Родена съм в Кавказ. Бяхме седем деца – четирима брата и три сестри, а аз бях най-малката. Живеехме бедно и трудно, затова дядо ни искаше да помогне някак на мама и ме взе при себе си. Най-щастливото време в живота ми бяха годините, които прекарах с баба си и дядо си – наричах ги мама и татко. Когато дядо умря, мама ме взе обратно. Много тежко преживях раздялата – за мене това беше трагедия и оттогава започна моят непослушен детски живот, пълен с всякакви хитрости, лъжи и омраза. Когато ме изпращаха на училище, бягах при баба си. Подлагаха ме на различни наказания, но всичко беше напразно. Щом умря и баба ми, се почувствах самотна. Тя ме обичаше, а вкъщи с братята и сестрите ми животът беше различен. През това време баща ми ни напусна. Мама работеше денем и нощем, защото бяхме много бедни. Всички други у нас се опитваха да ме възпитават – нали бяха по-големи от мене. Това не ми харесваше. Мечтаех да напусна дома на родителите си – не го обичах. Преследваха ме някаква обида, болка, неразбиране.
Когато навърших 16 години, мечтата ми се сбъдна! Открадна ме едно момче от нашето село, за да се оженим. Но брачният живот ми се стори ужасен и на деветия месец от бременността ми се разделихме. Нямах 17, когато станах майка. На 19 се опитах за втори път да намеря семейното щастие. Първата година беше като че ли „щастлива”, не забелязвах и не подозирах нищо. Но се оказа, че мъжът ми е наркоман. Започнаха безкрайни изяснявания на отношенията, скандали, сълзи, побои. Няколко пъти си тръгвах, но той ме връщаше, обещаваше ми, че ще остави наркотиците. Нищо не се променяше, дори ставаше по-лошо. Стигна се дотам, че предложиха и на мене да опитам наркотици. Съгласих се. Вече нямах никаква воля. От първия път ми хареса: болката стихна, всичко се притъпи. Появиха се нови мисли – че при мене не е чак толкова лошо, при другите е по-зле, а и с мъжа ми какво толкова, бих могла да го търпя. Всъщност между нас нямаше нито любов, нито уважение – свързваха ни само наркотиците.
Сама си отворих вратата към затвора, като поех вината на мъжа си върху себе си. Страхувах се да остана насаме със своите проблеми.
Помня ужаса, който ме обхвана, когато за първи път попаднах в затвора. В малката шестместна килия имаше 16 жени. Така започна затворническият ми живот. Обещах на роднините си да оставя наркотиците, ако успея да избегна присъдата. Но когато излязох на свобода, продължих да живея по същия начин – лъжи, кражби, наркотици, затвор. Два пъти се опитах да се самоубия, но останах жива. Всички се умориха от мене, причиних много страдания на близките си. Те казваха: „По-добре да беше умряла”. Когато около мене умреше някой наркоман, аз самата твърдях, че му е провървяло – отървал се е от мъките. Никого не обичах, обвинявах всички за своя нещастен живот. Близките ми не успяха да ме избавят от наркотиците въпреки многото им опити да ми осигурят лечение. Синът ми растеше при моята майка. Виждах го рядко. Още тук бих искала да изразя болката на сърцето си. Надявам се това да послужи за нечие назидание. Каквото посее човек, това ще пожъне! Моят син също стана наркоман и сега лежи в затвора. Бог прощава греховете ни, но последствията от тях ни съпровождат цял живот. Моля се за него.
Когато лежах в затвора за четвърти път, там дойдоха представители на републиканската библиотека. Събраха всички затворници в столовата и хората от библиотеката започнаха да говорят за различни неща. Един от тях разказваше за Бога, за Неговата любов, за жертвата на Иисус Христос. Той разглеждаше нашето положение като затворници, състоянието на душата у всеки от нас. Мнозина плачеха скрито – гордостта не ни позволяваше да показваме сълзите си.
Веднъж, когато същите хора бяха дошли в двора на затвора, онзи, който разказваше за Бога, ме заговори. Оказа се, че е бил приятел на покойния ми брат. Името му беше Алим Кулбаев. Той започна да ми говори за Христос. Разбирах малко. Когато излязох на свобода, Алим ме намери и се опита да ми помогне. Искаше да ме настани в отделение за лечение на наркомани, но там не ме приеха.
Пети път ме затвориха, както ми обясниха по-късно, заради някакъв полицейски план. Тогава от обида извиках: „Господи! Избави ме от наркотиците или вземи живота ми!”. След три години се освободих, известно време не се боцках, но после започнах отново, и то с още по-силни наркотици. Смятах, че няма изход, и се бях примирила, нищо не исках – мразех живота, мразех наркотиците, мразех себе си.
Искам да кажа на всички вярващи, че Божието Слово трябва да се сее винаги и то непременно ще покълне, когато падне на добра почва. Онова, което ми говореше Алим, покълна и започна да израства след няколко години.
Тогава си спомних за него. Намерих телефона му. Той дойде при мене. Говори ми за Христос, Който ме обича и е умрял за мене. В живота ми се появи надежда. Докато лежах в леглото си с бинтовани крака, тъй като се бяха инфектирали, се обърнах към Всевишния и Го помолих за милост в името на Иисус Христос. На сутринта Алим ме взе и ме откара в рехабилитационния център. След като се обърнах към Бога, започнаха да се случват непонятни неща. Много се страхувах от абстиненция. Но не изпитах такова нещо! Как е възможно това?!
Започнех ли да се тревожа за нещо или да искам нещо, всичко се обръщаше към по-добро, сякаш някой четеше мислите ми. Бог бе започнал да работи у мене. Той показваше, че действа в живота ми. Виждаше сърцето ми и знаеше за какво го боли. Така започна да ме променя и вътрешно, и външно. Тогава все още не разбирах много Божието Слово, но когато четях от 16 и 17 глава на Евангелието от Йоан и Псалм 22, плачех, както и сега продължавам да плача.
Вече почти две години съм в ръцете на Всевишния. Той ми прости и ме промени. Запълни всичко, което беше откраднато и разпиляно. Даде ми нов живот. Живот в изобилие! Обикнах живота. Бог ме научи да обичам хората. Преди всички ми бяха врагове, сега съм в мир с всички. Слава на Бога!
Наскоро един познат продавач ми каза: „Какво става с тебе? Толкова си се разхубавила! Да не си си направила пластична операция?”. Така променя Бог! Но най-важното е, че Той ми даде мира, който досега нямах в сърцето си. На всеки човек, чийто живот прилича на моя, бих искала да кажа – има изход! Това е вярата в Бога, вярата в Иисус Христос, Който е умрял за моите и твоите грехове. До дълбините на сърцето ми ме трогнаха думите на Иисус: „Всеки, който иска, получава и който търси, намира, и на този, който хлопа, ще се отвори” (Лука 11:10).
Господ „не ни стори според нашите беззакония и не ни въздаде според нашите грехове; защото колкото е високо небето над земята, толкова е велика милостта на Господ към онези, които се боят от Него” (Пс. 102:10-11).
