Осветете петдесетата година и обявете свобода по земята на всичките й жители: това да ви бъде юбилей. И всеки да се върне във владението си, и всеки да се върне при племето си.
Левит 25:10
Това е моето свидетелство за една спасена робиня грешница, за един подарен нов, вечен живот и за дадения ми втори шанс за семейство, което да служи на Бога. Това свидетелство е за да прославя моя велик Господ – моя Спасител Исус Христос и за благодарност към Светия Дух, Който пребъдва в мене поради Божията милост и благодат.
Ще започна историята си от втората половина на своя живот. На 50-годишния ми юбилей Бог направи чудо: доведе мене, изгубената Си овчица, при Своето стадо. След дълги години светски, плътски живот се покаях, новородих се и се кръстих по Божия милост.
Била съм оставена в родилния дом, болна и за осиновяване. На 1 годинка ме осиновяват най-добрите родители на света! Израснах в щастливо, сплотено семейство. Бях безусловно обичана и подкрепяна във всичко. Омъжих се на 19 години и на 21 вече имах две момичета. Но семейният ми живот не вървеше добре още от самото начало: съпругът ми беше напълно отдаден на кариерата си, а аз работех на смени като медицинска сестра в „Пирогов“ и отглеждах децата ни, подкрепяна от моите родители. Живеехме в разпри. Когато момичетата пораснаха и заминаха да учат в чужбина, след 23 години брачен живот, от който нищо не бе останало, последва развод.
Напуснах работата си в Съда и не след дълго заживях на семейни начала с настоящия ми съпруг, който е от Северна Ирландия. По светските стандарти живеехме много добре: построихме си къща в планината, имахме всичко и пътувахме много. Но се появиха проблеми помежду ни, които се задълбочаваха, независимо от опитите ни да се справим с тях. Живеех втори живот в разпри, които ограбваха радостта и мира помежду ни (Гал. 5:17-19).
Не можех да разбера защо нещата се повтарят. Бях изчела толкова книги за личностно развитие, посещавах всякакви тренинги за самоусъвършенстване без никакъв положителен ефект във взаимоотношенията както с партньора ми, така и с вече порасналите ми деца.
Тръгнахме на психотерапевт. Това продължи четири години и не доведе до никаква промяна.
„Пробуждането“ ми се случи, когато едновременно със семейната терапия започнах да слушам проповеди на западни евангелски служители. Тогава Бог чрез Словото Си ме съкрушаваше. Много стари рани от детството ми, греховни постъпки от живота ми до този момент вече не ми даваха покой. Моят съпруг, който беше приел Иисус Христос още в най-ранна младежка възраст, „тълкуваше“ живота ни, като казваше, че сме грешници и затова Христос е умрял на кръста и заради нас. С други думи, „християните“ не живеят по-различно от хората в света. Това беше най-голямото ми терзание в онзи момент, на което все още нямах отговор.
Но едно беше ясно: вече осъзнавах нуждата си от покаяние и спасение.
В края на 2017 г. неведомите Божи пътища ме отведоха на едно евангелско събрание в София и там на първия библейски урок бях изобличена отново чрез историята за срещата на Иисус Христос със самарянката край кладенеца (Йоан 4:16-18).
Такава бях и аз в този момент: „християнка“ на думи, която живее с мъж „християнин“ вече осем години без брак. По Божия милост и водителство в началото на януари 2018 г. сключихме граждански брак с партньора ми. А след шест месеца се покаях, новородих се и бях кръстена в същото събрание на 14 юли 2018 г. Животът ни обаче, макар и вече узаконен, беше далече от критериите на Бога за Неговите деца. Докато четях Словото и се молех, недоумявах защо е толкова грешен пътят, по който вървяхме (Пр. 16:2).
Така минаваха дните ни: горе-долу, но повече долу. Продължавах да чета Словото (понякога четяхме и слушахме заедно със съпруга ми), когато си бяхме у дома, в България, посещавахме библейски уроци, но още чувствах жажда за „жива вода“ (Йоан 4:14). В живота ни нямаше мир и разбирателство, дори напротив.
През лятото на 2021 г. се наложи да заминем за Северна Ирландия, защото бащата на съпруга ми не беше добре. Отначало живеехме по паркингите в кемпер. Първото нещо, което направих там, беше да си намеря църква, където наистина се чувствах „у дома“. Животът сред братя и сестри ме насърчаваше да продължавам изучаването на Божието слово и най-вече да се опитвам да го прилагам и да служа на Бога. Двамата със съпруга ми започнахме работа (аз даже ходех на две работи). Но проблемите помежду ни се задълбочиха: осем месеца в кемпера – непоносим живот в разпри. По мое настояване наехме апартамент, където нищо не се промени.
Междувременно напълно неоправдано ме уволниха от едната ми работа и реших да се върна в България за малко почивка (Римл. 8:28). Това беше Божи промисъл: „случайно“ отидохме с внука ми на поход с лодки и там срещнах братята и сестрите от БХБЦ „Свети Павел”. Още първата вечер, край огъня, Бог отново ме изобличи и ми разкри грешния ми начин на живот. Чух толкова много и различни свидетелства за Божията закрила, водителство и благодат в живота на семействата от тази църква. Тогава за първи път, след като от четири години бях новородена, се запитах какъв ли е всъщност животът в Христос.
Та аз изобщо не знаех как да прилагам Словото на практика! Оказа се, че не знам как да се моля и да прося Божията милост в пост и молитва. До този момент никога „молитвата в пост“ не беше споменавана нито от съпруга ми, нито в събранието, което посещавах.
Най-голямата изненада беше, че в тази църква не се пие – това веднага ми даде надежда и видях светлинка. Пиенето беше един от ключовите проблеми, който ми причиняваше много болка и разочарования както в първия ми брак, така и сега. И двамата ми съпрузи пиеха редовно. Е, аз също бях започнала да пийвам по чашка вечер (Пр. 21:16).
След двудневното ни общуване с братята и сестрите моето „приключение“ продължи в търсене на отговори за въпросите, възникнали през последните дни. И така, на път към София, отидох на неделното богослужение на същата църква в Бургас и там разговарях със сестри във вярата, които още повече ме насърчиха да продължа да чета Словото и да потърся помощ от служител по въпросите, които споделих.
Така и стана: още първата неделя отидох на неделно служение в БХБЦ София, а при второто си посещение се срещнах с техния епископ. След дълъг разговор той предложи да се видим заедно със съпруга ми, който беше за кратко в България. Съпругът ми отказа, но това не ме обезкуражи. Следващата неделя отидохме заедно на служение в БХБЦ и там стана чудо: след като епископът призова, ако някой от присъстващите има желание, да се покае, аз бях подбудена от Светия Дух и излязох отпред, последвана от съпруга си. Епископът се моли за двама ни и по-специално за нашия брак. С думи не мога да опиша дълбокото разкаяние, което се изля в душата ми и най-вече облекчението след това: изпитах освобождение и лекота (Йоан 9:30).
Паднаха оковите и бях свободна!
Слава на Господ Иисус Христос, моя Спасител, и на хората, които служат със сърце и душа, изпълнени със Светия Божи Дух!
След тази молитва двамата със съпруга ми се срещнахме с епископа. Много беше казано, много беше отречено, както и много напътствия ни бяха дадени. Съпругът ми се върна в Ирландия, но аз все още не бях сигурна дали е Божията воля да го последвам. Добре си бях тук, сред своите: имах си църква, дом, семейство. Но послушах съвета на епископа и не след дълго се върнах в Ирландия при съпруга си. Там вече нямах работа, дните минава тягостно. Мъжът ми работеше, а след това пийваше и на другия ден пак. Поднових посещенията си в местната баптистка църква, където наистина се чувствах сред свои, но това не заместваше нуждата ми от семейство.
Голямата помощ дойде, след като започнах да се включвам всяка сутрин в „Сутрешна роса“ – библейското изучаване на БХБЦ. Това ме насърчаваше все повече и повече. Редуваха се откровения, изобличения, насърчения и всичко това, водено от Светия Божи Дух.
Оттук започна съживлението за нас. Беше Рождество. За втора година бях далече от дома за Рождествените празници: на чужда земя и без своите. Всичко и всички наоколо празнуваха, а моята душа и сърцето ми плачеха и страдаха.
На 14 януари 23 г. започнах 14-дневен пост. Будех се със стихове от Библията и бях разобличавана, водена и насърчавана. Беше много болезнено, но БЯХ СВОБОДНА. Можех да се движа свободно, като усещах Божията ръка и подкрепа. През цялото това време църквата „Свети Павел“ се молеше активно за нас. Имахме кореспонденция с епископа и други братя и сестри.
Семейният ни живот не се промени много, но аз вече бях свободна: вярата ми укрепна, Словото действаше в мене.
През април 2023 г. със съпруга ми решихме да се върнем у дома. Предприехме едно пътуване с цел почивка до Гърция. Не бяхме почивали заедно две години. Там изживяхме най-дълбоката криза във взаимоотношенията си. Казвах си: „Е, Господи, сега чета Словото Ти повече от всякога, опитвам се да се държа както Ти ме съветваш и пак няма никакъв резултат! Защо?!“. Но се съмнявах, че живея живота, който Бог е избрал за нас!
Върнахме се от Гърция след месец и отидох направо при епископа с въпрос: „Дали наистина е от Бога нашият брак? Може пък да сме в грях и затова нещата да стават все по-зле?“.
Отговорът му беше еднозначен: „Ти сега си отговорна и за душата на мъжа си! Няма друг път за тебе, освен да се молиш и да изпросиш и неговата душа от Господ!“.
Е, тук вече „пиронът“ беше забит: няма накъде да бягаш, Цецке!!!
Пост и молитва, изучавай Божията мъдрост, пребъдвай в служба на Бога и остави всичко в Неговите ръце.
Това продължи до следващия летен лагер с църквата, където една любима моя сестричка, която вече е с Господ, ми сподели своя опит: „Всичко тръгна добре, когато спрях да се оплаквам и да хуля мъжа си!“.
Колко ме изобличи това! Аз през цялото време виждах голямата причина за проблема в семейството ни в зависимостта на моя съпруг.
Продължих с библейското изучаване „Сутрешна роса“ всеки ден, с неделните служби, молитвените събрания и най-вече с горещите и подкрепящи молитви на църквата. И ето ни: двамата с моя съпруг крачим през дните си, рамо до рамо, в служба на нашия велик Господ Бог (Иис. Нав. 24:15)!
Слава и хвала да е на Господ Иисус Христос за цялата Му милост и любов към нас, спасените грешници!
P.S. През последните месеци Бог изпитваше вярата ми с това, дали Той може да се погрижи и за проблема с разприте у дома. Най-малкият ветрец разпалваше огъня в отношенията ни: най-вече в неделя преди църква. И урокът дойде от една християнска книга, която започнахме да изучаваме заедно у дома.
Господ продължава да работи най-вече с мене, да ме превежда през изпитания и да укрепва вярата ми в най-великото Си обещание към всички нас, Неговите деца: „До старостта ви Аз ще бъда същият. И докато побелеете, ще ви нося. Аз ви създадох и ще ви нося, ще ви поддържам и ще ви пазя“ (Ис. 46:4). Амин!
Цецка Старлинг
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2023 <<<
