Иван Каргел
Четиво за14 мин.

След като хората претърпели крах в желанието си да построят Вавилонската кула, Бог избрал един човек, отделил го от целия народ и започнал да упражнява влияние над него. Това бил Авраам. Той приел с желание да върви по Божия път.

Бог започнал да възпитава Авраам и онова, което Му било неугодно у него, постепенно изчезвало. Примерът с Авраам ни показва какво е способен Бог да направи с падналия човек. Той станал за Авраам по-скъп от всичко на света и послушанието на Бога се утвърждавало като част от Авраамовата природа.

Но целта на Бога не бил само Авраам. Той пожелал да създаде за Себе Си народ. За тази цел Бог използвал всички средства и бил готов да чака стотици години. Той не бързал.

Лев Толстой пише: „Човек сам по себе си е добър, само трябва да му се даде добро възпитание“. Така ли е всъщност? Животът на Авраам показва, че отговорът е „не“. Авраам бил верен на Бога, но само Исаак тръгнал по стъпките на баща си. Яков вече започнал да помрачава този път, а когато погледнем 12-те патриарси на Израил, пред очите ни съвсем притъмнява. Картината е коренно различна.

И ето, Господ отвел народа в Египет, за да го възпита. След 300 – 400 години Той извел от Египет многоброен народ. Но какъв бил този народ? Бог въвел израилтяните в чудна страна – Ханаан. На запад било Средиземно море, на юг и изток имало пустиня. Така Израил бил откъснат от останалите народи, отделен от всяко зло. Той бил Божието лозе. Бог го насадил и се грижел за него (Ис. 5:2-3). Дал му удивителни откровения, светлината сияела над него както над никой друг народ. Божият Закон, заповедите, наставленията – всичко се потвърждавало с безкрайни чудеса. От народа се издигали Божи мъже – свещеници, пророци, царе, които носели Божия печат. Бог искал това да бъде народ на благословение. Но какво направил грехът?!

Грехът залял израилтяните като страшна вълна и те били изцяло пропити от него. Затова още по пътя към Ханаан Бог искал да изтреби народа. Докато вървели, се чували само ропот и открито възмущение от Бога. А Той ги носел като орел на Своите крила. Това означава, че нито законите, нито милостта, нито благословенията, нито наставленията на Бога – нищо не опазило народа от греха. Бог многократно наказвал израилтяните, слагал върху тях Своята тежка ръка и за известно време те спирали с беззаконията и греховете си, но после отново се връщали към тях.

Такъв е божественият портрет на Израил, но той е и наш портрет!

Какво представлявал избраният народ прочетете в Посланието към римляните 3:10-18. Тези думи са взети от Псалмите, написани, когато Израил бил в своя разцвет.

Народът не приемал Божите увещания. Никакви Божи призиви, заплахи и упреци вече нямали сила над него. Бог изпращал при израилтяните Своите верни слуги, но те ги избивали с камъни, хвърляли ги в тъмница. Почти всички пророци били убити, а лъжепророците се радвали на топъл прием.

И всички тези грехове процъфтявали в Святата земя, а не някъде при езичниците. Излиза, че където има повече светлина, там има повече грях, по-голямо непослушание спрямо Бога.

През тези години външното служение на Бога продължавало, както е и днес. Изпълнявали се обреди, измислени от свещениците, за което Бог ги укорявал. Външното благочестие не отслабвало, а грехът пускал своите корени все по-дълбоко. Лицемерието, както и днес, се умножавало, а Бог бил поруган.

Заради своя грях народът бил предаден на езичниците (Пс. 80:12-13). Бог сравнявал Своя народ с див кон, който не може да бъде удържан, ако не му се сложи юзда. Това прави Бог и днес.

Скоро десетте Израилеви племена се отделили от Юда и изпаднали в идолопоклонство (II Лет. 12 гл.). Тогава Бог изпратил асирийския цар срещу тях –всички те били откарани в плен и изчезнали. До днес никой не знае нищо за тях. Останали две племена – Юда и Вениамин, но 130 години по-късно, по времето на пророк Исая, те също вече стигнали до ожесточение. Прочетете за това в първата глава от книгата на пророка. Ожесточението на народа се засилило неимоверно. Хората се молели, а Бог отговарял: „И когато простирате ръце, Аз закривам от вас очите Си, и когато умножавате молбите си, Аз не слушам: ръцете ви са пълни с кръв“ (Ис. 1:15).

Това става днес и с т. нар. номинални християни, които не са преживели раждане от горе, затова приемат само външната форма на вярата. Често хората чуват думите на Бога, но не извличат никаква полза от това. Колкото повече Исая говорел на израилтяните, толкова повече се ожесточавали техните сърца, сякаш самият Бог ги водел към ожесточение. Но всъщност причината за ожесточението им била у самите тях: сърцата им не желаели да приемат Божието слово, въпреки че го слушали (Евр. 5:11) .

Такова било състоянието на народа около 700 г. пр. Хр. И Бог решил да отиде сред Своя народ в образа на Човек, за да спре греха. Но израилтяните вече били на последната степен на падението. Ожесточението им не позволявало на истината да стигне до тях. Христос предавал Своите поучения чрез достъпни притчи (Мат. 13:13), това обаче също не помагало. И когато израилтяните разбрали за кого говори Христос в притчите Си, като разкрива гнойните им рани, грехът стигнал своя предел. Народът, воден от книжниците и фарисеите, решил да убие Спасителя (Мат. 20:19).

Христос, Който е Господ на славата, дошъл от небето, не бил разпознат от Израил. На всяка крачка Му слагали примка, мразели Го с люта омраза, отхвърляли Го, опозорявали Го, увенчали Го с трънен венец и Го осъдили като злодей на най-мъчителна смърт – разпъване на кръст.

По-нататък дошли горчивите последствия: разрушаването на храма, изгнанието на народа, отхвърлянето на избрания народ от Бога.

Такава е историята на греха на Израил.

След възкресението на Христос настъпило утро. Той заповядал: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всички създания“ (Mapк 16:15). Светият Дух взел верните в Своите ръце, кръстил ги, изпълнил ги със Себе Си. Стадото на Добрия Пастир започнало да се увеличава. Казва се: „От другите пък никой не смееше да се допре до тях“ (Деян. 5:13). И това не била плътска преграда, както при Израил. Това била светостта, която покривала Христовите овце. Така било в Йерусалим, Ефес, Антиохия – навсякъде, където народът допускал и приемал Христос.

Христос и Неговите последователи започнали да влияят върху целия свят. Но още през втората половина на първи век грехът се задвижил. Стражите на Господ забили тревога, като изобличавали Божите църкви в отклонение от духа на благовестието. Така в Посланието към галатяните ап. Павел пише, че те са се върнали отново към буквата на Закона и са изгубили Христос. Как е станало това? В Христовата Църква проникнали неновородени хора, които не можели да разберат, че спасението на човека отначало докрай е дело на Божията благодат, дар от Бога, за да не може никой да се похвали. В Коринтската църква също проникнали хора, които внесли дух на разединение и вярващите се разделили на павловци, аполосовци, кифовци и дори християни.

Във 2 и 3 гл. на книгата Откровение на Йоан виждаме как Господ изобличава Пергамската, Тиатирската и Сардийската църква. „Но имам против тебе, задето си оставил първата си любов“ (2:4). И в Христовата църква започнал да прониква грехът: отначало под формата на охладняване („нито студен, нито горещ“ – Откр. 3:15), а после и на отклоняване от истината. Когато любовта към Бога изстине, сатана започва да сее своите семена.

В III столетие, въпреки че гоненията срещу християните продължавали, вече било трудно да се открие чисто християнство. И когато от царския престол започнали да ласкаят християните и да им се усмихват, Христовата църква, по-точно местните църкви се напълнили с плевели. На сатана му се отдало да сложи маска и да убеди християните, че са Христови ученици, докато те нямали понятие за раждането от горе, и понеже приели само външната форма на християнството, всъщност служели на дявола.

Светостта и грехът станали предмет на търговия. Който имал средства, можел да си купи по-добро място в църквата. За пари човек бил способен да се сдобие с „опрощаване на греховете“ и по този начин получавал правото да греши, тъй като грехове се прощавали и за бъдещето. Ето какво прави сатана! Каква лъжа било, че с постъпващите средства от продажбата на индулгенции се строял храм в чест на ап. Петър, църквата умножавала богатството си и разширявала своите владения.

Горко на истинските Божи деца! А тях ги има винаги. Тогава ги заклеймявали като чеда на сатана и мнозина от тях били изгорени на клада. Когато отвеждали Ян Хус към кладата, му сложили шапка, на която от двете страни бил изобразен дяволът.

Кой би предположил, че сатана ще успее да тържествува така! Но слава на Бога, че Той ограничил действията на дявола! Иначе днес нямаше да се проповядва истинското, чисто благовестие на Божията благодат. Християнството в наши дни преживява упадък заради същия грях, но скоро ще има пресяване. Лопатата е в ръката на Христос. Божите деца ще бъдат взети от земята, а плевелите ще изгорят.

 

Грехът прави човека враг на Бога, но не прави Бога враг на човека. Адам, когато съгрешил в рая, станал враг на Бога, като заел страната на сатана, но Бог не станал враг на Адам. Той отишъл да търси Адам, за да го спаси.

От някои места в Свещеното Писание обаче се вижда, че Бог понякога става враг на човека. Например от I Цар. 28:16 разбираме, че Бог станал враг на Саул. Ние знаем в какво близко общуване е бил Саул с Бога, но после той съзнателно се ожесточил, като нарушил Божията воля и с това си навлякъл Божия гняв. „Но те се разбунтуваха и огорчиха Светия Негов Дух; затова Той им стана неприятел“ (Ис. 63:10).

И така, Светият Дух може да стане противник на човека. Ето защо Божието слово съдържа толкова предупреждения към вярващите. Грехът е не просто слабост или нечестие, което заслужава състрадание от наша или от Божия страна. Грехът е негодувание против Бога.

Ако грехът не беше вражда и негодувание против Бога, човек би могъл да се обърне към Него, когато поиска. И не би имало нужда нито от възмездие, нито от прошка на греховете. Мнозина си мислят: „Ще дойда при Бога, когато поискам“. Но за това обръщане се изисква много повече. А когато грешникът осъзнава, че е враг на Бога, започва да разбира, че Божият гняв трябва да бъде укротен, че той трябва да донесе нещо на Бога, което да Го удовлетвори. И тук човекът прави грешка в желанието си сам да принесе нещо на Господ, за да Го умилостиви и да изкупи своите грехове. Например езическите народи принасяли на своите богове жертви, като се надявали да ги умилостивят. С какви сълзи някои християни палят свещи пред своите т. нар. богове! Други дават големи суми пари, само и само да удовлетворят Бога.

Да, в това отношение мислите на грешника са правилни: Бог непременно трябва да бъде удовлетворен. Грехът изисква възмездие, но то се определя от Бога, не от човека. „Защото отплатата за греха е смърт“ – ето я цената за Божието удовлетворение (Римл. 6:23). Това означава, че всеки грешник е осъден на смърт. „И без проливане на кръв прошката е невъзможна“ (Евр. 9:22).

Когато в Свещеното Писание се говори за смърт, се има предвид или духовната, или физическата, или втората смърт – вечната.

За това, че грехът е вражда и негодувание против Бога, говори безценната, принесена от Бога жертва за грях в лицето на небесния Агнец Господ Иисус Христос. Бог не може да бъде удовлетворен с кръвта на телци и козли, въпреки че в Стария Завет те се принасят като жертва за грях. Дори човешката жертва не може да удовлетвори Бога, както личи от Пс. 48:8. И ангелите, и архангелите да положеха душите си, те не биха могли да изкупят греха на човека. За това изкупване се изисквала висша жертва. Някой, Който е равен на Бог Отец – само Той можел да удовлетвори Божието правосъдие. Само Той, превъзнесен по-високо от небето, като образ и сияние на Божията слава (Евр. 1:3), можел да изкупи нашите грехове.

Важно е да отбележим как Христос е извършил това изкупване: не с думи (нали небето и земята са били сътворени чрез Неговото Слово), не с чудеса, а като е принесъл Себе Си в жертва. Той бил „понизен пред ангелите… за да вкуси смърт за всички“ (Евр. 2:9). Тази смърт всъщност била Божието проклятие (Гал. 3:13). Христос умрял не убит с камъни, не в Гетсиманската градина. Не, Той приел смъртта на проклятието – умрял със смъртта на грешниците (II Кор. 5:21).

Божият Син заел нашето място, за да можем ние да заемем Неговото (I Пет. 3:18). Смъртта Му била за беззаконието, което Той никога не извършил. И бил причислен към злодеите (Лука 22:37).

Като анализираме всичко това, можем поне донякъде да разберем какво представлява грехът. Играят ли някаква роля тук нашите достойнства и заслуги? На практика ние, които нямаме никакви заслуги и сме напълно недостойни, приемаме изкуплението и избавлението от Божия гняв и вечното проклятие.

Ето защо християнинът, който е роден от горе, трябва да мрази греха. Грехът е бил убиецът на Божия Син и ако ние като вярващи постоянстваме в един или друг грях, всъщност се причисляваме към Неговите убийци – докато този грях не бъде изповядан пред Господ и изкупен с жертвата на Иисус Христос. Смъртта на Христос е изкупила нашия грях, сякаш никога не е съществувал. Сега, когато сме помилвани, не можем да враждуваме с Бога (Римл. 8:7).

Помирението с Бога е нашето най-важно и първо предимство, защото без него никой не може да общува с Бога. Затова всеки проповедник на благовестието трябва да обясни на грешника, че докато той не се помири с Бога посредством жертвата на Иисус Христос, Божият гняв остава над него (Йоан 3:36). Помирението отваря на човека път към Божите благословения.

Грехът е смъртоносна духовна болест. Христос казал на книжниците и фарисеите: „Здравите нямат нужда от лекар, а болните“ (Мат. 9:12). Тук Господ говори за Себе Си като за Лекар, който идва при болните, но те са болни преди всичко от духовна болест, предизвикваща отчуждение от Бога.

Всички лекари, дори невярващите, трябва да пристъпват към болните с любов, милост и състрадание. Така и за служителите е особено нужно да бъдат добри самаряни и да проявяват милосърдие към грешниците, а не да сипват сол в раните им. Мнозина вярващи, вместо с Христова любов да привличат души към Бога, със своята грубост, жестокост и осъждане отблъскват и ожесточават сърцата на грешниците. Пророк Йезекиил се обръща към пастирите на Израил с думите: „Слабите не подкрепяхте, болна овца не лекувахте, ранена не превързвахте, прокудена не връщахте и изгубена не търсехте, а ги управлявахте с насилие и жестокост“ (Йез. 34:4).

Псалмопевецът Давид няколко пъти говори за греха като за болест (Пс. 37:6-9). Свещеното Писание нарича спасението на душата изцеление (Пс. 29:3-4).

В духовната сфера грехът е същото, както болестта във физическата. Средството за преодоляване на физическата болест най-често се изразява в духовно изцеление. За духовните и физическите болести съществува един и същ закон.

В Новия Завет грехът е показан като причина за много физически болести. Ето защо, когато при Христос носят парализирания, чудният Лекар казва: „Синко, прощават ти се греховете“ (Mарк 2:1-12). Когато Иисус среща един човек, когото преди това е изцелил, го предупреждава: „Недей да грешиш повече, за да не те сполети нещо по-лошо“ (Йоан 5:14). В Посланието на Яков отново виждаме, че физическата и духовната болест са тясно свързани. Те имат един и същ корен – грехът.

Болестта преди всичко е нарушаване на нормалната дейност на организма. Изцелението от болестта е освобождаване на организма от нарушенията на нормалната му дейност. Точно така действа и грехът. Той е духовна отрова, която съсипва и духовния, и физическия живот. Стреми се да затрудни и дори да задуши духовния живот, ако той още тлее в душата на човека.

Грехът умъртвил духовния живот на Адам и Ева в момента, когато те вкусили от забранения плод, като с това престъпили Божията воля. И днес, ако Божието дете изпадне в грях, духовният му живот започва да гасне. Избавление от болестта на греха има само в покаянието, както четем в I Йоан 1:9: „Ако изповядваме греховете си, Той е верен и праведен, за да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда“.

Печално е, когато болният човек отблъсква лекаря или отхвърля съветите му. Болестта не погубва живота веднага. Всяка болест започва от слабост. Парализираният, когото Христос изцелил, е нагледен пример. У него все още имало живот, но крайниците му били неподвижни. Така действа и грехът върху Божите деца. Ако те започнат да отслабват духовно, това значи, че у тях се е прокраднал някакъв грях. Те са живи, но Божията сила не се проявява у тях в нужната степен. Грехът не позволява на Светия Дух да действа. Няма духовни плодове. Изход от такова положение има само в покаянието.

Иван Каргел

 

>>> Към І част <<<

 

>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2019 <<<


СПОДЕЛИ