Благослови ги Симеон и каза на Мария, майка Му: „Ето, Този лежи за падане и ставане на мнозина в Израил и за предмет на противоречия…“ (Лука 2:34). Иисус „лежи за ставане“ на онези, които „се спасяват и стъпват върху Него като върху канара“. И същевременно „лежи за падане“ на онези, които са религиозни, но нямат живот в себе си и са тръгнали по пътя на отстъплението. Когато се сблъскат с Него, вместо да прогледнат и да станат, те се препъват и падат. Защо? Защото религията като обредност и самоправедността не издържат пред Христовата правда.

ПСИХО – ДУХОВНИ СИМПТОМИ НА ДУХОВНОТО ПАДЕНИЕ

„Нека се постараем да влезем в онова покоище, че да не би някой да падне в подобно непокорство“ (Евр. 4:11).

Симптомите, които посочваме тук, са характерни за човек в състояние на падение, независимо от неговата култура, възраст, пол, националност, социална принадлежност, образование. Те са формулирани популярно с цел да послужат като лакмус за всеки християнин.

Разочарование от нечути молитви.
Огорчение от Бога поради неоправдани очаквания.
Преминаване от живот по дух към живот по плът, което води до религиозно възгордяване и самоувереност.
Стремеж към спорове с тенденциозно налагане на собственото мнение.
Непреклонност по отношение на субективни убеждения и себеправедност.
Непризнаване на авторитети, човекът е авторитет сам за себе си, смята, че няма среда, достойна за него. Вижда себе си като специален сорт „златна превъзходна“ ябълка, без да осъзнава, че тази ябълка е отхапана от греха, осквернена е от съблазните в света, а отвътре гние в гордост и голямо самочувствие.
Огорчения, обиди, подозрения, предразсъдъци, недоверие към другите и разочарование от тях, затвореност в себе си.
Липса на смирение, търпение, въздържание, липса на духовен мир и радост.
Раздразнителност, бързо избухване, постоянно търсене на оправдания.
При развит интелект, природни способности, обхватен ум, който може да разсъждава за всичко, се наблюдава липса на разсъдителност поради недостиг на Божествена мъдрост. „А мъдростта, която идва отгоре, е преди всичко чиста, после миролюбива, снизходителна, отстъпчива, пълна с милосърдие и с добри плодове, безпристрастна и нелицемерна“ (Як. 3:17).
Духовна слепота. Липса на Христова светлина, на божествени откровения чрез Словото и Светия Дух. Такъв християнин вече е в духовен полумрак.
Липса на любов към Бога и ближните – според първата и втората заповед.

Не бива да подценяваме тези симптоми, които показват опасно духовно състояние. Според медицината и клиничната психология са достатъчни пет постоянно повтарящи се симптоми, за да се постави конкретна диагноза. „Затова, който мисли, че стои, нека гледа да не падне“ (I Кор. 10:12). Псалмопевецът се моли за хората от Божия народ „да не паднат отново в безразсъдност“ (Пс. 84:8-14). Резултат от развитието на тези симптоми е споменатата вече адаптация към съблазните, които ни препъват, т.е. спираме да се борим до победа, а съгрешаваме и се примиряваме с греха, започваме да вярваме, че плътта е много силна и няма смисъл да ѝ се противопоставяме с духа. Оправдаваме се, че сме се изморили да търсим решение на проблемите, и се съгласяваме с най-опасното твърдение: „Така правят всички“ – щом другите могат да допускат компромиси, няма смисъл точно аз да ставам Дон Кихот. „Затова трябва да бъдем особено внимателни към онова, което сме чули, да не би някак да отпаднем“ (Евр. 2:1).

Причините за появата на тези симптоми са комплексни:

Липса на жажда за изучаване на Писанието с цел освещение.

Липса на жажда за лична молитва, молитва заедно с църквата и с приятели.

Липса на пребъдване в истинския пост според Исая 58 гл.

Липса на жажда за участие в църковния живот.

Равнодушие към ближните, безразличие към служенията.

Пасивност и прехвърляне на отговорности към другите.

Злоупотреба с духовни дарби и възгордяване.

Злоупотреба с лични качества с цел изтъкване на собственото превъзходство над другите.

Списъкът може да се продължи. И всичко това спира лозовата пръчка да дава плодове на духа.

ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ

Възстановяването винаги е свързано с осъзнаване, че човекът е излязъл от духовния обсег на Божието царство и то се е оттеглило от него (Римл. 14:17-19). „Така казва Господ: Спрете се в своите пътища, разгледайте и разпитайте за стародавните пътища, къде е добрият път. Вървете по него и ще намерите покой за душите си“ (Йер. 6:16).

Осъзнаването на падналия християнин минава през следните стъпки:

Молитва за прозрение и премахване на всяка самозаблуда и измама.

Искрено покаяние чрез дълбоко съкрушение.

Подновяване на завета с Христос.

Пост и молитва за обновяване на духа (Пс. 50:12).

Възвръщане на тесния път за съразпятие и съвъзкресение.

Без тези стъпки християните няма да възстановят мира и радостта в Светия Дух, които са имали. Няма да преживеят изливането на Божията любов, която превъзхожда всичко. Ако това възстановяване не се осъществи, Бог предупреждава: „За нечестивците няма мир!“ (Ис. 48:22).

ТРЕТА СТЪПКА – ЗАКОРАВЯВАНЕ

„Който закоравява сърцето си, ще падне в бедствие“ (Пр. 28:14, Ревизирано издание).

Упоритото непокорство на Божите истини води до по-тежка форма на отстъпление – закоравяване. По пътя на отстъплението няма фаза, при която човек да не преживее духовно-нравствен регрес. Разбира се, темпото на този регрес може да бъде забавено или ускорено. Всичко зависи от човека и причинно-следствените връзки около неговото падение.

„Сърцето на тези хора е закоравяло и с ушите си тежко чуват, и са затворили очите си, да не би някога да видят с очите си и да чуят с ушите си, и да разберат със сърцето си, така че да се обърнат и Аз да ги изцеля“ (Мат. 13:15). Този стих често се отнася към невярващи хора, той обаче важи и за онези, които са били в Божието присъствие, познават Божията благодат, но чрез отдалечаване от Божия престол са започнали да съхнат. „Ето онези, които се отдалечават от Тебе, загиват; Ти изтребваш всеки, който отстъпва от Тебе“ (Пс. 72:27).

Египетският фараон тръгва по този път, независимо от всички знамения, които Бог дава, за да го смири. От една страна, Бог му праща наказания, но от друга, ги отменя според неговата молба към Мойсей. Така фараонът винаги може да избира злото или доброто. По същия начин нашият небесен Баща постъпва с всеки от нас, защото ни обича. Историята на различните библейски герои показва, че за едни наказанието от Бога е благословение, а при други води до закоравяване.

Така и израилтяните, въпреки големите чудеса, знамения и чудното избавление от Египет, се смиряват временно, емоционално, докато виждат свръхестествените дела на Бога, но в съзнанието си остават упорити и се закоравяват в своето непослушание спрямо Божите заповеди (Изх. 32:9).

Изминават стотици години, но както високият стандарт на живот не променя греховната природа на избрания народ, така и съвременната цивилизация, издигната за сметка на християнското учение, не се оказва гаранция за опазване на нравствеността и смирението пред Бога. Религията без духовен живот, без присъствието на реалния Христос във всекидневието на вярващия човек неизменно води до затъване в грях. По тази причина Бог издига пророци и ги праща от Свое име, за да изобличават Неговия народ. „А домът Израилев няма да иска да те слуша, защото те не искат да слушат Мене, понеже целият Израилев дом е с твърд лоб и с жестоко сърце“ (Йез. 3:7-12).

СИМПТОМИ НА ЗАКОРАВЯВАНЕТО

Заслепение относно собственото духовно състояние.
Живот в духовна тъмнина и мрак.
3. Невъзприемчивост към светлината и истината, опониране на здравото учение и служение.
4. Противопоставяне на почти всяко предложение за промяна или действие от страна на служителите и църквата. Човекът не приема увещания и изобличения, още по-малко наставления и назидание.
5. Винаги, по всеки въпрос има свое мнение.
6. Затваря се в себе си или общува с тесен кръг от поддръжници. В сърцето му става все по-тясно за другите, с лекота ги отстранява от обхвата на своето лично пространство. За всеки има определение, характеристика, личностен профил.
7. Изказва недоволство, чувства се обиден и огорчен, изисква справедливост от другите, но не търси вина у себе си.
8. Обича да се самоизтъква, да подчертава своето превъзходство по отношение на външност, интелект, кариера. Другите не са достойни за неговото внимание.

Ето как Христос определя такива хора: „Защото казваш: богат съм, забогатях и от нищо не се нуждая, а не знаеш, че си злочест и клет, сиромах, сляп и гол“ (Откр. 3:17).

Закоравелият човек почти напълно е загубил радостта от спасението, божествения мир, духовния покой. Пред очите ми много такива хора обикнаха света и отидоха в него, както пише ап. Павел: „Димас ме остави, понеже обикна сегашния свят, и отиде в Солун“ (II Тим. 4:10). Но по пътя на отстъплението те преживяха катастрофи, болести, нервни кризи, психични разстройства, семействата им се разбиха и някои от тях починаха преждевременно. Едни успяха да се смирят, подобно на Ахав: „Виждаш ли как се смири Ахав пред Мене?“ (III Цар. 21:29), но други преживяха големи изпитания, като цар Седекия: „Тогава хванаха царя, отведоха го при вавилонския цар в Ривла и извършиха съд над него; заклаха синовете на Седекия пред очите му, а на самия Седекия избодоха очите, оковаха го в окови и го отведоха във Вавилон“ (IV Цар. 25:6-8).

ДЕЙСТВИЯ НА ЦЪРКВАТА И НА ОТДЕЛНИЯ ЧОВЕК ПРИ ЗАКОРАВЯВАНЕ

Църквата е призована да пости и да се моли заедно с близките на закоравелия човек, да го увещава и да прилага дисциплиниращи мерки като забележка, строга забележка, а след време, ако няма покаяние, дори отлъчване.

Закоравелият трябва да осъзнае своето реално състояние, да се види в Божието огледало, подобно на Езекия, да пребъдва в пост и молитва, в дълбоко съкрушение и плач пред Бога, като остави греха, прекрати бунта и противенето спрямо Христос. Ако се налага, трябва да се отрече от конкретни обвързващи грехове.

А Бог обича да прощава. „Докато мълчах, костите ми се изтощиха от всекидневното ми охкане, защото денем и нощем Твоята ръка тежеше върху мене, свежестта ми изчезна като през лятна суша. Но аз ти открих греха си и не скрих беззаконието си; казах: „Ще изповядам пред Господ своите престъпления“ и Ти сне от мене вината на греха ми“ (Пс. 31:3-5).

Скъпи християни, не бива да се отпускаме и да стигаме до закоравяване, защото това състояние е много опасно. В бунта си срещу Бога, църквата, хората мнозина умират без възможност за изповед и покаяние – пред престола на вечния съд те ще отговарят за своята опърничавост. За тях Бог казва чрез псалмопевеца Давид: „Не бъдете като кон, като неразумна мъска, чиито челюсти трябва да се обуздават с юзда и оглавник, за да ти се покоряват“ (Пс. 31:9).

Алтернативата на падението и закоравяването е укрепване на новородения дух. В този смисъл Йосиф е пример за подражание. Неговият път е предобраз на Христовия – тесен път с тесни врати, които водят към вечното.

„Йосиф е издънка на плодоносно дърво… огорчаваха го, стреляха и враждуваха срещу него стрелци; но лъкът му остана твърд и мишците на ръцете му са силни чрез ръцете на силния Яковов Бог“ (Бит. 49:22-27).

Животът на Йосиф е изпълнен с изпитания още от юношеството. Намразен, продаден, несправедливо осъден, хвърлен в затвор, чрез упованието си на Бога и Неговото Слово той става твърд духом, приготвен за почетна употреба (II Тим. 2:20). Бог го издига на позиция втори след фараона и така Йосиф спасява не само Египет, а и целия свой род и народ. Във всяко време Бог си има такива съдове, които употребява за славни победи. Той ги изгражда в трудности и изпитания, наставлява ги, назидава ги, увещава ги, изобличава ги – всички те минават през Небесното училище. Условието за постигане на такива резултати е твърдост на духа.

Давид също познава тези духовни закони, през целия си живот той разбира колко много се нуждае от твърд дух. Пред себе си Давид има осъзната, осмислена цел и я постига. Бог чува молитвите му и сътворява у него твърд дух, затова и враговете му падат пред него. Скъпи читатели, бих желал това да присъства постоянно в нашите молитви. „От лоша мълва няма да се уплаши; сърцето му е твърдо, като се уповава на Господ“ (Пс. 111:7). Затова нека се запитаме кой модел на мислене и поведение избираме ние.

Друг образ за подражание е ап. Павел. За него Господ Иисус казва: „Аз ще му покажа колко трябва да пострада за Моето име“ (Деян. 9:16). Но това не само не уплашва, нито спира апостола, а напротив, мотивира го така, че няма равен на него сред Христовите ученици. Само твърдият дух му дава възможност да успее във всички мисионерски пътешествия, да преживее изпитанията, за които пише. Той успява, а ние?

Ето какво е неговото пожелание: „На вас Господ да наспори и преумножи любовта един към друг и към всички, каквато имаме и ние към вас, за да утвърди сърцата ви да бъдат непорочни в святост пред нашия Бог и Отец при идването на нашия Господ Иисус Христос с всичките Му светии“ (I Сол. 3:12-13).

ИЗВОД

Закоравяването на сърцето и затвърждаването на духа не са едно и също явление в психо-духовния свят. Едното явление има негативен характер, води към ожесточаване (следващата стъпка по пътя на отстъплението) и има свои симптоми и последствия. При закоравяването има имитация на мир и радост, а всъщност всичко е подчинено на равнодушието и апатията. Истинският божествен мир обаче е съвършен, свят и непорочен, изпълнен със смирение и благост.

Човек идва на себе си, като прави обективен анализ на състоянието на своя дух, изяснява си под чий контрол са неговите чувства, емоции, интелект, какви мисли се възпроизвеждат и реализират в съзнанието му, дали те се възприемат от неговата църква, от служителите в нея, от близките му. Много важно е да изпитва доколко неговите мисли и чувства са в съгласие с Божията воля според Писанието. Ако те, заедно с интелекта му, водят към дистанциране и разделение, това е сериозен признак и тревожен сигнал за нужда от бърза промяна. Постът и молитвата могат да отворят очите на всеки – да види къде е сбъркал, къде се е препънал и е паднал, кога и във връзка с какво е спрял духовният му растеж. Алтернативното състояние на твърд дух изисква усилие. За да се постигне то, Бог изработва у човека желание и воля за участие в тези процеси, което е най-голямото духовно богатство, гаранция за пълноценен, плодоносен, победоносен, благословен и благодатен живот на християнина.

„Твърдия по дух Ти пазиш в съвършен мир, защото на Тебе се уповава“ (Ис. 26:3).