Виктор ТАНЦЮРА
Четиво за6 мин

ЛЮБОВTA НЕ ЗАВИЖДА И НЕ СЕ ГОРДЕЕ

В гимназията се занимавах с класическа борба. Някои момчета от нашия отбор участваха и в състезания за по-големи. Имахме втори разред за възрастни. След едно състезание треньорът каза, че двама от нашия отбор могат да получат първи разред. Това беше мечтата на всеки от нас. Няколко души, сред които и аз, бяхме реални претенденти за първи разред. Щастливците се оказаха двама мои приятели. Когато разбрах за това, завистта започна да ме разяжда до такава степен, че не можех да спя спокойно. На следващите състезания тайно желаех приятелите ми да загубят. Нещо повече, бих се радвал дори да се контузят. А тези момчета не ми бяха направили нищо лошо.

Мисля, че всеки от нас е попадал в подобни ситуации. Завистта се проявява като разочарование от успеха на друг. Радваме ли се, когато съседът ни си построи нова къща, когато повишат заплатата на колегата ни, когато наш познат е в добро здраве, за разлика от нас? В същото време се радваме искрено на успехите на нашите деца, защото много ги обичаме. Любовта и завистта са напълно противоположни, несъвместими. Библията казва: „Радвайте се с онези, които се радват, и плачете с онези, които плачат“ (Римл. 12:15).

В Катехизиса на Католическата църква завистта е отнесена към седемте основни гряха, тъй като тя поражда други грехове и пороци. Най-голямото и ужасно престъпление в историята на човечеството –  предателството на Иисус Христос – е извършено от завист. Първото убийство в човешката история също е предизвикано от завист: Каин убива Авел. Библията разказва за много други престъпления, породени от завист: братята на Йосиф го продават в робство, Саул преследва своя верен поданик Давид и т.н. В Посланието на Яков (3:16) е записано: „Където има завист и свадливост, там е неуредица и всичко лошо“.

Не е лесно да се преборим със завистта, но има начин за това. Преди всичко е необходимо да признаем този грях и да го изповядаме пред Бога.

През многото години на моето служение само няколко души са признавали този грях в изповед. Един от случаите беше наскоро, докато бях на мисионерско пътуване. Когато чу благовестието, един човек се покая искрено и след това поиска да се изповяда. Първият и основен грях, който той призна, беше завистта. Разказа какви  мъчения е преживял, докато завиждал на онези, които имали нещо по-добро от него. Когато се лекувал в онкологичното отделение, завиждал силно на хората с по-добри резултати при изследванията. Представете си, можеш да завиждаш дори на онкоболни! Завистта съсипала целия му живот, той не познавал почивка от нея нито денем, нито нощем.

Защо е толкова трудно да признаеш, че завиждаш? Причината според мене се крие във факта, че завистта желае зло на другите. Трудно е да признаеш такова нещо. Освен това завистта е недоволство от Бога, че не ни е дал това, което толкова желаем, а на другите е дал. Ние поставяме под съмнение основните качества на Бога – любов и доброта към нас. Трудно е да признаеш, че си недоволен и от Бога. Но изповядването на греха е първата сериозна стъпка към победата над него. За да се отървеш от този грях, трябва да помолиш Бога за благодат. Също така е много важно да се молим за хората, на които завиждаме, и съзнателно да им правим добро.

Скъпи приятели, нека помолим Бога да проверява, да изпитва сърцата ни. Има ли завист в тях? И ако има, е необходимо да започнем борба срещу нея с изповед. Нали, „ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“ (I Йоан 1:9).

***

По време на нашите палаткови евангелизации при мисионерските ни пътувания имахме един малък проблем, който се повтаряше редовно: не всички братя и сестри измиваха чашите си, след като бяха пили чай или кафе, и ги връщаха на мястото им. Така сутрин, за да си направиш чай или кафе, трябваше първо да си намериш чаша, оставена от някого на масата или на пейката предния ден, да я измиеш, като изтъркаш старателно следите от предишните чайове, и едва тогава, с вече развалено настроение, да започнеш закуската си. Всяка седмица мисионерският екип се подновяваше частично, но проблемът оставаше, независимо от всички молби и увещания. Понякога дори се стигаше до дребни конфликти и огорчения. Но един ден при нас дойде сестра, която, след като разбра за този проблем, просто каза, че тя ще мие всички чаши. И всяка вечер, когато мисионерите си лягаха след натоварен със служения ден, тази сестра събираше и миеше всички съдове. На сутринта чистите чаши стояха на мястото си и радваха окото. Сестрата прояви истинска любов и смирение, като поиска да ни послужи.

В Евангелието от Йоан (13:1) е написано, че Иисус, „понеже беше възлюбил Своите… ги възлюби докрай“. В какво се изразява на практика тази любов? Иисус измива краката на Своите ученици. Той се смирява, унижава се, служи им, въпреки че е неизмеримо над апостолите, въпреки че е техният Учител и Господ. Любовта не се превъзнася, не се гордее. Иисус дава пример на Своите ученици, като каза: „Ако знаете това, блажени сте, когато го изпълнявате“ (Йоан 13:17). Блажена е онази сестра, която последва примера на Иисус. А някои от нашите мисионери, макар да знаеха думите на Господ, постъпваха плътски и следваха примера на света. Не е лесно да подражаваш на Иисус и да се смириш! Но Бог дава благодат на смирените.

Само под въздействието на Божията благодат християнинът може да постъпва различно от невярващия. Нашите смирени сърца са много важни за Бога. Затова Той често смирява децата Си с цел да им даде повече благодат, да ги употребява още повече, така че да изявят Неговата истинска любов, която не се превъзнася, не се гордее… Павел пише: „За да не се превъзнасям с премногото откровения, ми се даде жило в плътта – ангел сатанин да ме бие по лицето, за да не се превъзнасям“ (II Кор. 12:7). В началото апостолът моли Бога да го избави от болестта му. Но по-късно, когато осъзнава, че това е планът на Бога да го употребява още повече, пише: „Затова ми е добре в немощи, в обиди, в нужди, в гонения, в притеснения заради Христос, понеже, когато съм немощен, тогава съм силен“ (ст. 10).

Истинската любов служи смирено. Бог ни дава и сила, и всичко необходимо за това. Молим ли се за смирението на сърцата си? Нали Библията призовава: „Вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който, като беше в Божи образ, не сметна за похищение да бъде равен на Бога; а понизи Себе Си, като прие образ на слуга и се уподоби на хора; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си и остана послушен дори до смърт, и то смърт кръстна“ (Фил. 2:5-8). Нека си спомним кога за последен път доброволно сме се унизили и смирили, за да покажем истинска любов. Защото, когато следваме Христос, ние радваме Бога, прославяме Го. Това е смисълът на нашия живот. Това е най-висшата степен на щастие – блаженството.

Виктор ТАНЦЮРА


СПОДЕЛИ