Аз бавно, бавно Те обиквам –
Теб, Смисъл мой и мой Живот.
Макар и трудно, с Теб привиквам,
че Ти от мене чакаш плод!
Щастлив съм, че ме слънце грее.
Аз бях за него сляп преди.
Сега любов – усещам – зрее
към Тебе в моите гърди.
Минават неусетно дните,
но смисъл в тях е скрит сега.
Аз радостен съм и в бедите,
и кротък в тихата тъга!
И вятър ли ме нежно милва,
или роси ме росен дъжд,
туй всичко моя блян подсилва –
да дам плода желан веднъж!
Аз не скърбя, че пролетта е
отдавна отсънуван сън,
че лятото клони към края,
че чака есента навън.
О, стига плодове да има,
по мойте клонки да тежат.
Тогава нека дойде зима
и аз се прибера отвъд!
Архимандрит Серафим
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2020 <<<
