Бурната пролет на 2009 г. е – навечерието на Великден, Възкресение Христово. Горещо време е, защото пастирът (който по голямата милост на Всевишния Бог съм аз) има много грижи през този период от годината.
В канцеларията на църквата телефонът звъни настойчиво. Наша сестра по вяра от Германия с треперещ глас ме моли да намеря изчезнал човек. Оказва се, че техният дядо, вярващ „руски немец“, се е загубил в нашия край. Пътувал е от Германия през Украйна с транзитна кола за Русия, до предишното си местожителство, за да разреши някакви имуществени въпроси. Той слязъл от колата на магистралата по нужда и изчезнал.
Вероятно заради старостта си дядото имал лоша памет. Спътниците му го търсили няколко часа, а после си тръгнали, като уведомили КАТ за изчезналия немски гражданин. От КАТ бодро ги уверили, че ще намерят стареца, но оттогава минало много време. У себе си той имал документи, златен пръстен и петстотин евро! В онези дни се случваше за сто гривни (около 10 евро) да убиват хора.
От изчезването на дядото вече бяха минали две денонощия. Добре че спътниците записали името на населеното място, в което се е изгубил – село Селезньовка. Отворих картата на района, разгледах я и се притесних. В нашия край имаше три селища с това име!
Наложи се да обезпокоя Небето. Обърнах се искрено в молитва към нашия Господ, милостивия и милосърдния. „Как ще стане? Какво да правя, къде да търся? Да тръгна или да не тръгвам? Господи, накъде да поема? Не съм полицай, нито детектив. Признавам си, Боже, наистина не искам да ходя, но ми е мъчно за човека.“
Моля се, боря се, страдам. И тогава в ума ми изплуват думите на Христос: „Кой от вас, като има сто овце и изгуби една от тях, не оставя деветдесет и деветте в пустинята и не тръгва след загубената, докато я намери?“ (Лука 15:4). Разбрах, че това е послание от Бога – телеграма, така да се каже, лично за мене.
На следващия ден рано сутринта, като се помолихме, тръгнахме със сина ми Денис на път. Качихме се в колата и се насочихме да търсим „изгубената овца“. Карахме наникъде, само с вяра, както някога е живял нашият баща Авраам.
***
Дълго време обикаляхме село Селезньовка, което е близо до град Славянск, и навсякъде питахме за изчезналия човек. Оказа се безполезно. И когато търпението ни започна да се изчерпва, изведнъж се появи надежда. Една жена си спомни за прилично облечен старец, който предпазливо обикалял селото и питал за хора с немско фамилно име. Оживихме се и скоро намерихме възрастна жена с немски корени, която беше приютила нашия дядо за една нощ. Именно тя ни разказа, че по негова настоятелна молба го е качила на влака за Киев. Старецът бил уморен от пътешествия и много искал да се върне обратно в Германия.
Побързахме към железопътната гара и там разбрахме, че на нашия човек му е станало лошо във влака и линейка го е откарала в болницата.
Така се озовахме в старата местна болница. Представих се на лекарите като роднина, брат на нашия дядо (имах предвид родството по вяра). Това подейства и възрастните медицински сестри много внимателно изведоха при нас изчезналия немец. Те го държаха под мишниците, сякаш човекът излизаше от затвора в своята раирана пижама. След това изнесоха спретнато сгънатите му дрехи. Срещу разписка ни предадоха неговите документи, ценни вещи и пари. Запазена беше всяка стотинка, въпреки че сигурно никога през живота си не бяха виждали толкова пари! Честността на тези бедни медицински сестри ме впечатли толкова много, че накупихме сладки от магазина и тържествено им ги връчихме, за да отпразнуват и те това събитие – човекът беше изчезнал, а сега се намери!
И какво мислите? Гледам дядото и не вярвам на очите си: ние с него си приличаме като две капки вода! Намери се роднина! Той ме прегръща, плаче, целува ме. И моето сърце заби толкова силно, че изпитах истинско щастие.
Общо взето, изпратихме нашия дядо обратно в Германия.
А на Великден в моята църква не толкова проповядвах, колкото свидетелствах. Разказах на всички, че нашият Господ е жив, възкръснал, любещ – дори и днес намира Своите изгубени овци…
***
Оттогава броят на приятелите ни в Германия се увеличи многократно. От доста години семейството на дядото приема с голяма любов мене, Божия слуга Павел, недостойния и грешния, в своя дом по време на командировките ми в тази благословена страна.
Павел Минаев
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2021 <<<
