Случилото се в моя живот ме кара да смятам, че Бог е знаел, че един ден ще кажа „да“ на Неговия призив. През всичките двадесет и четири години, когато живях далече от Него, Бог не престана да ми се разкрива по различни начини, така че в крайна сметка ме доведе до скъпоценното новорождение.
През 1999 г. починаха двамата ми родители. Първо баща ми и шест месеца по-късно майка ми. Тогава бях на 6 години. Пратиха ме при далечни роднини, за да не разбера какво става. Когато се върнах, ми казаха всичко – за баща ми знаех, но смъртта на майка ми ме съкруши – останах сирак. Усещането няма как да се опише – новината прониза дълбоко сърцето ми. Когато дойдоха на погребението, някои от роднините искаха да ме пратят в дом за сираци, но сестра ми не позволи дори да се коментира този въпрос. Отгледаха ме двете ми сестри, Вера и Йорданка, приятелят на Вера – Константин – и баба. Константин ме прие като свой син. Помня, че още тогава се молех безпомощно, а Някой се грижеше за мене и отговаряше на моите молитви. Нямах обяснение за това. По неведоми пътища още от малък у мене се зародиха страх Божи и почит към Църквата.
Израснах голям младеж и започна да ме преследва огромна неудовлетвореност. Имах приятели, добра среда, хубава работа, нормално развитие – нищо не ми липсваше. Обаче ме потискаше безкрайната цикличност, повтарящото се безсмислие на моя живот и на онова, което виждах наоколо. Едно поколение преминава и идва друго. Слънцето изгрява и залязва. Вятърът отива на юг и после се обръща на север, непрестанно се върти и се връща. Сезоните се сменят непрекъснато в определения си ред. Отивам на работа, връщам се, къпя се, вечерям, на другия ден отново отивам на работа, връщам се, къпя се и вечерям. Имам 20 дни отпуск, на следващата година пак. Всичко си имаше строго определени принципи, но в тази безкрайна повторяемост не можех да намеря къде е моето място и каква е моята задача. Не ми достигаше смисълът на живота.
Изумявах се как животът ражда живот. Питах се как растат дърветата и цветята и всички се появяват от пръстта. Как функционира човешкото тяло? А окото – този толкова сложен орган – как е възникнало? Кой или какво е постановил/о всички тези принципи и закони? Нима всичко е тръгнало от Големия взрив? А как е възникнала съвестта? Откъде съм произлязъл, кой съм и накъде отивам? Не знаех как да живея, без да имам отговор на тези основни въпроси. Започнах да търся каква е истината.
Във времето, когато все по-настойчиво си задавах всички тези въпроси, работех за поредно лято като барман в кафето на читалище „Св. св. Кирил и Методий“ в София. Всяка неделя точно в 10 часа там идваха голяма група хора и след няколко часа си тръгваха. Изглеждаха различно от другите. Купуваха си само чайчета и водички. Попитах колегите си какви са. Казаха ми, че са вярващи християни. Всяка неделя ги изучавах внимателно. Исках да разбера каква е тяхната тайна – бяха усмихнати и общуваха спокойно. Разликата в поведението им, сравнено с държанието на един средностатистически българин, беше от небето до земята. Тогава си размишлявах, че няма как да бъда като тях.
Минаха години, кандидатствах в Софийския университет и ме приеха. В моята група там срещнах Ники Цветанов, с когото учихме заедно в гимназията, и още едно момче, което ми изглеждаше познато – Самуил. Оказа се, че той е от групата вярващи християни, които идваха в читалището. Останах поразен.
Започнаха студентските години, в които плащах голяма цена за безсмисления си, празен, греховен живот. Самуил ме покани няколко пъти на неделно богослужение, но си измислях оправдания да не отивам. Той ми говореше за Иисус Христос, за спасителната вяра. Вежливо отклонявах неговите покани за неделна проповед. В този период нямах никакви пари и търсех работа. Самуил ми спомена за негов приятел – Давид, който може да ми помогне. Така се запознах с Давид – той също се оказа вярващ християнин и ми предложи работа, която можех да съчетавам с лекциите. Запознах се с още хора от църквата, които идваха при Давид. Всеки работен ден завършваше с дълги разговори за спасителната вяра и живота с Христос. Знаех, че това е истината, но не бях готов да я приема.
Давид ме водеше на различни християнски събирания и домашни групи. Покани ме и на сватбата си в Русе. За първи път присъствах на християнска сватба – бях смаян. След това двамата със Самуил се опитваха да се свържат с мене, но семейството и приятелите ми (очевидно забелязали резкия завой в моя живот) правеха всичко възможно да огранича всякакви контакти с тези хора, които „промиват мозъка ми“. Мощната реакция на семейството и приятелите ми ме накара да се замисля дали наистина не съм манипулиран. Сестра ми преразказваше истории за хора, останали без имоти и апартаменти след посвещаването им в подобни секти. И най-вече се опасяваше от авторитетните оратори там, които омайват хората и им налагат определени правила и ценности. Веднага ограничих общуването с новите ми приятели.
Животът ми продължи в същата греховна посока. Един ден в университета дойдоха група американци и българи, които ни поканиха двамата с Ники Цветанов на летен лагер в местността Беклемето. Така, без да знам, попаднах на християнски лагер. В обявата пишеше, че лагерът е студентски – не знаех, че ще прекарам следващите 10 дни сред християни. Там се запознах с Емил Марков и жена му. Йорданка и Ники Цветанови, както и Хари също участваха в лагера. Това бяха десетте най-хубави дни в живота ми дотогава. Видях какво е да съм сред християни и какво е живот с Бога, макар че продължих да упорствам в греховните си пътища.
През този период търсех активно работа и съвсем случайно една вечер в метрото срещнах Явор, с когото се бях запознал чрез Давид. Той каза, че може да ми помогне, и благодарение на него започнах работа на ново място – там се запознах с прекрасната ми съпруга.
С нея споделяхме еднакви виждания за живота. Не спирахме да търсим истината. Изчетохме един тон литература за смисъла на живота – опитах се да медитирам, после се задълбах в окултни текстове, изследвах огромно количество книги с източни учения, преминах повече от 20 семинара за личностно развитие, ходихме в център за бон будизъм, кундалини йога, хата йога, но нищо не ми даваше отговори. Получавах някакви временни, лъжовни утехи, но те не влияеха на психо-духовното ми състояние. Промяна нямаше! През 2015 г. със Светлана бяхме поканени на християнски лагер в Банско с Емил и Катя Маркови, където отново вкусихме християнската среда.
Разхождахме се една вечер с моята съпруга из центъра на София и неочаквано срещнах стари познайници – Самуил и Давид. Исках бързо да се измъкна незабелязано и казах на Светлана да се обърне и да не гледа в тази посока, но вече беше късно.
Чуваха се глухи гласове зад гърба ми:
– Това не е ли Стефан?!
Първият въпрос беше:
– E, Стефане, готов ли си да дойдеш на църква?
Тогава за миг се смразих – ами ако всичко това за Христос, за жертвата на кръста и Библията е вярно? Защо ми се дават толкова възможности? Защо работих в кафенето точно на това читалище? Защо бяха всички тези лагери и покани?
Отидохме още същата неделя на църква в читалището. Заслушахме се в проповедника. Усещах, че неприятните неща, които чувам от амвона, са истина. Посетихме отново и отново тези събрания. Словото от амвона все повече ме докосваше, докато един ден се съкруших. От очите ми потекоха сълзи. След смъртта на баща ми и майка ми сърцето ми беше станало каменно – нищо не можеше да ме трогне. А какви бяха тези сълзи? Започнах да си бърша лицето и да се озъртам във всички посоки. Ревях като малко дете. Не можех да се удържа. Сълзите не спираха и кърпичките свършиха. През главата ми минаваха мисли, че другите ще видят колко съм слаб и безпомощен – не можех да допусна това като мъж. В един момент обаче просто се отпуснах на стола, съкруших се и прозрях – това беше Бог, не бяха човешки думи. Греховете ми изплуваха пред очите ми като на филмова лента. Виждах всички нечистотии, които бях извършил през живота си, и горчиво се покайвах. Осъзнавах, че Бог беше Този, Който действително ме отгледа, след като баща ми и майка ми починаха. Той ме беше чакал да се върна при Него, и то дълго, защото е дълготърпелив и многомилостив към Своите деца, защото обича да прощава. Разбирах, че не заслужавам подобна милост. Но избрах този път – да се обърна към Него с покаяние, да получа прошка на греховете си, да се очистя от всякаква мръсотия в духа, душата и тялото си. Да приема Иисус Христос като мой Господ и Спасител.
Оттогава чета Библията. Тя ми дава всичко. Не ми трябват доказателства, че е Божие слово. Самият Дух свидетелства, че това е истината. В сърцето ми се изля необяснима любов, започнах да се изчиствам от страховете си. Намерих истината за себе си, за Сътворението, за греха, любовта, прошката и сега съм свободен (Йоан 8:36)!
Не мога да пропусна и болезнения период, през който действието на Светия Дух ме очистваше от заблудите в света, дълбоко вкоренени в съзнанието ми чрез филми, медии, окултна литература, изкривени светски представи за щастие в живота и чрез всичко, което не беше Христос. Все по-ясно осъзнавах, че няма от кого другиго да търсим знание, ако не от Този, Който е възкръснал и Който казва, че има само една истина, един път и един живот (Йоан 14:6).
Откъде тръгнах, а къде съм сега! Мога само да прославям Бога! Той ми подари спасение, прекрасна съпруга и семейство. Подари ми и двама приятели, с които да служим за вечността – Иван и Димитър, вече мои братя в Христос. В Посланието към галатяните четем: „А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, себеобуздание“ (5:22-23). Непрекъснато изпитвам дали у мене се утвърждават тези плодове. Животът на християнина е битка на новото естество, дадено ни от Христос, с греховната плът (II Кор. 5:17). Като паднали човешки същества ние все още сме в тяло, което е водено от греховни желания (Римл. 7:14-25). Но като християни имаме Светия Дух, Който ражда в нас Своя плод и ни дава Своята сила, за да победим греховното си естество (II Кор. 5:17; Фил. 4:13). Един християнин никога няма да може да победи напълно своята стара природа, така че у него винаги да се проявява плодът на Светия Дух. Но една от основните цели на живота ни като вярващи е да позволяваме на Светия Дух все повече и повече да ражда Своя плод в нашия живот и да побеждава противостоящите Му греховни желания. Бог иска нашият живот да разкрива плода на Духа и с помощта на Светия Дух това е възможно!
Бог ме изгражда като истински, отговорен мъж. Скоро след като Му се посветихме със съпругата ми дойде и Неговият призив за служение. Търсихме волята на Бога за това, къде да послужим. Застанахме в пост и молитва. Не след дълго се отвориха врати в един от домовете за незрящи. Бог ни призова там, за да отваряме „духовните очи“ на тези хора. Физически те не виждат, но това не пречи да обичат Бога и да възкръснат за жива надежда в общуване с Него.
Ето на какво ни научи Бог чрез служението в дома за незрящи:
1.Ние като хора сме немощни и само когато пребъдваме в Бога сме способни да Му служим и да принасяме истински плодове – както пръчките на Лозата (Йоан 15 гл.).
2.Несравнимо по-блажено е да даваш, отколкото да получаваш.
3.Колко е важно да умираме за егоизма, себецентризма и плътта си.
4.Колко е трудно и необходимо да обичаме хората – само така можем да стигнем до техните сърца.
Бог ме призова ясно да служа и на строежа на църквата. Изпълнявам Неговата воля и въпреки праха, умората и бремето се чувствам толкова добре на строежа на Неговия дом, употребен за Божието царство.
Всеки от нас иска един ден, когато остарее (ако Бог благоволи), да се обърне и да не съжалява за изборите, които е направил през живота си. А това е възможно единствено когато стоим както пръчките на Лозата Христос.
0895 456 897
st.atanasov1992@abv.bg
Стефан Атанасов
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 1/2020 <<<
