Спасението в християнството и другите религии
Сърцевината на християнското послание е в това, че Бог, Съдията, срещу Когото всички сме съгрешили, лично се е наел да потвърди славата на Своя Закон и справедливостта Си, като е дал Своя Син в жертва, която да изкупи греха на света. С това Христос е уникален… Ако питаме защо трябва да смятаме, че Христос е единственият път към Бога, това означава, че изобщо не схващаме идеята на Бога. Никой друг религиозен водач не ни предлага да реши въпроса с вината, породена от нашия грях, както и да направи нужното, за да получим прошка и мир от Бога. Иисус е единственият състезател в тази надпревара. И да приемем от Него онова, което никой друг не предлага, не е проява на ограниченост. Също така е много важно да ни е ясно основното условие, при което се отправя предложението на Христос, защото и в това отношение християнството е уникално.
Тъй като не всички, изповядващи християнството, разбират тази разлика, ще я подчертаем с помощта на известната метафора, която представя религията като път или пътека. От най-ранни времена християнството е било известно като „Пътя“. Според общоприетия мисловен модел обикновено в началото има врата, през която човек трябва да премине, за да тръгне по пътя. Често накрая на пътя също има врата, която води към рая, нирвана и т.н. Общата за всички идея е, че дали ще преминеш през последната врата, зависи изцяло от това, как напредваш по пътя – основният принцип са личните заслуги.
Хората често си го представят подобно на университетското образование. Ако искаш да придобиеш диплома, трябва да издържиш необходимия приемен изпит. Ако не преминеш през тази врата, изобщо не можеш да изучаваш специалността, за която се надяваш да получиш диплома. Но влизането през началната врата не е гаранция, че в края на образованието си ще получиш диплома. Защото накрая има още една врата и това е крайният изпит. Дали ще преминеш през нея, зависи изцяло от това, колко добре си се представил по време на цялото образование и как ще се справиш на последния изпит. Професорите ще се постараят да ти помогнат, доколкото могат, но дори те не са способни да ти гарантират, че ще преминеш. В крайна сметка всичко зависи от твоите заслуги. Ти трябва да заслужиш дипломата и дали си направил достатъчно за това, не може да се прецени, докато не дойде последният изпит.
Според обичайното мислене и християнството е нещо такова. За да получиш спасение и да бъдеш приет от Бога, трябва най-напред да преминеш през вратата в началото на пътя, а именно ритуала на кръщението. Преминаването през тази врата те поставя на пътя към спасението, но то разбира се, не означава, че си вече спасен. Дали ще стигнеш до спасение и приемане от Бога, зависи от това, дали ще издържиш последния изпит, а именно Последния съд. А дали ще издържиш този последен изпит, ще зависи от твоя напредък и от заслугите, които си натрупал през живота си. Несъмнено Църквата и нейните служители ще ти помагат с всичко, на което са способни, но и те не могат да ти гарантират, че ще преминеш през Последния съд. Така въпросът дали в крайна сметка ще бъдеш приет от Бога, остава отворен до последната преценка просто защото се смята, че приемането от Бога зависи от собствените дела, напредъка и заслугите на човека.
Колкото и правдоподобно и логично да изглежда това обаче, то е точно обратното на казаното в Новия Завет за приемането от Бога. В това отношение християнството е противоположно на всички останали религии. То твърди съвсем категорично, че спасението не е по дела и заслуги. То е дар от Бога:
„По благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас – това е Божи дар. Не е чрез дела, за да не се похвали никой“ (Еф. 2:8-9).
Следователно, като подарък, спасението не може да зависи от степента на напредъка по пътя. Тогава възниква въпросът в кой момент човек получава този подарък. В кой момент Бог ни дава уверението, че сме приети? В края на пътя ли?
Не! Още в самото начало на пътя, както Господ Иисус обяснява на Своите съвременници:
„Истина, истина ви казвам: който слуша Моето учение и вярва в Онзи, Който Ме е пратил, има вечен живот и няма да дойде на съд, а е преминал от смърт към живот“ (Йоан 5:24).
Или, както пише ап. Павел:
„И така, като сме оправдани с вяра, имаме мир с Бога чрез нашия Господ Иисус Христос, чрез Когото с вяра придобихме и достъп до тази благодат, в която стоим, и се радваме с надежда за Божията слава“ (Римл. 5:1-2).
Нещо повече, и в двата цитирани откъса виждаме, че въз основа на оправданието, което сме получили в началото на пътя, Бог ни уверява, че ще преминем и през вратата в края на пътя. Както обобщава ап. Павел: „Много повече сега, като сме се оправдали чрез кръвта Му, ще се спасим чрез Него от Божия гняв“ (Римл. 5:9).
Твърде хубаво, за да е истина?
На пръв поглед това противоречи толкова много на всичко, което хората винаги са мислили, че те са склонни да го отхвърлят с убеждението, че не е възможно то да е правилното разбиране за християнството. Въпреки тяхното мнение обаче тази основна сигурност и съзнанието, че си приет от Бога, заемат централно място в учението на Иисус.
„Но вие не вярвате, защото не сте от Моите овце. Както ви казах, Моите овце слушат гласа Ми и Аз ги познавам, и те Ме следват. И Аз им давам вечен живот, и те никога няма да погинат, и никой няма да ги грабне от ръката Ми. Моят Отец, Който Ми ги даде, е по-голям от всички. И никой не може да ги грабне от ръката на Моя Отец“ (Йоан 10:26-29).
Но ако все още ни е трудно да приемем, че вярващият в Христос може да се наслаждава в този живот на мира, който идва заради пълното приемане от Бога, нека направим сравнение с най-близките човешки взаимоотношения – между двама съпрузи. За да създаде условия за щастлив брак, дали би било разумно мъжът да отлага колкото може по-дълго след сватбата момента, когато ще увери жена си, че я приема? Отговорът на въпроса е очевиден. Ако една жена живее през целия си брачен живот в несигурност дали е направила достатъчно, за да спечели сърцето и обичта на съпруга си, това би било един вид робство. При нормалните бракове мъжът от самото начало уверява жена си, че я приема и й се посвещава за цял живот. Именно сигурността на жената в любовта на нейния съпруг и фактът, че той я приема от самото начало, я карат да му се посвети, както и той на нея.
Аналогията не е неуместна. Според християнството спасението не е трупане на заслуги, които ще ни позволят да купим приемането си от Бога. Става въпрос за встъпване в реални, лични отношения с нашия Създател, които Библията илюстрира точно с любовта на мъжа към неговата съпруга:
„Жени, покорявайте се на мъжете си като на Господ. Защото мъжът е глава на жената, както и Христос е Глава на Църквата и само Той е спасител на тялото. Но както Църквата се покорява на Христос, така и жените нека се покоряват на мъжете си във всичко. Мъже, обичайте жените си както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водно умиване чрез Словото, за да я представи на Себе Си славна Църква, която няма петно или порок, или нещо подобно, а да бъде свята и непорочна“ (Еф. 5:22-27).
Това отношение не трябва да остава неясно до края на живота. Всъщност, ако то изобщо ще се формира, това трябва да стане сега, в този живот. И след като веднъж е формирано, ще трае вечно.
Действително, на много хора това им изглежда невероятно, защото, ако е вярно, според тях то би било опасно. „Ако можем още в този живот да бъдем сигурни, че сме приети от Бога – казват те, – няма ли това да ни подтикне да злоупотребим с Неговата любов и Неговата благодат, като живеем недостойно?“
Въпросът изглежда логичен, особено за хора, непреживели онова, което става, когато някой откликне на поканата на Христос и встъпи в лични взаимоотношения с Него. Но отговорът на този въпрос е „НЕ!“, решително „НЕ!“. И това се дължи на естеството на вратата, през която човек трябва да влезе, за да тръгне по пътя на християнството. Вратата не е ритуалът на кръщението при едно бебе, което изобщо не осъзнава какво става. Тя е истинското духовно новораждане, което се осъществява у човека чрез оживотворяващата сила на Светия Дух:
„Защото и ние някога бяхме неразумни, непокорни, измамвани и бяхме роби на похоти и на разни сладострастия, живеехме в злоба и завист, бяхме отвратителни, мразехме се един друг. Но когато се яви благостта и човеколюбието на Бога, нашия Спасител, Той ни спаси (мин. вр., бел. моя) не поради праведни дела, които ние сме извършили, а по Своята милост, чрез окъпването на новорождението и обновяването от Светия Дух, Когото изля изобилно върху нас чрез Иисус Христос, нашия Спасител, така че оправдани чрез Неговата благодат, да станем според надеждата наследници на вечния живот“ (Тит 3:3-7). (Виж също Йоан 3:5-16.)
Спасението не се постига чрез човешки усилия и дела. То е дар, който се дава на всеки, взел решение лично да се покае и лично да приеме Христос за свой Господ и Спасител:
„А на всички онези, които Го приеха – на вярващите в Неговото име, даде право да станат Божи чеда. Тоест на онези, които вярват в Неговото име; които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, а от Бога“ (Йоан 1:12-13).
И тъй като дарът е нов духовен живот с нови сили, нови желания, нови цели и най-вече нови взаимоотношения с Бога, той естествено води към добри дела и към изцяло нов начин на живот. Това не означава, че вярващият става съвършен и безгрешен, но когато съгрешава, той ще се покайва, ще изповядва греховете си и ще приема обещаната от Бога прошка.
Това е славата на християнското благовестие. Но то съдържа и един сериозен извод: ако няма свидетелства за променен начин на живот, имаме всички основания да се съмняваме, че това новораждане изобщо се е случило в живота на човека и той някога е преминал през вратата.
Проф. д-р Дейвид Гудинг и
проф. д-р Джон Ленъкс
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2022 <<<
