Сърцевината на християнското послание е в това, че Бог, Съдията, срещу Когото всички сме съгрешили, лично се е наел да потвърди славата на Своя закон и справедливост, като е дал Своя Син в жертва, която да изкупи греха на света. С това Христос е уникален… Да питаме защо трябва да смятаме, че Христос е единствения път към Бога, означава че изобщо не схващаме идеята. Никой друг религиозен водач не ни предлага да се справи с вината, породена от нашия грях, както и да направи нужното, за да получим прошка и мир от Бога. Той е единствения състезател. И да приемем от Иисус онова, което никой друг не предлага, не е проява на ограниченост. Освен това е много важно да ни е ясно основното условие, при което се отправя предложението на Христос, защото и в това отношение християнството е уникално.
Тъй като не всички, изповядващи християнството, разбират тази разлика, ще я подчертаем с помощта на известната метафора, представяща религията като път или пътека. От най-ранни времена християнството е било известно като „Пътят“. В този модел на мислене обикновено в началото има врата, през която човек трябва да премине, за да тръгне по пътя. Често накрая на пътя също има врата, която води към рая, нирвана и пр. Общата за всички идея е, че дали ще преминеш през последната врата зависи изцяло как напредваш по пътя – основният принцип е лични заслуги.
Хората често си го представят подобно на университетското образование. Ако искаш да придобиеш диплома, трябва да издържиш необходимия приемен изпит. Ако не преминеш през тази порта, не можеш въобще да изучаваш специалността, за която се надяваш да получиш диплома. Но влизането през тази начална врата не е гаранция, че накрая на образованието си ще получиш дипломата. Защото накрая има още една врата, и това е крайният изпит. Дали ще преминеш през нея, зависи изцяло от това колко добре си се представил по време на цялото образование и как ще се представиш на последния изпит. Професорите ще се постараят да ти помогнат, доколкото могат, но дори те не могат да ти гарантират, че ще преминеш. В крайна сметка всичко зависи от твоите заслуги. Ти трябва да заслужиш дипломата и дали си направил достатъчно за това, не може да се прецени, докато не дойде последният изпит.
Според обичайното мислене и християнството е религия от този вид. За да получиш спасение и да бъдеш приет от Бога, трябва най-напред да преминеш през вратата в началото на пътя, а именно ритуала на кръщението. Преминаването през тази врата те поставя на пътя към спасението; но това, разбира се, не означава, че си вече спасен. Дали ще достигнеш до спасение и приемане от Бога, зависи от това дали ще издържиш последния изпит, а именно последния съд. А дали ще издържиш този последен изпит ще зависи от напредъка ти и заслугите, които си постигнал през живота си. Разбира се, църквата и нейните служители ще ти помагат с всичко, което могат, но и те не могат да ти гарантират, че ще преминеш последния съд. Така въпросът дали в крайна сметка ще бъдеш приет от Бога, остава отворен до последната преценка, просто защото се смята, че приемането от Бога зависи от собствените дела, напредък и заслуги.
Колкото и правдоподобно и логично да изглежда това обаче, то е точно обратното на онова, което Новият Завет казва за приемането от Бога. В това отношение християнството е противоположно на всички останали религии. То казва съвсем категорично, че спасението не е по дела и заслуги. То е дар от Бога:
„Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от сами вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да се не похвали никой“ (Ефесяни 2:8-9).
И следователно, като подарък, не може да зависи от степента на напредък по пътя. Тогава възниква въпросът в кой момент човек получава този подарък. В кой момент Бог ни дава уверението, че сме приети? В края на пътя ли?…
Не! Още в самото начало на пътя, както Господ Иисус обяснява на Своите съвременници:
„Истина, истина ви казвам, който слуша Моето учение, и вярва в Този, Който Ме е пратил, има вечен живот, и няма да дойде на съд, но е преминал от смъртта в живота“ (Йоан 5:24).
Или, както казва Павел:
„И тъй, като сме оправдани чрез вяра, имаме мир с Бога, чрез нашия Господ Исус Христос; посредством Когото ние чрез вяра придобихме и достъп до тая благодат, в която стоим, и се радваме поради надеждата за Божията слава“ (Римляни 5:1-2).
Нещо повече, и в двете горни изказвания виждаме, че въз основа на оправданието, което сме получили в началото на пътя, Бог ни уверява, че ще преминем и през вратата в края на пътя. Както казва апостол Павел: „Много повече сега, като се оправдахме чрез кръвта Му, ще се спасим от Божия гняв чрез Него“ (Римляни 5:9).
Твърде хубаво, за да е истина?
На пръв поглед това толкова противоречи на всичко, което хората винаги са мислели, че те са склонни да го отхвърлят и да смятат, че не е възможно това да е правилното разбиране за християнството. И въпреки това, тази основна сигурност и съзнанието за приемане от Бога заемат централно място в учението на Иисус.
„Но вие не вярвате, защото не сте от Моите овце. Моите овце слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те Ме следват. И Аз им давам вечен живот; и те никога няма да загинат, и никой няма да ги грабне от ръката Ми. Отец Ми, Който Ми ги даде, е по-голям от всички; и никой не може да ги грабне от ръката на Отца“ (Йоан 10:27-29).
Но ако все още ни е трудно да приемем, че вярващият в Христос може да се наслаждава в този живот на мира, който идва от пълното приемане от Бога, нека направим сравнение с най-близките човешки взаимоотношения – тези между двама съпрузи. За да създаде условия за щастлив брак, дали би било разумно мъжът да отлага колкото може по-дълго след сватбата момента, когато ще увери жена си, че я приема? Отговорът на въпроса е очевиден. Ако една жена живее през целия си брачен живот в несигурност дали е направила достатъчно, за да спечели приемането и обичта на съпруга си, това би било един вид робство. При нормалните бракове съпругът от самото начало уверява жена си, че я приема и й се посвещава за цял живот. Именно сигурността на жената в любовта на нейния съпруг и това, че той я приема от самото начало, я карат да му се посвети, както и той на нея.
Аналогията не е неуместна. Според християнството спасението не е трупане на заслуги, които ще ни купят приемането от Бога. Става въпрос за встъпване в реално, лично отношение с нашия Създател, което Библията илюстрира точно с любовта на мъжа към неговата жена:
„Жени, подчинявайте се на своите мъже, като длъжност към Господа; защото мъжът е глава на жената, както и Христос е глава на църквата (като само Той е спасител на тялото). Но както църквата се подчинява на Христа, така и жените нека се подчиняват във всичко на своите мъже. Мъже, любете жените си както и Христос възлюби църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я е очистил с водно умиване чрез словото, за да я представи на Себе Си църква славна, без петно, или бръчка, или друго такова нещо, но да бъде света и непорочна“ (Ефесяни 5:22-27).
Това отношение не трябва да остава неясно до края на живота. Всъщност, ако то изобщо ще се формира, това трябва да стане сега, в този живот. Но след като веднъж е формирано, то ще трае вечно.
Действително, на много хора това им изглежда просто невероятно; защото, ако е вярно, според тях то би било опасно. „Ако можем още в този живот да бъдем сигурни, че сме приети от Бога – казват те, – няма ли това да ни подтикне да злоупотребим с Неговата любов и Неговата благодат, като живеем недостойно?“
Въпросът изглежда логичен, особено за хора, които не са преживели какво става, когато човек откликне на поканата на Христос и встъпи в лично взаимоотношение с Него. Но отговорът на този въпрос е НЕ, решително НЕ. Това е така поради естеството на вратата, през която трябва да се влезе, за да се тръгне по пътя на християнството. Вратата не е ритуалът на кръщението на едно бебе, което изобщо не осъзнава какво става. Тя е истинското духовно новораждане, което се осъществява в един човек чрез оживотворяващата сила на Светия Дух:
„Защото и ние някога бяхме несмислени, непокорни, измамвани и поробени на разни страсти и удоволствия, и като живеехме в злоба и завист, бяхме омразни, и се мразехме един друг. Но когато се яви благостта на Бога, нашия Спасител, и Неговата любов към човеците, Той ни спаси (мин.вр., бел.м.) не чрез праведни дела, които ние сме сторили, но по Своята милост чрез окъпването, сиреч, новорождението и обновяването на Светия Дух, Когото изля изобилно върху нас чрез Исуса Христа, нашия Спасител, та, оправдани чрез Неговата благодат, да станем, според надеждата, наследници на вечния живот“ (Тит 3:3-7). /Виж също Йоан 3:5-16/.
То не се постига чрез човешки усилия и дела; това е дар, който се дава на всеки, който лично се покае и лично приеме Христос за свой Господ и Спасител:
„А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име; които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, но от Бога“ (Йоан 1:12-13).
И тъй като дарът е нов духовен живот с нови сили, нови желания, нови цели и най-вече нови взаимоотношения с Бога, той естествено води към добри дела и към цялостен нов начин на живот. Това не означава, че вярващият е съвършен и безгрешен, но когато съгрешава, вярващият ще се покайва, ще изповядва греховете си и ще приема обещаната от Бога прошка.
И така, това е славата на християнското Евангелие. Но то съдържа и един сериозен извод. Ако няма свидетелства за променен начин на живот, имаме всички основания да се съмняваме, че това новораждане изобщо се е случило, дали въпросният човек въобще някога е преминавал през вратата.
Проф. д-р Д. Гудинг, проф. д-р Дж. Ленокс, „Християнството – опиум или истина?“, изд. Верен
