Не обичах да благовествам. Нещо повече, с всички средства избягвах да благовествам. Когато ме канеха на събития, където звучаха думите „евангелизация“, „благовестие“, „мисионерска работа“, търсех предлог да откажа. Мислех, че това не е моето призвание. Виждах призванието си в това, да бъда пастир. Особено не ми допадаше да споделям благовестието с непознати, защото разбирах, че тяхната реакция може да бъде негативна, а това винаги е неприятно и създава дискомфорт.
Бях пастир на малка църква с около двадесет членове – предимно възрастни хора, младежи всъщност нямаше. Един брат се пошегува, че нашата църква е за онези, на които „не им остава много време“.
Но имахме добра молитвена група. С нея започнахме да мислим за бъдещето на църквата ни. А то съвсем не ни изглеждаше добро.
Раздавахме благовестителски брошури, списания, покани за църковните служби, понякога организирахме евангелизационни събития, но хората не идваха в нашата църква. И макар да разбирахме, че мнозина около нас се нуждаят от спасение, в църквата не знаехме какво да правим. Трябваха ни „работници“, които да проповядват благовестието на хората, да ги водят при Христос, в църквата, но сред нас нямаше такива хора. Между другото, този проблем се среща и сега в много църкви.
В края на краищата взехме решение да се молим постоянно и усърдно с думите на Иисус Христос, дадени в Евангелието от Матей 9:37-38: „Тогава каза на учениците Си: „Жътвата е голяма, а работниците са малко, затова молете Господаря на жътвата да изпрати работници на жътвата Си“. В гръцкия оригинал думата, преведена тук като „изпрати“, е същата, която се среща няколко стиха по-горе, в Мат. 9:33: „И след като бесът беше изгонен“, и се превежда като „изгонен“. Тази дума означава: „прогонвам, изхвърлям, откъсвам, издърпвам“. Тоест нашият текст може да се преведе и по следния начин: „Жътвата е голяма, а работниците са малко, затова молете Господаря на жътвата да изгони, откъсне, изхвърли, издърпа работници на жътвата Си“. За да се изгони демон, е нужна божествена сила и намеса. За изпращането на работници на жътвата също се изисква божествена сила и намеса. Ето защо е толкова важно да молим за това Господаря на жътвата. От личен опит знам, че трябваше да бъда „изгонен, издърпан, изхвърлен“, за да проповядвам благовестието. Със сигурност не бих го направил сам – имах множество убедителни оправдания.
В Библията се казва, че ако поискаме нещо по волята на Бога, ще ни бъде дадено. Ние невинаги искаме по волята на Господ и невинаги получаваме от Него онова, за което молим. Често това води хората до разочарование, отчаяние и депресия. Но има молитви, с които самият Бог ни заповядва да се молим, и на тях Той ни дава отговори.
Бог започна да отговаря на искрените молитви на нашата молитвена група. Той първо ни изпрати един брат, който ме мотивира да отида да се обучавам, така че да мога да изнасям лекции на младежи в учебните заведения. Чрез такива лекции Божието слово би могло да стигне до слушателите. Много се съпротивлявах на това, но упоритостта на брата надделя. Така Бог ме „издърпа“ в учебните заведения.
Веднъж преди Рождество проповядвах благовестието на студентите от един университет в Киев. След като завърших, ръководителят на групата се обърна към мене с въпроси за благовестието. Въпросите му бяха много, затова му предложих да се срещнем извън университета. В крайна сметка той се покая, прие кръщение, стана член на църквата и започна да води младежи там. Не след дълго повече от половината членове на църквата бяха млади хора, а този брат стана ръководител на младежкото служение.
Освен това Бог ме „изтръгна“ от зоната ми на комфорт и ме доведе в мисионерския отдел на мисията „Светлина на изток“. Така вече можех да пътувам, за да проповядвам благовестието из цяла Украйна и дори извън нейните предели. Но това е друга история.
Като резултат Бог ми даде още едно призвание – мисионерското. Той е верен – отговори на молитвите и ме „изтръгна, издърпа“ на Своята жътва. Безкрайно съм Му благодарен за това. Днес съм много щастлив човек.
Иисус Христос не само призовава да проповядваме благовестието, а и самият Той е бил проповедник.
Веднъж, след като е излекувал много хора и е изгонил демони от мнозина, Иисус отива да се моли. Учениците Го следват и Той им казва: „Да идем в близките села и градове, за да проповядвам и там, защото за това съм излязъл“ (Марк 1:38). „Иисус ходеше по цяла Галилея, като поучаваше в синагогите им, проповядваше благовестието на Царството и изцеляваше всяка болест и всяка немощ у народа“ (Мат. 4:23). Той избира учениците с конкретна цел: „И отреди от тях дванайсет, за да бъдат с Него и да ги разпраща да проповядват“ (Марк 3:14). Иисус казва на учениците Си: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяко създание“ (Марк 16:15).
Тогава защо ние, учениците на Христос, често пренебрегваме Неговата заповед?
Преди няколко години в Киев се проведе Общоукраински мисионерски форум. От трибуната там прозвуча печална статистика: около 90% от християните не са споделили благовестието с никого, около 95% от тях не са довели нито един човек при Христос. Има много причини за това, но основната е в човешкото сърце. Нека се опитаме да разберем този факт с помощта на една кратка история от 20 глава в Книгата на пророк Йеремия.
Пророкът страда много, че Божието слово, което проповядва, не е прието от хората. Той е преследван и заплашван. Затова се оплаква на Бога: „Ти, Господи, ме увличаше – и аз съм увлечен, Ти си по-силен от мене и надви, и аз всеки ден съм за присмех, всеки се гаври с мене. Защото, щом заговоря, викам за насилие, викам за разорение, понеже Господното слово стана за мене безчестие и всекидневен присмех. И си спомних: няма да напомням за Него, нито ще говоря вече в Негово име; но в сърцето ми беше като че ли разпален огън, заключен в костите ми, и аз се измъчих да го задържам, и не можах“ (Йер. 20:7-9).
Вижте как човешката плът, човешката грешна природа се противи на Бога. Йеремия, този верен Божи човек, едва не постъпва по плът. Но Бог поставя „разпален огън“ в сърцето на пророка, чрез който плътта е победена и Йеремия продължава да говори Божието слово.
Сега въпросът, на който всеки християнин трябва да си отговори, е: „Искам ли Бог да постави такъв огън в моето сърце, че дори когато нямам желание да проповядвам благовестието, да не мога да мълча?“. И колко много християни отговарят на този въпрос с „Не“!
Преди много години казвах: „Не. Аз решавам кога да говоря и кога да мълча“. И по принцип решаваше моята плът. Но един ден, когато погледнах назад към изминалите години, видях колко малко плодове е имало там за Бога, колко дълго съм се носил по течението, как не съм бил „горещ“, а „хладък“. И се почувствах толкова засрамен пред Бога! Сърцето ми се съкруши. Паднах на колене и Го молих за прошка. Молих се много искрено: „Господи, вземи живота ми изцяло в Своите ръце и ме употребявай както желаеш. Давай ми каквото искаш, взимай каквото искаш, но нека не пропилявам напразно дните си. Не искам да бъда хладък. Запали Твоя огън в сърцето ми, така че да не мога да го угася!“.
И Бог отговори на молитвите ми. От мен, човек толкова безполезен и бягащ от благовестието, Той направи благовестител, който лично е проповядвал благовестието на хиляди хора и е обучил стотици благовестители. Но за това определено няма с какво да се похваля – не е моя заслуга. Всичко, което можех да направя преди, беше да измисля хиляди причини и извинения, за да не благовествам. Не бях ревностен за Бога, не се стремях да проповядвам на хората спасителното благовестие, малко ме вълнуваше фактът, че мнозина, включително и мои приятели, не познават благовестието и отиват към вечна гибел. Знаех, но мълчах. Думите от Книгата на пророк Йезекиил (3:18-19) изобщо не докосваха сърцето ми: „Когато кажа на беззаконника: „Бездруго ще умреш!“, а ти не го вразумяваш и не говориш, за да предпазиш беззаконника от беззаконния му път, така че да бъде жив, този беззаконник ще умре в беззаконието си, но кръвта му Аз ще потърся от твоите ръце. Но ако ти си вразумявал беззаконника, а той не се е отвърнал от беззаконието си и от беззаконния си път, ще умре в беззаконието си, а ти ще спасиш душата си“.
Аз бях като лаодикийците, на които самият Иисус казва: „Зная твоите дела: ти не си нито студен, нито горещ; о, да беше студен или горещ! Така, понеже си хладък и нито горещ, нито студен, ще те избълвам от устата Си. Защото казваш: „Богат съм, забогатях и от нищо не се нуждая“, а не знаеш, че си злочест и клет, сиромах, сляп и гол“ (Откр. 3:15-17).
Но това не е присъда, а констатация на реален факт. По-нататък Иисус показва какво трябва да се направи. И тъкмо тези думи се запечатаха в сърцето ми: „Които Аз обичам, тях изобличавам и наказвам. И така, бъди ревностен и се покай. Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене“ (Откр. 3:19-20).
Осъзнах, почувствах, че Иисус ме обича и затова ме изобличава. Той показва изход от моята трагична ситуация. Разбрах и един от най-големите си проблеми – нямах ревност за Бога, бях „хладък“. Но Иисус стои на вратата на сърцето ми и хлопа. Той иска да има близки и изпълнени с доверие отношения с мене. Иска да освети със Своята светлина живота ми, за да живея истински живот, угоден на Него, според Неговата воля. Ще отворя ли вратата си за Иисус? Много искрено се покаях и помолих Бога за истинска ревност. Не исках да бъда хладък, особено в благовестието.
Нека сега да видим как Бог цени истинската ревност за Него. В 25 глава на книгата Числа се разказва как Финеес от племето на Аарон искрено се застъпва за Бога. Тогава Бог казва: „Финеес, син на Елеазар, син на свещеника Аарон, отвърна яростта Ми от Израилевите синове, като показа измежду тях ревност за Мене, и Аз не изтребих Израилевите синове в ревността Си. Поради това кажи: ето, Аз му давам Моя мирен Завет; и той ще бъде за него и за потомството му след него Завет на вечно свещенство, задето показа ревност за своя Бог и защити Израилевите синове“ (Числ. 25:11-13).
Финеес не просто е ревностен за Бога в мислите си, той показва своята ревност на дело. Затова Бог не само не унищожава много от Израилевите синове, не само дава благодатта Си на Финеес, а и благословя цялото му потомство завинаги. Как бих искал такова благословение и за моето потомство! Но колко често изобщо не съм ревностен за Бога.
През пролетта на миналата година много се съмнявахме, че ще успеем да осъществим нашите мисионерски пътувания. Условията бяха много неблагоприятни. Както се казва, „отвън нападения, отвътре страхове“ (II Кор. 7:5). Постихме, молихме се и… решихме с Божията помощ да отидем на служение.
Как се радвахме, когато всички пътувания се осъществиха! Колко благодарихме на Бога, че Той ни употребява, за да прогласим и прославим Неговото име! Хиляди хора чуха благовестието лично, от сърце на сърце, и получиха християнска литература. Повече от хиляда души се помолиха с молитва на покаяние. И си помислих с ужас, че всичко това нямаше да се случи, ако бях постъпил по плът и бях отменил всички пътувания, защото тогава щеше да ми е по-лесно, по-спокойно, по-удобно. Но Бог на Своето време ми посочи моя проблем, призова ме към молитва, съкруши сърцето ми, даде ми искрено покаяние, разпали Своя огън в сърцето ми по моя молба, употреби ме да проповядвам благовестието за спасение на много хора и ме направи особено щастлив човек. Което искрено желая и на всички вас!
Виктор Танцюра
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2022 <<<
