
Нерядко се налага да наблюдаваме как децата на дълбоко вярващи родители – деца, получили християнско възпитание и образование, когато достигнат определена възраст, изведнъж предизвикват безкрайно огорчение в своите бащи и майки, оказват се позор за Църквата и съблазън за света.
С какво може да се обясни подобно явление? Кой е виновен за тяхната погибел? Самите деца ли, измолени навремето от Бога? Родителите ли, чиито старания са били насочени изключително към това, да видят наследниците си като Божи деца, които обичат Бога и Му служат? Кой?
Тези и други въпроси, свързани с тях, неизменно ме съпровождаха през целия ми живот. И сега, след многогодишни наблюдения и размисли, у мене се избистриха определени възгледи и убеждения, които реших да споделя с Вас.
Никой няма да отрече, че в делото по възпитанието на нашите деца Бог е поставил детското послушание и покорност към родителите в основата на всичко. „Вие, децата, бъдете послушни на родителите си в името на Господ, защото това е справедливо“ (Еф. 6:1). „Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре, и да живееш дълго на земята“. Това е първа заповед с обещание. Ако възпитанието на децата не се гради върху този крайъгълен камък, то ще се гради върху пясък или изобщо няма да се гради, защото постройка без основа вече не е постройка, а безразборно струпване на строителни материали. И това струпване, дори да е от най-добрия строителен материал, е обречено да рухне.
Ето защо е изключително важно да знаем как и кога да положим тази здрава основа на възпитанието: волята на детето да се подчини на мъдрия родителски авторитет. Сам Бог е приспособил волята и ума на детето към именно такова въздействие на възрастните върху него. Помислете колко дълъг период е определил Бог да бъде детството, когато малкото момче или момиче трябва да расте бавно, като усеща своята слабост и постоянна зависимост от възрастните. По този начин Бог е дал на родителите дълготрайна възможност да формират бъдещия човек, да го наставляват и твърдо да го водят по Господните пътища, като го увличат напред със собствения си пример за живот с Бога и послушание на Неговата воля.
Кога трябва да започнем да въздействаме върху волята на детето и да я доведем до радостно подчинение на нашия родителски авторитет?
Колкото по-рано, толкова по-добре. И ми се струва, че никога не е рано, а изпуснатият момент може да се окаже трудно поправим. Преди да започнете да общувате с детето с думи, Вашите жестове, изразът на лицето Ви и очите Ви трябва да станат ясни и решителни изразители на Вашата воля, на изискванията и желанията Ви. Да, истинското възпитание започва само на тази възраст. Трябва да постигнем това – детето, което още не може да говори, да се научи да разбира в какво се състои волята на родителите, а те да усвоят правилото да следят за това, волята им да не остава неизпълнена или нарушена. Трябва да се установи твърд принцип на послушание и когато това стане, когато детето започне с желание да се подчинява, остава тази практика само да бъде поддържана.
От тук правим извода, че първата и една от основните причини децата да израстват като безбожници, е печалният факт, че родителите са пропуснали времето, когато е трябвало да подчинят волята на детето на своята родителска воля. Покорността и послушанието към родителите никога не са били въведени в живота на детето като Божи закон, като изискване за справедливост, като неизменна основа на семейния живот, като нерушим навик, като първа и основна детска добродетел, която заслужава похвала и поощрение. Отсъствието на такъв навик в живота на детето го води към падение, а родителите – към скърби и порицания.
Но някой може би ще възрази, че при подобно подчинение на волята на детето има опасност то да стане безволев, нерешителен, слаб човек. Да, такава опасност не само съществува, но е неизбежна във всички онези случаи, когато волята на детето се насилва, когато подчинението се постига в резултат на „пречупване“ на неговата воля. Трябва да се пазим от две обичайни, но опасни направления във възпитанието: пълен произвол и прекомерна суровост.
В първия случай, когато „всичко е позволено“, в децата се възпитава животинска разюзданост, пораждаща склонност към престъпност. Във втория те се развиват като хора автомати. Възпитанието трябва да бъде умело и да се води с твърда, но заедно с това любеща ръка. Нужно е родителите да се отнасят с неизменна справедливост към децата си, внимателно да пазят тяхната индивидуалност, да не пречупват детската им воля, за да задоволят своето родителско самовластие, а да им помогнат от опит да се убедят, че волята на татко и мама, ако й се подчиняваш, винаги води до добри последствия, затова тя всеки път е необходима и трябва да е много желана.
Едва ли е нужно да говорим за това, че именно такова „властническо“ възпитание на децата става причина те да си тръгнат не само от Бога, а дори от дома си, от своите баща и майка. Родителите деспоти не се грижат за благото на детето и докато настояват да се изпълни волята им, не мислят за въвеждане на принципа на послушанието. Единственият мотив, от който се ръководят, когато принуждават детето да изпълни тяхната воля, а понякога и каприз (често безразсъден и вреден), е да не бъде унижено тяхното „аз“, нито засегнато родителското им самолюбие.
Наказанието на децата в момент на гняв никога не постига целта, не установява принципа на послушанието, не променя детския характер. Напротив, подобни пристъпи на ярост оставят в съзнанието на децата само усещане за обида, несправедливост и дори желание за отмъщение. По-добре изобщо да не наказваш детето, отколкото да го наказваш, когато си раздразнен и неуравновесен. Защото породените от такова наказание недобри чувства никога не умират… Те преследват детето до момента, когато най-накрая се почувства възрастен и независим човек. И тогава онова, което е било потискано от родителския деспотизъм, излиза на свобода.
Опитът ни учи, че послушанието, ако се въвежда като принцип, трябва да се прилага във всички случаи. Родителите трябва да изискват послушание и в най-дребните неща, а не да се ограничават само с грубите случаи на нарушаване на волята им и изключителните провинения. Много често децата не изпълняват заповедта на родителите под различни благовидни предлози, отлагат за „после“ и т.н. Децата запомнят такива „пролуки“ и злоупотребяват с родителската отстъпчивост и своята безнаказаност. Поведението на такива деца може да граничи с откровена разпуснатост. И единствено когато в изключителни случаи им се налага да се убедят, че са загубили всяка мярка в държанието си и бащата се заема сериозно с тях, те „охотно“ признават вината си и са готови на всичко, само и само да се запази мирът в семейството или, по-точно, да избегнат задаващото се наказание. Всичко това свидетелства за отсъствие на така необходимия навик за послушание у детето и на правилно отношение към възпитанието от страна на родителите. И едното, и другото, рано или късно, ще се изяви, „защото няма нищо тайно, което да не стане явно“ (Лука 8:17).
След задълбоченото изследване на живота на много млади хора, които е прието да се наричат „блудни синове“, „черни овци“, „отклонили се от пътя“, стигнах до извода, че повечето от тях са жертва на разрушено семейно огнище и неправилно възпитание. Свръхзаетостта на родителите не им е позволила да отделят нужното време за възпитанието на децата си. Свръхсилната родителска привързаност към децата, която е отминавала тяхната грубост, грехове и явни пороци, ги е довела до разюздан нрав.
Отсъствието на съгласуваност между родителите в делото на възпитанието на детето също служи като причина за горчиви последствия в младия живот. Там, където бащата е строг към децата и нерядко се опитва да ги накаже, а майката ги защитава от неговия гняв и не му позволява да докосне не само тялото им, а и тяхната съвест, те никога няма да осъзнаят своята вина и никога няма да разберат какво е родителска воля и родителска прошка или какво означава да нарушиш волята на баща си и майка си и да бъдеш наказан за това нарушение.
Докато наблюдавах как млади хора се обръщат към Бога, се убедих и в неизменността на неизвестната за мнозина истина, че създаденият в душата на детето навик да слуша родителите си винаги е бил главен двигател за покаянието му пред Бога и помирението му с Него. Правилно възпитаните деца се обръщат с желание към Бога. За тях е било нещо обичайно и нормално да се стремят към доброто, да търсят правдата, да приемат очевидни истини, да признават факти, да се подчиняват на всичко, което ги насочва към благи цели. Напротив, там, където вместо навик за покорност са царили произвол, инат, отрицание на висшата власт, и авторитетът на божествените думи, и Божията воля безразсъдно се пренебрегват и отхвърлят.
По време на богослужения понякога сме виждали как Божият Дух изобличава в грях такива „непокорни“ млади хора и ги води към покаяние, но каква кошмарна битка се води тогава в тяхната душа! Случвало се е тези младежи да ни питат защо за другите обръщането към Бога е толкова лесно и леко, а за тях е било почти немислимо, невъзможно. Преди да отговорим на този въпрос, ги призовавахме да ни кажат откровено: „Имало ли е в ранното Ви детство правило да слушате родителите си? Познато ли Ви е онова чувство на удовлетвореност, което радва сърцето на детето всеки път, когато постъпва според волята на баща си или на майка си, които обича? Беше ли обичайно в семейството Ви да се подчинявате доброволно и постоянно на разумния родителски авторитет?“. На всички тези въпроси винаги сме получавали отрицателен отговор: „Не! Никога не съм изпълнявал волята на родителите си доброволно, това винаги се случваше принудително и неприятно… Подчинявах се на тяхната воля само в онези изключителни случаи, когато вече нямах друг изход: или покорност, или наказание, и за да избегна наказанието, временно капитулирах… Стараех се да намеря известен компромис, който би ме спасил и от наказанието, и от подчинението на родителските изисквания… Винаги се пазарях и се радвах, когато родителите ми участваха в тези преговори… Винаги търгувах…“.
Тези откровени признания на младите хора ни поразяваха. Видяхме всички човешки методи за възпитание на децата в съвсем нова за нас светлина.
Бяхме поразени и от факта, че получавахме такива отговори най-често от деца, чиито родители са дълбоко вярващи и ревностни християни, хора, в чийто дом всекидневно се чете Божието слово и цялото семейство се моли заедно на Бога. Къде, ако не тук, децата би трябвало да бъдат възпитани в страх от Бога и познаване на Неговото Слово?! Но за съжаление и тук са били пропуснати много полезни неща и преди всичко – заветът за детската покорност на родителите.
Ето къде се крият някои от причините децата на вярващи родители да се отказват да вървят по пътя на вярата, да се стремят към самостоятелен живот без Бога, да вкарват преждевременно родителите си в гроба, да позорят Църквата, публично да разпъват Христос, да служат за съблазън на околните и обикнали света, да отиват към погибел.
Иван Пахар
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2023 <<<