ЧЕТВЪРТА СТЪПКА – ОЖЕСТОЧАВАНЕ
Милосърден човек прави добро на душата си,
а жестокосърдечен разрушава плътта си.
Пр. 11:17
Стъпалото след закоравяването е ожесточаване. Тук има не просто загуба на радостта и мира, а избухване на война. Война първо у самия човек – със субективни умозаключения, развихрили се чувства и емоции, постоянно негативно настроение. Това са симптомите на ожесточаването – спрямо всички, всичко и спрямо Бога. Така в I Цар. 25 гл. се описва един жесток човек – Навал (ст. 2-3). Той има зъл нрав, независимо от изобилието на богатството си, което със сигурност не е негова лична заслуга, а го е получил като наследство от прапрадядо си Халев. Халев е благословен от Бога със сила, здраве и немалко победи поради своята вяра и упование. За него Бог казва, че има друг дух, не като десетимата съгледвачи на земята, които говорят превратно на израилевия народ. За жалост потомството на Халев с времето се променя до такава степен, че придобива противоположен дух. Това поколение, което получава земя и множество блага, но не чрез вяра и оръжие, възприема всичко за даденост. Подобен порок откриваме и у много съвременни Наваловци, които „унаследяват“ чужди блага, но изгубват мира и покоя си, подобно на Навал. На него всичко му е криво и сиво. Както четем в Библията, животът на човека не зависи от неговото имане. Христос казва: „Каква полза за човека, ако придобие целия свят, а навреди на душата си? Или какъв откуп ще даде човек за душата си?“ (Мат. 16:26). Така, вместо да прояви благоволение към помазания цар Давид, за чиито победи знае, Навал се подиграва с него и го унижава. Вместо с благодарност за това, че Давид и неговите бойци пазят без договор и заплащане стадата и хората му, Навал плаща за доброто със зло.
Друг подобен „герой“ е Семей. И той похулва и злослови същия цар, който минава с мир покрай имота му (II Цар. 16:5-13). Царят нито му е отнел нещо, нито го е предизвикал, нито му е поискал нещо, но жестокото сърце на Семей изригва от злобата, която го преизпълва, защото, както казва Христос: „от човешкото сърце излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства…“ (Марк. 7:21-23).
Въз основа на тези два библейски образа можем да кажем, че ожесточаването не е просто вътрешно, прикрито състояние на човешкото сърце, а проява на злото, което изтласква всяко добро от душата и я изпълва с арогантност, омраза, диващина, които не могат да останат скрити (Пр. 18:20). При такъв човек няма място за диалог, нито за компромиси или стремеж към помирение, той цели единствено да изразява недоволство и да отмъщава без причина. Душата му е винаги гладна за жертви и търси кого да нарани, обиди, наскърби, разбие. Имаме за пример и цял народ, заразен със същата душевна проказа – за него Бог говори на Мойсей: „Виждам този народ, ето, той е народ твърдоглав… Вие бяхте непокорни на Господ още от онзи ден, откогато ви познавам“. Но Мойсей се моли на Бога: „Не гледай ожесточението на този народ…“ (Вт. 9:13-29). След време техните потомци изпадат в същото състояние, което описва пророк Йезекиил (Йез. 2:3-8).
По времето на Христос ситуацията не е по-различна (Марк 3:3-6). Добрият човек и неговите дела са пясък в очите на злите и жестоките, той е като силен слънчев лъч, който те не могат да гледат равнодушно. Противниците на първия мъченик за вярата в Христос – Стефан – запушват ушите си, за да не чуват думите му, и се нахвърлят върху него със силен гняв и злоба. Това са потенциални убийци или реални престъпници. Ето защо ап. Йоан пише: „Всеки, който мрази брат си, е човекоубиец; и знаете, че никой човекоубиец няма вечен живот, който да пребъдва у него“ (I Йоан 3:15).
Жестокосърдечието не е просто порок, а състояние. То не е порив на гняв или раздразнение, а постоянно състояние, което често кара човека да върши зло. И когато това състояние се развие до крайната си фаза, се стига до различни мании, дори до бесообсебване. Така завършва живота си цар Саул, който не намира покой нито денем, нито нощем, независимо от голямата си власт, от всичко, с което разполага за удоволствие и веселие. Радостта, мирът и покоят от Господ, които той придобива в момента, когато го посещава Светият Дух, са изчезнали завинаги. Саул постоянно търси виновни за своето състояние и е убеден, че докато те са живи, мирът няма да се върне при него. Така преследва не само верния си военачалник и зет Давид, а посяга и на своя син Йонатан. Убива невинни свещеници, които дори не подозират какво става, задето са дали на Давид хляб и меча на Голиат (I Цар. 22:13-17). Онзи, който ги предава – Доик, има същия дух като Саул, затова пролива невинна свещеническа кръв.
Тази грозна история продължава и по време на Римската империя, фашизма, комунизма, съвременния тероризъм и други „-изми“. А „героите“ на този сценарий, измислен от самия звяр, псевдосин на сатанинската псевдотроица – змея, звяра и лъжепророка, които съставят своето число 666, са милиони по земята. Те сеят размирици, бунтове и революции, преврати, убийства, геноциди и репресии. Чрез тяхното ожесточение злото прелива в този свят. Подобна роля никой не им е определил, те сами са я избрали. Колко такива фюрери и вождове, започнали живота си в добра атмосфера и с добро възпитание, мнозина от тях дори познавали Христовото учение, вече починаха преждевременно заради своите пороци. Макар да са посещавали християнски неделни училища, да са участвали в църковния хор, впоследствие те избират пътя на отстъплението с фатален край за себе си и близките си. Апостол Павел казва за тях, че са оставили пътя на истината и са обикнали света (Римл. 1:18-32).
СИМПТОМИ НА ОЖЕСТОЧАВАНЕТО
Ето някои от симптомите на ожесточаването, което може да се определи като психо-духовна диагноза:
– Умствено ниво: превратност на мисленето, мания за заплахи, ирационален страх за собствения живот, подозрителност, предразсъдъци, измислени образи на мними врагове.
– Ниво чувства и емоции: непоносимост и злоба към добрите и доброто, ревност, завист и омраза към успелите. Липса на покой, мир, радост, веселие. Неблагодарност, ропот, негодувание, недоволство, бунт, постоянно лошо настроение.
– Духовно ниво: Гордостта и самооправданието, познати още от Каин, водят такива хора до упорито противене на истината. Техните характеристики са: ожесточаване срещу служителите и църквата, незачитане на Словото, съмнение и неверие в Божите обещания. Пребъдване в греха и като резултат: нечестие, оскверняване на душата и тялото, оскърбяване на Светия Дух (Еф. 4:30), потъпкване на Божия Син (Евр. 10:29), обявяване на война спрямо църквата и Бога. Всичко това приближава човека до пълната духовна смърт, която води до раздяла с Бога и оттегляне на Светия Дух.
„Бъди буден и укрепвай останалото, което е на умиране; защото не намерих делата ти съвършени пред Моя Бог“ (Откр. 3:2)
ВЪЗСТАНОВЯВАНЕ
Възстановяването на ожесточения човек е възможно. То изисква негови лични, осъзнати действия, действия на църквата, на реални хора, които се застъпват молитвено пред Бога за него, и действия на самия Бог.
ДЕЙСТВИЯ НА ОЖЕСТОЧЕНИЯ ЧОВЕК
– Пробуждане и осъзнаване на плачевното си състояние.
– Осъзнаване, че е хванат в плен от своите пороци и мрежите на дявола.
– Осъзнаване, че сам вече не може да се измъкне от поробването си.
– Съкрушение и покаяние в пост и молитва, погнуса от греха.
– Отхвърляне и отричане от блудство, нечистота, окултизъм, омраза, злоба, ожесточение.
– Изповед пред служител, отричане от всяка зависимост.
„Помни как си приел и чул, и пази, и се покай. Ако не бъдеш буден, ще дойда върху тебе като крадец и няма да узнаеш в кой час ще дойда върху тебе“ (Откр. 3:3).
ДЕЙСТВИЯ НА ЦЪРКВАТА
– Отлъчване, при необходимост предаване на сатана за измъчване на плътта му.
– Пост и молитва на приятели, църква, роднини за проява на Божията милост в живота му.
ДЕЙСТВИЕ НА БОГА
„Послушайте Ме, жестокосърдечни, вие, които сте далече от правдата: приближих Моята правда – тя не е далече – и спасението Ми няма да се забави; и ще дам на Сион спасение, на Израил – Своята слава“ (Ис. 46:12-13). Бог не иска смъртта на грешника, залостен в своята „правда“ като в броня. По човешки не е възможно и на никого не е по силите да превземе високата крепост на ожесточението. Но когато Бог приближава Своята правда, тези стени рухват както рухва Йерихон – отвътре навън. И човекът вижда своята „правда“ като дрипи, с които се е покривал и чрез които е вярвал, че е защитен и никой не вижда прикритото му нещастие. Господната слава изгрява отново пред неговите очи, Кръстът става спасителен мост за връщането му у дома, при Бог Отец.
Ако такъв християнин не усети това приближаване на Божията правда, ще премине към следващата стъпка на отстъплението, по-страшна от тази – духовната смърт.
ПЕТА СТЪПКА – ДУХОВНА СМЪРТ И ВЪЗКРЕСЕНИЕ
ДУХОВНА СМЪРТ
При всяко стъпало на отстъплението има преходен период от една фаза към друга. За съжаление пътят на отстъплението не върви нагоре и няма нужда от съпротива или полагане на волеви усилия, за да „напредваш“ по него. Падането е естествено, както законът за гравитацията. Подобно на някои психични разстройства, при които се стига до разрушаване на личността, и отстъплението е процес на духовна деградация, която разрушава новородения човек.
Причинно-следствените връзки в този процес са свързани с избора на живот по плът. Ап. Павел предупреждава: „защото, ако живеете по плът, ще умрете“ (Римл. 8:13). Човешкият дух, някога възкръснал за Бога, за небето, за вечен живот, умира – не изчезва, а престава да изпълнява своята водеща функция и предназначение. На старогръцки „смърт“ („θάνατος“) означава „раздяла“. Духовната смърт е раздяла с Бога, скъсване на духовните връзки, установени по време на покаянието и новораждането благодарение на кръщението във и чрез Светия Дух, т.е. потапянето в Светата Троица и настаняването на Христос в сърцето на човека. При новораждането човек става храм на живия Бог. Тук имаме добра илюстрация, свързана със Соломоновия храм. При освещението му Бог се настанява в него във вид на облак (III Цар. 8:10-11). Впоследствие отстъплението на Израил и оскверняването на Соломоновия храм довеждат до оттегляне на Божието присъствие от него. Вавилонският цар го ограбва, опожарява и разрушава. Така и възстановеният от цар Ирод храм някога е бил гордост за Израил, дори учениците на Христос се хвалят с неговото величие, но неочаквано чуват думи, които ги обезсърчават и натъжават: „Иисус им каза: „Виждате ли всичко това? Истина ви казвам: няма да остане тук камък върху камък, който да не бъде сринат“ (Мат. 24:2).
Това е аналогия със състоянието на човека, който от Божи храм се превръща във вертеп на разбойници – грехове, страсти, похоти, омраза, блудство и нечистота нахлуват в сърцето му. Светата Троица е принудена да се разграничи от него и да го напусне. Както Бог неведнъж се разграничава от Своя народ, от Своите пророци и царе, които отстъпват от Завета с Него (Бит. 6:3). Случаят с цар Саул е красноречиво доказателство. А това се отнася и за новозаветния Божи народ – езичниците, присадени към добрата маслина. Апостол Павел в своето Послание към евреите предупреждава: „Защото онези, които веднъж са се просветили, вкусили са от небесния дар, станали са причастници на Светия Дух и като са вкусили от добрата Божия реч и от силите на бъдещия век, са отпаднали, не е възможно пак да бъдат обновени за покаяние, когато повторно разпъват у себе си Божия Син и Го хулят“ (Евр. 6:4-6). Онези, които отново са обикнали греха и постоянстват в него, не е възможно да се обновят само с думите: „Господи, прости!“, докато продължават да вършат същите злини. Такива хора Христос пита: „Защо Ме зовете: „Господи, Господи!“, а не вършите каквото казвам?“ (Лука 6:46).
Ето защо ап. Павел обобщава: „Земя, която попива валящия често върху нея дъжд и ражда злак, полезен за онези, за които и се обработва, получава от Бога благословия; а която изкарва тръни и бодили, е непотребна и близка до проклятие, което завършва с изгаряне“ (Евр. 6:7-8). Такъв бивш християнин преминава към психо-физиологическо съществуване, при което задоволява само своите инстинкти. Някои тълкуватели на тези сериозни места от Свещеното Писание твърдят, че тук се говори за хора, които не са били новородени и кръстени със Светия Дух. Но нашата задача сега не е да оборваме подобни твърдения, а просто да подредим всички тези стряскащи предупредителни пътни знаци, поставени от Светия Дух по пътя на отстъплението.
Има обаче и други опасни последствия, за които говори Христос: „Когато нечистият дух излезе от човека, минава през безводни места, търсейки покой, и като не намира, казва: „Ще се върна в къщата си, откъдето излязох“. И като дойде, я намира пометена и наредена. Тогава отива и довежда други седем духа, по-зли от себе си, и като влязат, живеят там. И последното състояние на онзи човек става по-лошо от първото“ (Лука 11:24-26).
Рядко се случва нарушителят на пътя да признае грешката си пред полицая. Той винаги започва с опит да се оправдае. Скъпи читателю, това е нашата природа. Когато четеш всички тези мъчни и мрачни редове, вероятно пламенно издирваш стихове от Писанието, цитати от книги, мнения на различни тълкуватели, за да опонираш и да оправдаеш своето състояние. Но това не решава проблема и не променя статуса „духовно мъртъв“. Не авторът на този текст, а възкръсналият и възнеслият се Христос дава такава конкретна характеристика: „Знам твоите дела; носиш име, че си жив, а си мъртъв“ (Откр. 3:1).
Какво означава по име да си жив, а всъщност да си мъртъв?
Една библейска история с Мариам, сестрата на Мойсей, дава добър пример за смисъла на това състояние. След като се възгордява и самозабравя, Мариам се изправя със своята самоправедност и „духовност“ срещу вече кроткия си брат Мойсей и разгневява Бога. Като резултат се покрива цялата с проказа. Проказата и днес в доста случаи е нелечима и се изразява в гниене на тялото на жив човек. Ужасяваща гледка е жената, създадена от Бога като олицетворение на красотата, да страда от това заболяване, което я обезобразява. Така и луцифер като ангел на красотата става ангел на мрака и се превръща в най-ужасяващия образ, който всява страх у всички земни жители.
В Числ. 12:9-15 четем: „И се разпали гневът на Господ против тях, и Той се оттегли. Оттегли се и облакът от скинията и ето, Мариам беше обрината с проказа, като със сняг“. Глаголът „оттегли се“ за съжаление много малко, а може би и изобщо не се тълкува от амвона на съвременното християнство – вследствие на калвинистката ерес. Немалко вярващи са убедени, че ако си спасен, си спасен завинаги. Независимо дали грешиш, или не, Господ ще те търпи, ще се свие като врабче в сърцето ти и ще чака кога ще спреш да Го хулиш и да потъпкваш кръвта на Завета с Него. Но с нашето изследване на Писанието целим да покажем, че Бог е верен на Своето Слово. Апостол Павел предупреждава: „Не се лъжете: Бог поругаван не бива. Каквото посее човек, това и ще пожъне: който сее в плътта си, от плътта ще пожъне тление; а който сее в духа, от духа ще пожъне вечен живот“ (Гал. 6:7-8).
От богословска гледна точка проказата е символ на греха. В Свещеното Писание често откриваме тази аналогия. По същия начин отстъпилият християнин по име е жив, но в Божите очи е мъртъв. И неговият дух, както при Мариам, тлее.
Заради своята свята природа Бог не може да живее в сърцето на човек с осквернен дух, върху когото се е стоварило проклятието на греха. Както законите на Вселената, така и духовните закони са непроменими: „Защото отплатата за греха е смърт, а Божият дар е вечен живот в Христос Иисус, нашия Господ“ (Римл. 6:23). Същото е в сила и в наши дни, когато някой предизвиква Бога, като остава съзнателно и дълго в греха, по пътя на отстъплението. Тогава Бог се оттегля от него, гневът Му се разпалва и вместо милост и благодат над човека отново се спуска проклятието, което носи осъждане и смърт. Той се връща в категорията на осъдените. Псалмопевецът пише: „Ето, онези, които се отдалечават от Тебе, загиват“ (Пс. 72:27). Тъжната история на свещеник Илий потвърждава това. Неговите синове се оскверняват със своята арогантност и наглост, те блудстват и прелюбодействат с жени, дошли да пожертват в храма своя принос, като по този начин ги развращават. В съвременния свят също има такива свещеници „под прикритие“ – слуги на дявола, решени да вършат неговите дела. Всичко това довежда до смъртта на Илиевите синове и на самия Илий, както и до пленяването на Господния Ковчег. Бог отстъпва от тях и от свещеническия дом, а те си мислят, че щом са деца на свещеник, могат да си позволяват всичко. Така и днес някои злоупотребяват с неправилно разбраната Божия благодат. Всички отстъпници губят ориентир първо в своето съзнание и в разсъдъка си – те все по-малко си дават сметка, че Спасяващият или Даряващият може да отнеме спасението, както наследството.
Притчата за лозата и пръчките показва пътя на постепенното умиране: от изсъхването до отрязването и хвърлянето в огъня: „Ако някой не пребъде в Мене, бива изхвърлен навън, както пръчката, и изсъхва….“ (Йоан 15:6). Ето още един синоним – глаголът „съхне“ тук означава „тлее“, „умира“. По тази причина, когато цар Давид осъзнава какво е сторил и вижда себе си покрит като Мариам с греховната проказа, започва в пост и молитва, със сълзи да се разкайва и да моли Бога духът на благодатта да не го напуска. И е помилван от Бога, възстановен е след известно време на наказание. Той описва подробно своето състояние (Пс. 30:10-13).
Цар Давид преживява тези етапи на отстъплението от Бога, като стига до стъпалото на ожесточаването. Поради сексуална похот той си позволява да извърши престъпления като прелюбодеяние и убийство на верния воин Урия. Давид стига до прага на пълното отхвърляне от Бога – за времето, през което понася наказанието си. Тогава той се оказва много сходен със Саул, но с тази разлика, че при изобличението на пророк Натан царят идва на себе си и се вижда на края на пропастта, в състояние на духовна смърт. По име той е жив, но всъщност е мъртъв. Затова пише, че съхне, чезне, тлее, като разбит съд е, т.е. вътрешно е в руини, мъртъв е дори в очите на хората (Пс. 31:3-5).
Въз основа на този кратък анализ, а също и на скромния опит по душегрижителска работа на автора можем да обобщим фактите за психо-духовното състояние на хората, отстъпили от Бога и стигнали до духовна смърт.
СИМПТОМИ НА ДУХОВНАТА СМЪРТ
- Духовни
Любов към света. Пример за това е Димас, за когото ап. Павел говори във II Тим. 4:10.
Отричане от Бога, вследствие на което и Бог се отрича от тези хора (II Тим. 2:12). А това означава, че те са лишени от живота в Христос, от духовната светлина, от спасителната благодат (Гал. 5:4).
Живот в духовен мрак и тъмнина, подобно на падналите ангели (Юда 1:6).
Попадат отново под Божия гняв и осъждение (Йоан 3:36).
Пълна загуба на божествения мир, радостта, любовта в сърцето.
Загуба на увереност в спасението, съмнение, неверие (Мат. 13:58).
Упреци, злословие, хули спрямо църковните служители, спрямо своите родители, ако са християни, спрямо църквата.
Тези хора обвиняват всички за своето състояние и оправдават единствено себе си. Възприемат се като жертва подобно на Каин, който убива брат си Авел.
Божият Дух отстъпва от тях. Когато сключват договор с демоничните сили, те стават окултнообременени и обсебени от нечисти духове. Такъв е случаят със Саул: „От Саул отстъпи Господният Дух и зъл дух от Господ го мъчеше“ (I Цар. 16:14).
- Психически
Униние, дълбока депресия, подозрителност и недоверие към всички и всичко.
Ирационален страх, тревожност, различни неврози, психози, възможни са психопатии и други тежки психически разстройства.
Мисли за самоубийство.
- Физиологически
Различни болести като наказание от Бога с цел покаяние и промяна в начина на живот.
Обикновено такива хора получават осъждане в телата си според зависимостите и похотите, в които изпадат. Телесните страдания довеждат мнозина от тях до покаяние, но някои още повече се ожесточават. Пример за подобно лошо развитие е цар Седекия (Йер. 52:11).
Другото страшно наказание е, че потомството на тези хора също е силно поразено. Синовете на цар Седекия са убити пред очите му (Йер. 52:10). Проклятието над отстъпилия християнин в повечето случаи пада и върху неговите наследници.
За своето прелюбодеяние с чужда жена цар Давид заплаща с голям позор – синът му Авесалом, подучен от Ахитофел, пред очите на хората влиза да блудства с наложниците на баща си, а дъщеря му Тамар е опозорена от родния си брат по бащина линия. За убийството на Урия Давид заплаща със смъртта на четирима свои синове. Роденият от Вирсавия младенец умира, Амнон умира от ръката на Авесалом, Авесалом загива, след като въстава срещу баща си. Адония се самопровъзгласява за цар и след време загива, станал жертва на собствения си коварен план. По тази причина ап. Павел предупреждава: „Ако онзи, който се е отрекъл от Мойсеевия Закон при двама или трима свидетели, се наказва безмилостно със смърт, колко по-тежко наказание мислите, че ще заслужи онзи, който е потъпкал Божия Син и е сметнал за нечиста кръвта на Завета, чрез която е осветен, и е похулил Духа на благодатта? Защото ние знаем Онзи, Който е казал: „Отмъщението е Мое, Аз ще отплатя“ – казва Господ. И пак: „Господ ще съди Своя народ“. Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог!“ (Евр. 10:28-31).
Отстъпникът променя своя статус – връща се от светлината към тъмнината, от властта на Бога към властта на сатана и чрез корабокрушението във вярата стига до осъждането и смъртта. Ако преди чрез вяра е преминал от смърт към живот, сега, без вяра, се връща от живота към смъртта. „Защото, ако ние, след като познахме истината, своеволно грешим, не остава вече жертва за грехове, а някакво страшно очакване на съд и яростен огън, който ще погълне противниците“ (Евр. 10:26).
В Библията четем не един призив за спиране по пътя на отстъплението: Римл. 8:12-14; Откр. 2:21-23. Апостол Павел потвърждава, че има шанс и надежда за възстановяване: „Скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт“ (II Кор. 7:10).
РЕШЕНИЕТО – ВЪЗКРЕСЕНИЕ
ДЕЙСТВИЯТА НА ЦЪРКВАТА са свързани с пост и молитва за такъв човек. Пост и молитва от неговите роднини и приятели, а от църквата – отлъчване, предаване на сатана (I Кор. 5:5).
ДЕЙСТВИЯТА НА ЧОВЕКА са свързани с осъзнаване на неговото гибелно състояние – духовна смърт.
– Да намрази греха, да отиде при свещенослужител и да се изповяда за всичките си престъпления и грехове.
– Да съжалява искрено за извършеното и да измолва милост от Бога.
– Да стои в пост и молитва възможно най-дълго, докато не усети връщането на мира, покоя и радостта в духа си.
Такова е разкаянието на Ахав (III Цар. 21:29). Също на Давид (II Цар. 12:13). Молитвата на Давид е образец на дълбоко прозрение, разкаяние и изповед (Пс. 50:3-7).
ДЕЙСТВИЯТА НА БОГА са свързани с възкресяване, което е противоположно на умирането.
„Затова е казано: „Стани ти, който спиш, и възкръсни от мъртвите, и ще те осветли Христос“ (Еф. 5:14).
Христос заповядва с власт на Лазар да излезе от гроба. По същия начин Той има власт да възкреси духовно мъртвия и да го възстанови напълно. „Кажи им: „Жив съм Аз – казва Господ Бог. – Не искам Аз смъртта на грешника, а да се отвърне грешникът от пътя си и да бъде жив. Върнете се, върнете се от вашите лоши пътища; за какво да умирате вие, доме Израилев?“. И ти, сине човешки, кажи на синовете на твоя народ: „Праведността няма да спаси праведника в деня на престъплението му, и беззаконник няма да падне за беззаконието си в деня, когато се отвърне от беззаконието си, също както и праведник в деня, когато съгреши, не може да остане между живите заради своята праведност“ (Йез. 33:10-12).
От опита си в работата с такива хора мога да кажа, че отстъпниците хулят служителите, църквата, конкретни личности, но когато ги попитам: „Имаш ли нещо против Бога?“, мълчат. Имал съм възможност да бъда свидетел как умрели духовно хора, живели в блудство и нечистота, спрели за дълги години да се молят и да четат Свещеното Писание, поради молитвите на светиите, които подобно на приятелите на паралитика ги спускат през покрива на къщата пред нозете на Иисус, се изцеляват. Така Христос проявява милост към умрели духовно хора, тлеещи дълго в духа, душата и тялото си, напълно парализирани. Когато до тях отново се докосне Божията любов, Христос ги възкресява. Те се връщат дори и като членове на църквата, много ревностни за Божието дело.
Но ако за такива отстъпници все пак има светлинка в тунела, надежда за възкресение и възвръщане в Тялото Христово, за следващата категория хора, които са похулили Светия Дух, няма никаква надежда. За тях ще разсъждаваме в следващия брой на списанието.
Епископ Иван Вълков
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2019 <<<
