На ранна радост сетните акорди
заглъхнаха печално в тиха скръб.
Угасна песента ми – и мълчат
на златна арфа скъсаните корди.
Във миналото взира се душата,
де впепелени спомените мрат,
и вгледана в изминатия път,
заспива в скута тя на времената.
А там, край мен – развихрена стихия –
животът дига глас за своя дял,
но аз едва го чувам, че съм цял
оплетен сякаш в приказна магия.
Аз дишам леко. Тук скръбта е блага
и сълзите са капчици роса.
Тук всичко води в светли небеса
и няма смърт – че тя мре там на прага.
Светът ми кима, но и Бог ме вика:
тук минало – там бъдеще зове,
тук времето – там вечни векове,
тук празен шум – там тишина велика.
Аз вглеждам се във арфата безгласна:
спи миналото своя вечен сън…
О, как се аз стремя оттук навън
по светлий друм на вечността прекрасна!
Архимандрит Серафим
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. /2022 <<<
