Опитът ми като презвитер на голяма църква с около двадесет дъщерни църкви, където се срещам с много хора, съдби и проблеми, ме убеждава, че при работата с новоповярвалите един от най-разрушителните (и най-разпространени) грехове е на клеветата, лъжата и интригите. Това съсипва отношенията между хората и като следствие – тяхното общуване с Бога.
Служителите трябва да бъдат особено внимателни към подобни проявления в църквата и да реагират според Божието слово. За съжаление много християни, дори и някои служители, са равнодушни към този проблем.
Думите ни отразяват нашето духовно състояние. Езикът е огледало на това, което се случва вътре в нас. Христос неслучайно казва: „Рожби ехиднини! Как може да говорите добро, когато сте зли? Защото от препълнено сърце говорят устата” (Мат. 12:34). Грешните думи идват от грешно сърце. Помните ли какво пише ап. Павел на римляните: „Гърлото им – отворен гроб; с езиците си лъстят; под устните им – аспидина отрова” (Римл. 3:13)? От отворените гробове излиза миризма на трупове. Така нашите думи показват вътрешния ни свят.
Как можем да помогнем на хората да се избавят от толкова разпространения грях на лъжесвидетелството? Слава на Бога, имаме Библията. На нея се стараем да учим Божия народ. Там се казва:
„Не лъжесвидетелствай против ближния си” (Изх. 20:16).
„Не обръщай внимание на празен слух” (Изх. 23:1).
„Не съдете, за да не бъдете съдени; защото с какъвто съд съдите, с такъв ще бъдете съдени; и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмери. А защо гледаш сламката в окото на брат си, пък гредата в своето око не усещаш? Или как ще кажеш на брат си: „Чакай да извадя сламката от окото ти“, а пък ето, в твоето око има греда! Лицемерецо, извади първо гредата от окото си и тогава ще видиш, за да извадиш сламката от окото на брат си” (Мат. 7:1-5).
„Неизвиняем си, о, човече, какъвто и да си ти, който съдиш; защото с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш, понеже ти, който съдиш, вършиш същото“ (Римл. 2:1).
„Ако съгреши против тебе брат ти, иди и го изобличи насаме; ако те послуша, спечелил си брат си; ако не послуша, вземи със себе си още един или двама, та с устата на двама или трима свидетели да се потвърди всяка дума; ако пък не послуша тях, кажи на църквата; но ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар ” (Мат. 18:15-17).
За съжаление едно нещо е учението, а друго – практиката. Ако новоповярвалите видят греха на лъжесвидетелството при „старите” вярващи, как те, млади и неопитни, ще се справят с него? Няма ли да се предадат на „милостта“ на врага и да започнат да живеят „като всички”? Когато хората дойдат на църква, първото им впечатление е: „Тук всички са святи!”. Но ако още в началото такъв човек се сблъска с лъжата, реакцията му е: „Къде попаднах?! Трябва бързо да се махам!”. Неслучайно е написано, че дяконите не бива да са двуезични (т.е. двулични – I Тим. 3:8), а техните жени – да не са клеветници (ст. 11).
Отговорността на служителите е самите те да бодърстват и да учат Божия народ как да живее.
Например какво да правим със слуха, който стига до нас? Трябва да кажем на църквата, че Писанието учи да не приемаме хули за ближните си (Пс. 14:3). Как да защитим някого, който е жертва на клевета? Трябва да изясним, че когато слушаме такива сплетни, ние отваряме врата на дявола и се излагаме на риска да станем преносители на лъжи. Нека хората да знаят, че лъжесвидетелят не бива да остане ненаказан, че дяволът иска да порази най-вече служителите и обвиненията може да се приемат само при двама или трима свидетели.
Веднъж една сестра минавала покрай дома на дякон от тяхната църква, когото тя не харесвала. Неочаквано от там се чули викове. Вратата на къщата била отворена. Жената на дякона крещяла и плачела. „Махай се оттук!” – кънтял из цялата къща гласът на дякона. Шум, блъскане и викове достигали до улицата: „Казах ли ти! Махай се веднага от стаята…”. Бият се! Какви служители само… Сестрата веднага разказала случката на друга сестра, а тя – на следваща. „И как завърши всичко?” – попитала поредната сестра. „Мисля, че не се е разминало без полиция“ – такова било резюмето на тази, която й разказала случката. И до презвитера дошла новината, че в дома на дякона имало побой. Дяконът биел жена си, крещял, даже трябвало да викат полиция. Но главното е, че имало свидетел – сестра от църквата.
Представяте ли си какво му е било на презвитера? Той веднага отишъл в дома на дякона. Посрещнали го двамата с жена му, радостно и приветливо. „Какво лицемерие…” – помислил си презвитерът. И решил да започне разговора по същество:
– Е, разказвайте кой – кого и защо. И как изобщо е възможно такова нещо?
Братът и сестрата в един глас отвърнали:
– Нищо не се е случило! Ние се обичаме много! Дори не си крещим един на друг.
– Има свидетел! – казал презвитерът. – Една сестра минавала наблизо и чула всичко!
Отначало двамата съпрузи се смели, после плакали… И презвитерът чул следната история:
– Отдавна искахме да си купим диван. Спестявахме пари, с големи усилия ги събрахме и най-накрая успяхме! Докарахме дивана вкъщи. Когато го внасяхме, вратата остана отворена (през това време е минала сестрата) и кучето се вмъкна в стаята. То скочи върху дивана и започна да го драска и да го къса с ноктите си.
Какво станало тогава?
Веднага изчезвай навън! – закрещял мъжът, взел нещо и го хвърлил по кучето. – Махай се оттук!
Жената се разплакала – мъчно й било за новия диван…
Ето как можем да преиначим всичко, когато не обичаме хората! Каква кал и какво злословие! Кой ще отговоря за това?!
Спомням си как веднъж бях недоволен от презвитера на църквата. Бях млад, тъкмо започвах да проповядвам. Нямах смелостта да му кажа всичко лично, както четем в Словото. Реших да го направя чрез проповед! О, как говорих само… Бляскаха светкавици, трещяха гръмове. След служението презвитерът ме повика, седна до мене, прегърна ме. После ме попита как съм, как се справям с живота, дали имам трудности, изкушения, дали не боледувам от нещо… Каза ми, че се радва за мене и за служението ми и постоянно се моли за мене. Аз седях с наведена глава и не смеех да го погледна. Когато си тръгвах, служителят ме изпрати с думите:
Да, аз приех изобличението ти, прав си! Но… никога повече не го изразявай по този начин. Защо измъчи цялото събрание? Ако имаш нещо против мене, ела и ми го кажи лично.
Усмихна ми се приветливо и никога повече не спомена за случилото се. А аз си научих урока. Оттогава се стремя да не използвам амвона за лично изобличение или за да формирам у хората мнение за някого.
Според някои да казваш истината за другите, не е клевета.
Днес християните използват един такъв „благочестив“ израз, за да прикрият греха: „Искам да споделя нещо с тебе – като нужда за молитва”. И… започва история за някого, която го омърсява, унижава и го вкарва в калта. В края на краищата обикновено не се стига до молитва. Според буквата на Закона да казваш истината, т.е. нещо лошо за друг човек, не е клевета. Клеветата е злословеща лъжа за някого. Но според духа на Закона и това е клевета! Работата е там, че нашата истина е много относителна. Винаги можем да добавим нещо малко, да доукрасим… Това зависи от отношението към човека, за когото говорим. Може емоционално така да поднесем „истината”, че да се превърне в клевета.
Не всички имат правото да казват истината, а само онези, които обичат човека, за когото говорят. Истината трябва да се казва първо на съгрешилия, след това, ако не послуша, да се доведат свидетели и едва тогава – да се огласява пред църквата.
Един презвитер заедно с друг брат отишъл да посети семейство от тяхната църква. Стопаните на къщата ги приветствали много радостно, но изведнъж малкият им син казал на презвитера:
Сидоров! Кога ще престанеш да протакаш богослуженията?!
Родителите били страшно смутени:
Какво говориш? Не бива така! Кой те е учил на това?!
Всъщност всичко било много просто. Всяка неделя след сутрешното богослужение, докато обядвали с децата, родителите вместо да разсъждават върху проповедта, обсъждали бурно проповедниците и презвитера. Откровено, без да се срамуват и да подбират думите си, в присъствието на своя малък син те говорели лошо за църковните служители. Така в очите на детето името „Сидоров” започнало да означава негодник. Бащата и майката всъщност се надявали, че някога синът им ще се покае, но не се питали как ще стане това, когато в църквата главен проповедник е „Сидоров”!
Как да помогнем на децата и младежите да усвояват Божиите заповеди още от най-ранна възраст? Как да ги убедим, че Бог е дал заповедите за тяхна защита от врага, а не за да ги ограничи в нещо?
В едно многодетно семейство, когато пораснали, всички деца повярвали в Господ и започнали да Му служат. „Как го постигнахте?” – попитали бащата. Той отговорил: „С жена ми решихме, че децата ни никога няма да чуят от нас лоша дума за църквата, за църковните водачи или за когото и да било от братята и сестрите, т.е. дадохме обет да не говорим лошо за хората зад гърба им, особено в присъствието на децата”.
Как детето да посвети живота си на Иисус Христос, като слуша проповеди от хора, чийто живот родителите му постоянно критикуват?! Мисля, че личният пример на бащата и майката е много важен за възпитанието на децата.
Моля се Бог да ни помогне да бъдем изпълнители на Неговото Слово: „Не лъжесвидетелствай против ближния си” (Изх. 20:16).
