Изпадали ли сте някога в криза? Имам предвид истинска криза, по време на която наистина всичко ви се е виждало ужасно или дори сте стигали до там, да признаете, че не виждате изход от ситуацията? Такава криза, че дъхът ви е спирал, сърцето ви е биело лудо и сте се питали какъв изобщо е смисълът на всичко това, на всичко около вас?
Често съм се замисляла какво може да доведе някого до такова състояние. Наистина, има хора, родени със “слаби нерви“ или толкова чувствителни, че и най–дребният повод може да ги накара да загубят душевното си равновесие. Те често запълват чакалните пред кабинетите на психиaтри и психолози. Ако ги познаваме така, вероятно никак не би ни учудило поредното им изпадане в криза. Но какво да кажем за другия вид хора, които ни впечатляват още на пръв поглед? Хора, които сякаш излъчват някаква вътрешна сила, увереност и спокойствие? Възможно ли е нещо да ги накара да прекрачат прага на кризата?
Нека ви разкажа за моя близка приятелка, с която се запознахме, докато следвах в чужбина. Да я наречем Лина. Лина беше точно от този тип страшно силни хора, нейното тежко детство и непрестанно местене от една държава в друга вместо да я пречупят като че ли просто бяха оформили характера й. Тя беше една от малкото студентки, която нито пиеше, нито пушеше, не държеше на марковите дрехи и на последната мода, а въпреки това стана известна в общежитието със собствения си творчески стил и с голямото си въображение. Всички обичахме вечер да се събираме в стаята на Лина, боядисана в топли цветове и изпълнена с мирис на топящи се восъчни свещи. Нищо не можеше да замести уюта, създаден от старите й закърпени мебели, взети от центъра по рециклиране. Самата Лина беше много дълбок човек. Тя избягваше повърхностните теми, говореше тихо, но с твърд глас и незнайно как винаги имаше толкова подходящи аргументи, за да защити тезата си, че без да се стига до конфликт, в повечето случаи опонентът й в даден момент замълчаваше от само себе си. Лина беше убедена, че във всеки човек може да се открие нещо добро и светло, към което той винаги да се завърне в тежки моменти. От малка имаше една мечта: когато порасне, да стане лекарка и да се запише към “Мисия без граници“, за да замине за Африка и да помага на болните дечица там като доброволец. Всички се възхищавахме, че не само не беше се отказала от тази на пръв поглед дори нереална, еуфорична мечта, която много от възрастните биха причислили към раздела “мили спомени от детството“, ами вече правеше сигурни крачки към осъществяването й – преди две години беше записала медицина в университета благодарение на много висок успех в дипломата си от гимназията. Лина учеше устремено и със силна воля, като преди изпит не си позволяваше дори да пие какао с нас в кухнята на общежитието. И така, накратко, тя будеше дълбоко уважение дори у тези, които не искаха да си го признаят, а ние – нейните приятелки – нерядко си я давахме за пример, ако някоя от нас се намираше в труден момент или беше убедена, че няма да се справи с някаква задача. „Затвори очи, представи си Лина и давай напред“ – обичахме да си казваме в такива случаи.
В това отношение Лина беше и моята лична спасителна сламка. В онова време аз самата все още бях в търсене на истината или, както тогава вярвах, на многото истини за нещата и ми трябваше някаква твърда основа, върху която да стъпя. Затова се възхищавах на нейната непоклатимост, например по време на вечерните ни дискусии в общежитието за съществуването на доброто и злото, които определено ме плашеха и ме навеждаха на ужасни мисли, а тя сякаш оставаше незасегната и убедена в своите нагласи. Исках да бъда като нея.
Но един ден, след поредната такава дискусия, сякаш нещо се промени. Лина дойде при нас и каза, че е открила голяма грешка у себе си. Напоследък се наблюдавала, за да види дали наистина се държи така, както иска, и разбрала, че изневерява на себе си. Най–вече не харесвала да е така сдържана. Днес го осъзнала и по време на дискусията – че докато останалите се отдават напълно на емоциите си, тя се контролира изкуствено. Всички приехме тези твърдения като някакъв случаен порив, но за съжаление се оказа, че това е само първата стъпка към един много дълбок процес. Оттогава Лина започна да „реагира спонтанно и да се оставя да се води от емоциите си“, както се изразяваше самата тя. Обясняваше, че досега в живота си никога не била поставяла себе си в центъра на ежедневието си, което било голяма грешка, защото по този начин самата тя не можела да се опознае добре. И най–странната промяна: Лина спря да се подготвя старателно за университета! Вместо това ходеше почти всяка вечер на кино или театър, а веднага след лекциите – на плуване или на кафе с приятели. Не смеех да я попитам защо го прави, но веднъж ми спомена, че така или иначе, човек живее само веднъж, никой не знае какво следва и е задължително поне докато е млад да знае какво е удоволствие. Лина непрекъснато се връщаше към тежкото си детство и казваше, че оттогава е била научена само да бъде строга към себе си и устремена към някакви цели, а сега чувства, че и тя е човек и въпреки сериозно влошилите се оценки, които получава в университета, със сърцето си знае, че постъпва правилно. Ученето, старанието, дисциплината – всичко това определяше като стремежи на ума си, а сега за пръв път беше открила, че има желания и емоции в сърцето си и беше твърдо решена да следва тях.
Така постепенно, следвайки новата тенденция на своето Аз, Лина постепенно все повече се изолираше от социалния живот и приятелите си. Дори спря да ходи на кино или на кафе с компания, защото откри, че има нужда от много време насаме, за да опознава себе си и да анализира миналото си. Записа се на курсове по йога и медитация. Често прекарвеше цели часове в разходки и опити да се наслаждава на природата, а после търсеше някого, за да поговорят за това. Но Лина вече не изслушваше другите – или човек трябваше да се отдаде изцяло на нейните наблюдения, мисли, чувства, емоции, или тя ставаше неспокойна и предпочиташе да си отиде в стаята. В един момент Лина се почувства тъжна и почти изоставена от приятелите си. Питаше се защо никой от тях не отделя повече от 10 минути на ден за нея. Не й оставаше нищо друго, освен да плати, за да бъде изслушвана, и да отиде на терапевт.
Аз бях една от приятелките на Лина, които ужасно тежко преживяха кризата й. Нима можех сега отново да си кажа: затвори очи и си представи Лина? Беше се сринал примерът ми за подражание, който смятах за железен. Трябваше да премисля нейната трезвена, но винаги толкова оптимистична позиция по повод на всички сериозни неща, за които бяхме говорили, и да призная, че беше губеща. Иначе Лина все още щеше да бъде добре, нали?
Минаха години, откакто се случи всичко това. През цялото време се опитвах да намеря нов пример, който да замести огромната дупка, оставена от Лина в моя живот, друг човек, силен колкото нея, който обаче да продължава да живее с оптимистичните си нагласи и да постига успехи чрез тях. Но не намерих. Нито аз самата някога можех да стана такъв пример за някой друг. В даден момент бях толкова отчаяна, че се озовах на прага на подобна или дори още по–тежка криза от тази на Лина. Какъв беше смисълът на всичко всъщност?
Сега съм много различна, но не дължа това на никой човек, нито на отдаването на емоциите си, нито на някакви курсове по медитация.
– Защо никой лекар, никой психиатър дотук не ми помогна? Никой човек ли не може да намери правилното лечение за мен? – ме попита Лина в един от последните ни телефонни разговори. В момента тя живее в една много далечна страна и все още се опитва да намери себе си.
– Напротив, Лина, има един-единствен Човек, Който може, ако Му се довериш.
Продължавам да се моля на Иисус Христос за Лина и до днес.
