На 31 октомври 1517 г. Мартин Лутер, свещеник августинец, магистър по свещено богословие, „от любов и загриженост към истината и с цел нейното пълно разбиране“ – както сам разкрива мотивите си, поставя 95 тезиса на входната врата към витенбергската катедрала „Вси светии“. С популяризирането на тези тезиси Лутер иска да предизвика дебат по въпроса с папските индулгенции. Но това, което постига, надминава и най-смелите му очаквания. Той не само разтърсва Църквата из основи, но и последвалото движение се превръща в един от крайъгълните камъни в историческото, религиозното и културното развитие на Европа и света.
За съжаление почти два века след като Лутер публикува своите 95 тезиса, протестантизмът вече е влязъл в коловоза на удобната религия и е изгубил съществена част от привлекателната си сила. Институциите и догмите са на път да задушат „възкресенските“ пориви на Реформацията. Протестантството е в тежка криза, но не за дълго. На историческата сцена се появява пиетисткото движение, което събужда Църквата. „Практиката на благочестието“ (понятието „пиетизъм“ произлиза от думата „благочестие“), която акцентира върху молитвата и четенето на Библията за сметка на догмата, изпълва протестантството с нов живот. Пиетизмът се разпространява бързо из цяла Европа.
Разбира се, пусналата дълбоки корени религиозна система не може да съжителства с живата вяра и на много места започват гонения срещу поддръжниците на новото движение. В Моравия и Бохемия (дн. Чехия) Католическата църква подлага пиетистите на репресии (в тези две области те са наследници на т. нар. „Чешки братя“, които са последователи на Ян Хус). Това ги принуждава да избягат в протестантските райони на съседна Германия. Така някои от бегълците получават изключителната възможност да се заселят в земите на богат млад владетел на име граф Николаус Лудвиг фон Цинцендорф.
Той е роден в австрийско благородническо семейство. Отгледан от баба си, проявява отрано склонност към въпросите, свързани с вярата и богословието. Като кръщелник на Филип Спенер, един от идеолозите на пиетисткото движение, Николаус е възпитан в силна пиетистка традиция. Докато учи в град Хале (значим център на пиетизма в Германия), младият граф заедно със свои съученици се врича да достигне с благовестието хора от други страни. Групата от съмишленици приема името „Орден на синаповото зърно“. Николаус прегръща мисионерската визия за живота си, след като се запознава с Бартоломеус Зигенбалг – немски мисионер, който впечатлява младия граф с истории за далечни земи, народи и култури.
Когато завършва училище, Фон Цинцендорф започва да изпълнява обществените очаквания към човек с неговия благороднически ранг. Заживява в Дрезден, където става съдебен съветник на краля. Посвещението към идеите на „Ордена на синаповото зърно“ обаче не му дава мир. Николаус купува от баба си имението Бертелсдорф, като се надява там да създаде християнска общност от представители на преследвани религиозни групи. И съвсем скоро в имението се появяват първите заселници. Десет моравски протестанти, бягащи от гоненията, които се разрастват в родината им, намират сигурно убежище в земята на графа. Те стават първите жители на новосформираното селище Хернхут – „Господна стража“.
Поради енергичното проповядване на Цинцендорф в енорийската църква в Бертелсдорф и заради вестта, че имението е място за защита от религиозни преследвания, населението на този „малък град“ бързо достига 300 души. И животът в новото селище започва да кипи. Развиват се много добри практики, но избухват и раздори. За да бъде възстановен редът, младият граф изработва „Братско споразумение“, което обитателите са длъжни да приемат като устав за мирно функциониране на общността.
Скоро Хернхут става град за пример, в който „синаповото зърно“ на мисионерската визия се разраства с бързи темпове. Моравските братя започват да изпращат мисионери на много места по света. Първо на остров Свети Тома, колониално владение на Дания. След това хернхутери проповядват в земите на Америка, Африка и Прибалтика, където основават свои общности, съдействат за превеждането на Свещеното Писание и оказват значително влияние върху религиозния светоглед на хората.
Николаус и Моравските братя са едни от първите мисионери, които се опитват да достигнат северноамериканските индиански племена с благата вест за Божия Син Иисус Христос. Една много интересна случка от този период разкрива причината за успеха на хернхутерите сред местното население. Веднъж Николаус пита новопокръстен червенокож как е повярвал в Господ Иисус. Отговорът на индианеца прави силно впечатление на графа:
В нашето село дойде проповедник, който ни каза, че има Бог. Попитахме го: „Мислиш ли, че сме толкова невежи и не знаем, че има Бог? Върни се там, откъдето си дошъл!“. После дойде друг бял човек. Той каза: „Не трябва да крадете. Не трябва да лъжете. Не трябва да се напивате“. А ние му отговорихме: „Глупако, мислиш ли, че вече не знаем това? Я кажи, има ли по-големи крадци, лъжци и пияници от вашите бели хора?“. И този проповедник си отиде. Но после дойде Кристиан Хенри Раух. Той ни разказа за един могъщ Господар на земята и небето, Който оставил славата Си на небесата, за да даде Своя живот за всички хора. И заяви, че този Бог е възлюбил бедните индиански грешници, че копнее и ние да Го обикнем, за да стане наш Спасител и да ни отведе в дома на Своя Отец. Като завърши проповедта си, каза: „Приятели, уморен съм от пътуването и искам да поспя. Моля да ме извините“. Легна до нашите копия и стрели и без никакъв страх веднага се унесе в спокоен сън. Спогледахме се и аз прошепнах: „Това е нещо ново. Този наистина има Приятел там, горе“. Останахме край него цяла нощ и на сутринта му казахме, че искаме да ни разкаже още за любещия Иисус.
Влиянието на граф Николаус Лудвиг фон Цинцендорф е изключително голямо не само заради делото на Моравската църква. Посланието на неговия живот оказва въздействие върху светогледа на Джон Уесли, а Карл Барт казва за него, че е „може би единственият истински христоцентрик на модерната епоха“.
Цитати от граф Николаус Лудвиг фон Цинцендорф:
– Само атеистите се опитват да разберат Бога с ума си.
– Съдбата ми е да провъзглася Божието послание, независимо какви ще бъдат последиците за мене.
– Не може да има християнство без общност.
Явор Костов
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2021 <<<
