ΙΙΙ част – Терапия
- Наръчник на душегрижителя
Първото, което е необходимо като начало на работата, е ясно свидетелство, че сме длъжни да помогнем на нещастния човек, попаднал под окултна зависимост. Ако нямаме такова свидетелство, е безсмислено да започваме работа. Процесът на освобождаване трябва да започне със сериозна молитвена подготовка.
Първо, крайно необходимо е да помолим Бога да ни очисти и да ни подготви: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:9). „Ако нашето сърце ни осъжда, колко повече Бог, понеже Той е по-голям от нашето сърце и знае всичко“ (I Йоан 3:20).
Второ, трябва да отправим молба към Бога за защита чрез кръвта на Христос както на самите нас, така и на нашите семейства и църквата ни от въздействието на демоничните сили. Нашата защита е нашата чистота, придобита чрез поръсване с Христовата кръв: „Нека пристъпваме с искрено сърце, при пълна вяра, след като с поръсване очистим сърцата си от лукава съвест“ (Евр. 10:22). Имаме право да се молим Бог да поръси най-близките ни – така, както Йов се моли за своите близки.
Трето, важно е да се обърнем към Бога с молба да ни надари с особена мъдрост, да ни даде Духа на премъдростта и откровението, за да не бъдем излъгани от нечистия дух в най-сложните ситуации. Ние влизаме в борба с духовния свят, който е твърде умел в лъжите и измамите. Никога не бива да допускаме мисълта, че много знаем, много разбираме и е невъзможно някой да ни измами. Не трябва да разчитаме на собствените си сили.
Четвърто, нужно е да отправим молба към Бога всеки от нас реално и лично да възприеме с вяра факта, че Църквата е надарена с власт да настъпва срещу цялата вражеска сила. Учениците, изпратени от Христос на мисия, имат власт над демоните и това ги радва. Но Той им казва: „Не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват; а се радвайте, че имената ви са написани на небесата“ (Лука 10:20). Било ли е реалност за учениците твърдението на Христос, че имената им са написани на небесата? За Всезнаещия Бог този факт е бил реалност, но тъй като разговорът става преди победата на Голгота, учениците не могат да повярват и да се зарадват на това. И едва след Възкресението на Христос очите им се отварят за онези истини, които Той им е разкрил. Когато повярват, че имената им са написани на небесата, тогава това става реалност за тях. Христос им говори за тази истина пророчески. А „власт да настъпват змии и скорпии и всяка вражеска сила“ (Лука 10:19) е дадена пророчески не само на учениците, а и на всички, чиито имена са написани на небесата, т.е. на цялата Христова църква. Съществуват много различни мнения по въпроса за надаряването с власт. Едни, без всякакви основания, си въобразяват, че са особени, призвани да работят по освобождаване на душите от нечисти духове. Те създават около себе си атмосфера на тайнственост, за да не изгубят силата си, както каза един такъв „освободител“. Или, обратно, широко рекламират своята работа, което практически е имитация на освобождаване, и по такъв начин си създават име. В последно време особено в Русия и Украйна е много разпространен такъв вид екзорсизъм. Други смятат, че власт за изгонване на бесове е дадена само на Христовите ученици и в наше време никой не бива дори да се опитва да вниква в тази сфера.
Това дело не е за престиж. То е много тежко и не всеки иска да го върши. В зависимост от духовния си ръст, от степента на разбирането си за необходимостта от подобно служение, от способността на личната си вяра да приеме обещанието за надаряване с власт свещенослужителят може да пристъпи към изпълнението на тази мисия или да се откаже от нея.
Още един важен детайл: душегрижителят никога не бива сам да търси обладани – нека Бог да ги доведе при него. След като бъде изгонен от човек, който не пребъдва в Христос, бесът може отново да се върне, със седем по-зли от него бесове. Затова нека не работим напразно. Трябва да разберем от Бога ли е изпратен даден човек, или ни го натрапва сатана, за да ни отнеме времето.
Когато се обръщаме в молитва към Бога за помощ при поставяне на диагноза, е необходимо да Го помолим да забрани на дяволските сили да се проявяват в пълна мяра, защото не знаем докрай с кого имаме работа. За нас е нужна информация от човека като личност и проявата на беса през това време не е желателна. На Христос не се налага да разпитва обладания, Той знае всичко за него. А ние можем да получим информация само чрез изследване. Ще се наложи да задаваме въпроси, за да узнаем с какво се е занимавал човекът от раждането си до срещата с нас. Понякога сатана притъпява паметта му и той може да не си спомни най-важното. Затова с насочващи въпроси трябва да изявим целия обхват на окултната му обремененост. При непълно излагане на фактите има опасност работата ни да се окаже неплодотворна и да се наложи отново да се връщаме към изследването. Необходимо е да го разпитаме дали са се занимавали с окултни практики неговите родители, дядовци и баби (Марк 9:21). Христос разпитва бащата на страдащия юноша не защото не знае откога е обладан неговият син, а за да ни предложи методика за работа. Ако човекът не може да представи цялата картина на своите окултни грехове и разберем, че процесът на изследване не е завършил, се налага временно да прекъснем работата. Добре е в такъв момент да дадем на обладания възможност да пребъде в пост и молитва, като включим в това дело и църквата.
Самият процес на освобождаване трябва да започнем с проповед за свободата в Христос: „Дух Господен е върху Мене; затова Ме помаза да благовестя на бедните, прати Ме да лекувам онези, които имат съкрушени сърца, да проповядвам на пленените освобождение, на слепите – проглеждане, да пусна на свобода измъчените“ (Лука 4:18). Това са пророчески думи за земната мисия на Христос. „На пленените освобождение“ – независимо дали човек е девиантен, демонизиран или обладан, той е пленник. На такива хора трябва „да отвориш очите, за да се обърнат от тъмнина в светлина и от властта на сатана към Бога, така че чрез вярата в Мене да получат прошка на греховете и наследство между осветените“ (Деян. 26:18). Основа на успеха в работата за освобождаване на пленения е неговата вяра в избавящата сила на Христос. Обладаният задължително трябва да повярва в Иисус Христос като свой личен Спасител. Не успеем ли да убедим страдащия в тази истина, работата ни ще бъде напразна. Всички други варианти на освобождаване, неосновани върху проповедта за Христос, са нездрави и ако имат първоначален ефект, той не е траен. Думите: „да лекувам онези, които имат съкрушени сърца“, потвърждават, че приемането на Христос трябва да бъде съпроводено от съкрушение на сърцето на човека заради греховете му и от разкаяние за извършеното.
- Разтрогване на окултния договор
Отричането се извършва чрез заявление, отправено към невидимите демонични сили. В някои църкви то се прави по време на молитва към Бога, но това е неуместно. Ако пожелаем да прекъснем отношенията си с някой човек, трябва да кажем това непосредствено на него, а не на някого другиго. Не е логично онзи, който през целия си живот е сключвал договори със сатана, да заявява за тяхното разтрогване на Бога. Тук в никакъв случай не става дума за молитва към сатана или за диалог с него – изисква се заявление непосредствено към демоничния свят, което на практика го обезоръжава.
Процесът на отричане включва три основни етапа: първият е заявление, отправено към сатана, за разтрогване на всички окултни връзки, намерили място в живота на човека. Вторият е молитва към Бога с разкаяние и молба за разкъсване на тези договори, както и за по-нататъшна защита. Третият е ходатайствена молитва на свещенослужителя. Ще се опитаме да обясним този подход към работата. Християните познават само една форма на обръщение към духовния свят – молитвата. Тук ги дебне първата опасност: когато говорят на дявола, по навик да кажат „Господи“. Това не бива да става в никакъв случай. Когато човек изрича своето заявление, трябва да е седнал или прав, но не и на колене. Не бива да се страхуваме да заявяваме волята си на сатана. Христос не говори в пространството, а се обръща конкретно към дявола. У християните трябва да има разбиране за реалността на сатанинското присъствие: както Христос, така и сатана присъства, но само където му е позволено. Апостол Павел, когато се обръща към духа у прорицателката, концентрира своето внимание върху него, непосредствено на него говори и му заповядва да излезе. Ако апостолът се беше обърнал към жената или просто беше започнал да се моли, духът нямаше да излезе.
Отричането е действено само когато човек се отнася към него с пълна отговорност и прави заявление пред сатана с негодуване и ненавист. Тази ненавист е обоснована: „Аз ли да не мразя онези, които мразят Тебе, Господи!“ (Пс. 138:21). Ние имаме право и сме длъжни да ненавиждаме греха, злото и нечистите сили. Ако отричането е успешно, демоничният свят търпи голямо поражение. За духовния свят думите на отричане са своеобразен документ, който изразява волята на човека и прекъсва всички нишки, свързващи го с дявола. Когато по време на отричането окултно обремененият изброява всичко, което го е обвързвало със сатана, всяка от тези връзки се скъсва. Понякога поради пълната си поробеност страдащият не е способен сам да произнесе думите на отричането. В такъв случай ги изрича свещенослужителят, а човекът повтаря след него. Желателно е да се запишат всички точки, по които трябва да се отрече жертвата, за да не се обърка в момента на заявлението.
Ето как например може да звучи самото то: „Сатана, в този час ти заявявам, че се отричам категорично от всички връзки, които съм имал с тебе през целия си живот. Отричам се от това, че се обърнах към екстрасенс (през тази година, в този град), и заявявам, че разтрогвам сключения с тебе договор. Отричам се и от това, че отидох при гадателка (година, време, място), и заявявам, че този договор е вече невалиден. Отричам се (например) от заниманията си със спиритизъм, магия, астрология“. И така – за всеки факт от окултната практика. Накрая човекът трябва да заяви, че се отрича от всичко, което е забравил, от всякакъв грях, съзнателен и несъзнателен. Ще бъде полезно да се отрече и от всякакво родово проклятие, което тегне върху семейството и съдбата му. Заявлението завършва с думите: „Аз ти заявявам, сатана, че ти и твоите услуги и дела ми станаха омразни и противни и повече не искам да имам с тебе каквито и да било отношения. Моята душа и тялото ми вече изцяло принадлежат на Христос. И сега аз, в името на Иисус Христос, ти заповядвам, сатана, веднъж завинаги да ме оставиш. Не смей да докосваш нито тялото ми, нито душата ми. Всеки договор и всяка връзка с тебе са разтрогнати веднъж и завинаги“. Тези думи трябва да бъдат дълбоко осъзнати и изречени с тежест, иначе ще звучат просто като заклинание. Дяволът отстъпва, защото подобни думи го поразяват и отнемат всичките му права и властта му над бившия зависим: „И ще всея вражда между тебе и жената и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“ (Бит. 3:15).
Най-лесно протича отричането при девиантни хора. При демонизираните нечистият дух може да се опита да попречи, докато при бесообладаните процесът е доста труден. Нечистият дух може да скове устата им, да крещи или да се нахвърли върху свещенослужителя. Тук е крайно необходимо да разбираме истината за силата на словото, за да ползваме думите като оръжие, което ще накара демона да замълчи и да ни се подчини. Ако той се проявява чрез човека, когато имаме луцидна форма на бесообладаване, говори чрез него, т.е. има власт над тялото и устата му, е възможно процесът на освобождаване да продължи няколко часа или дни. Заповедите към нечистия дух трябва да се редуват с молитви към Бога. Необходимо е работата да продължи дотогава, докато сам Бог не подскаже нейния край. Ако е нужно борбата да се води почти денонощие, което изчерпва емоционалните и физическите сили на свещенослужителите, се отправя молитва към Бога процесът да прекъсне и през това време Той да забрани на беса да се проявява. Трябва винаги да помним, че преди, по време на и след отричането Бог контролира всичко, така че доверието към Него е изключително важно в хода на цялата духовна битка. През почивката трябва молитвено да се анализира и осмисли работата, както и да се търсят отговори на възникналите въпроси.
Ако след първата заповед в името на Христос бесът продължи да се проявява, тя трябва да се повтори още веднъж. И ако отново няма резултат, всички душегрижители нека застанат в молитвено противостоене с отворени очи, за да виждат бесообладания. С времето може да се забележи отслабване на съпротивата. Ако отричането върви неотклонно към победа, въздействието може да се усили, като към молитвата и заповедите се прибави четене на стихове за победата на Христос (например Посланието към колосяните 2 гл. или Псалмите на Давид). Процесът би могъл да протече така: свещенослужителят заповядва, другият служител с тих глас чете подходящите места от Писанието, а останалите се молят. Когато напомняме с авторитет на нечистия дух за кръвта и за победата на Христос, тези думи поразяват и отслабват неговата съпротива. Нашата позиция се утвърждава, а неговата все повече губи силата си. Четенето на такива библейски пасажи издига авторитета на Словото, от което демоните много се страхуват.
Напълно е възможно Бог да допусне и друг вариант: отначало чрез молитвата на свещенослужителите да изтощи и обезсили демоничните сили, така че те впоследствие да се подчиняват на всички заповеди, включително за това, да излязат от жертвата. Добре е при такива тежки случаи обладаният също да бъде научен вътрешно да противостои, да се моли за своето изцеляване. Една жена, освободена от бесообладаване, разказваше, че когато демонът крещял и се нахвърлял върху свещенослужителите, като създавал впечатлението, че действа самата човешка личност, тя през цялото време всъщност противостояла – волево, когнитивно и емоционално, като вътрешно се молела. Но властта на злия дух била толкова силна, че той правел с тялото й каквото си поиска. Само посредством противостоенето на свещенослужителите и на самата обладана тази власт отслабва и в крайна сметка жертвата се освобождава. За това, какво изпитват жертвите по време на духовната битка, виж книгата „Цената, която аз платих“.
Бог може да допусне демонът да се подчинява само на някои заповеди, които като че ли не определят изхода от работата. Възможно е нечистият дух да изпълни заповедта да се изправи, да вдигне или да свали ръката (на човека) и изобщо да не се подчини на заповедта да излезе от него. Чрез такива ситуации Бог укрепва вярата на онези, които извършват това служение. Подобни малки успехи са голямо насърчение, те засилват вярата на душегрижителите в Божието благоволение към тях, изявяват открито силата и авторитета на Христовото име и свидетелстват, че победата е неминуема. Не бива да забравяме, че Бог има за цел не само да освободи страдащия, а и допълнително да обучи Своите слуги да водят по-успешно духовната война срещу злото. Ето защо трябва да приемаме това служение като най-добрата школа, където можем да се научим да прилагаме своите духовни знания и познанията си за духовния свят.
Възможно е да се наложи да забраним на беса да прорицава. Най-често още в началото на работата той започва да се възмущава: „Кой си ти, че дойде да ме гониш? Аз те познавам, ти си такъв и такъв, правил си това и онова“. Бесът има за цел да ни обвини в грехове, които Бог вече ни е простил, за да ни обърка и разколебае. Това, че той знае нашето минало, не бива да ни учудва. Важното е да няма законно основание да ни обвинява – в настоящия ни живот да няма актуални грехове като пороци и нечестие, които могат не само да ни компрометират, а и да станат причина за нашето предварително поражение, водещо както до неуспех на служението ни, така и до духовно и психическо натоварване. Ако демонът се връща към простените ни грехове, трябва да се защитим с вярата за получената прошка чрез пролятата за нас кръв на Христос и да забраним на нечистия дух да говори.
От него не бива да се приема никаква информация. Това може да се окаже хитра уловка и да провали цялото начинание. Ако той започне да ни учи какви мерки да предприемем, за да напусне по-лесно обладания (да отворим прозореца или вратата, да сложим Библия върху главата на жертвата или да извършваме някакви други ритуали), не трябва да го слушаме. Категорично е противопоказно да се изпълняват неговите препоръки. С тях той цели да подчини и нашата воля – тогава краят може да се окаже непредсказуем, дори, според силата на демоните, фатален. Всички известни случаи с поражение на самия екзорсист се дължат на факта, че той е послушал за нещо злия дух или се е опитал да сключи сделка с него. Според Анри Еленбергер „екзорсистът трябва да накара обладалия човека дух да говори и след дълги дискусии понякога може да се сключи сделка“. Но нямаме никакво основание да приемем този метод за освобождаване като библейски.
Не трябва да мислим, че ако след заповедта бесът хвърли обладания на пода, раздруса го или направи нещо подобно, това е сигурен знак, че е напуснал жертвата. В процеса на самата борба нечистият дух може да се изявява по най-различни начини, но невинаги напуска жертвата с външни прояви.
След отричането (а за обладаните – и изгонването на демоничните сили) човекът трябва да се помоли на Бога да му прости окултните грехове, които са били изброени. Обикновено, ако страдащият преди отричането не е можел да се моли, след това сърцето му се отваря за общуване с Бога. При някои чрез тази молитва се извършват и покаяние, и новораждане, ако това не е станало преди. В този момент човекът преминава от властта на сатана към Бога (Деян. 26:18).
След това свещенослужителят трябва да се помоли за благословение – може с полагане на ръце, но не е задължително. После той поздравява освободения и е добре да го насърчи, като му предложи за утвърждаване във вярата да отправи благодарствена молитва към Бога за подареното освобождение.
Веднъж при посещение в дисциплинарна рота се запознахме с млад човек, който беше сатанист от две години. Той признаваше за свой бог Луцифер и твърдеше, че от службата си на него е получил много. На едно от поредните служения човекът се покая заедно с други войници, но сатана продължаваше да го посещава и да го мъчи. Обяснихме му, че е необходимо да бъдат разтрогнати договорите с дявола. Той се съгласи и по време на отричането му се създаде голямо духовно и психическо напрежение. Освен това имаше и леки прояви на пароксизъм чрез неволеви движения на главата и други части на тялото. След забраната сатана да се проявява и заповедта да престане да го измъчва младежът съзнателно и волево се отрече от него. Накрая настъпиха тишина, покой и голямо умиротворение във всички нива на естеството му. Попитахме го какво е станало с него. Отговори ни:
Той си отиде от мене.
След това дяволът вече не го безпокоеше.
***
С нашата поредица от статии на тема окултната обремененост и нейната тео-психологическа терапия бихме желали да бъдем полезни на практикуващите психиатри, психотерапевти, психолози, теопсихолози и душегрижители. Също така – изследването ни да послужи като база за по-нататъшно теоретическо и практическо изследване на разглежданите проблеми. Представените тук резултати са незначителни в сравнение с очакванията на специалистите, които работят в тази сфера, както и на всички страдащи и търсещи реална помощ пациенти. Надяваме се, че ще бъде проявен интерес и ще се използва даденият тук „Наръчник на душегрижителя“, съставен в резултат на дългогодишен опит в работата с окултно обременени хора. Предупрежденията и препоръките в текста не са мотивирани от лични амбиции или желание да поучаваме, а имат за цел да предпазим неопитните, за да не ги постигне участта на синовете на свещеника Скева (Деян. 19:13-17).
Основния извод, който трябва да се знае от навлизащите в сферата на тъмното, окултното, е: всеки, който престъпва божествената забрана да се вършат окултни грехове, а те са мерзост пред Бога (т.е. да се ползват услугите на демоничния свят по различен начин, с различна, често наукообразна терминология), губи всякаква гаранция за Божия защита срещу злите духове. Като резултат от тези грехове се появяват психо-духовни болести: девиантност, демонизираност, бесообладаност. Бог оттегля Своята закрила и човекът остава сам, неспособен да се защити нито волево, нито с интелекта си, колкото и да е развит той, нито емоционално, нито физически. Той става роб на агресивно настроени духовни личности.
Като богослов и душегрижител, участвал неведнъж в сериозни битки за освобождаване на жертви от демоничните сили, категорично заявявам, че злите духове много мразят човека, дори когато привидно му служат и го ласкаят. Те са най-големите врагове на човешките души. Нито една идея за усъвършенстване на човешката личност с техните услуги не се е оправдала. Жадуваното от хората усъвършенстване е възможно единствено чрез познание на Този, Който заявява: „Аз съм Пътят и Истината, и Животът“ (Йоан 14:6). Авторът на тези думи е Иисус Христос, Божият Син. Всички природни дадености на хората се усъвършенстват само чрез Неговата благодат, а желаното свръхестествено развитие става реалност чрез получаване на Неговите духовни дарби, които Той дава на всеки, избрал да Му се покланя в дух и истина.
епископ Иван Вълков
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2021 <<<
