Казвам се Борис, роден съм в Бургас и с Божията благодат ще ви разкажа за чудната милост, която Святият триединен Бог показа в живота ми.
Още от най-ранно детство грехът се проявяваше силно в живота ми. Бях много непослушно дете – винаги исках да стане моето, без да се съобразявам с мнението на другите. Спомням си, че когато бях около тригодишен (доста време след това попитах майка си за тази случка и тя беше много учудена, че действително помня всичко толкова ясно), една вечер, защото толкова силно исках някаква нова количка, която родителите ми нямаха възможност да ми купят, при поредния отказ, взех чехъла на баща ми и го хвърлих с голяма злоба и гняв по майка. Улучих я точно между очите и счупих на две половини очилата, без които тя не виждаше добре. Тогава нямаше оптики на всеки ъгъл както сега и очила се правеха в болниците след предварителна заявка, което отнемаше в най-добрия случай няколко дни. Тъй като проблемът, който възникна от това мое действие, беше голям и родителите ми веднага трябваше да излязат, за да поръчат нови очила, аз не бях наказан, нито напляскан, както би трябвало, и останах с голяма гордост от точния изстрел. Бях се целил в главата на майка ми.
Около седемгодишен, воден от силното желание да бъда пръв в събирането на една поредица от картинки на коли, които се падаха в детски дъвки, с ясната идея, че не трябва да го правя, откраднах пари от къщи. И веднага ги похарчих за две кутии дъвки. Това беше първата ми кражба и за съжаление – далече не последната. Майка ми разбра веднага, защото парите бяха на съседите от входа, които родителите ми събираха, за да се платят някакви общи сметки. Изядох сериозен пердах и накрая майка ме накара да се закълна на колене в нея (родителите ми все още не познават живия Бог, но според светските критерии са изключително морални и принципни хора), че никога повече няма да крада и да взимам нещо чуждо. Естествено, веднага се заклех и за майка въпросът беше приключен. За мене обаче остана неприятното чувство от боя и огромното удоволствие от кражбата. Видях грешката си в това, че ме бяха хванали, а не в самия греховен акт. Скоро започнах да крада всекидневно от една кутия, в която се държаха парите на семейството. Пилеех тези средства за удоволствия като електронни игри и лакомства, но най-вече за книги. По това време (веднага след падането на комунизма) се бяха навъдили много издателства, които публикуваха най-вече криминални, любовни четива и романи на ужасите. Жадно чаках поредното произведение на Стивън Кинг или Дийн Кунц (издаваха по един техен роман всяка седмица) и го поглъщах на един дъх. Четях всякакви мерзости, като около десет-единайсетгодишна възраст започнах да търся много окултна литература.
Когато станах на дванайсет, се преместихме в друга част на града и трябваше да сменя училището. В новото училище „децата“ вече пиеха, пушеха, играеха хазарт и дори правеха секс. Бях изумен колко много неща съм изпуснал и побързах да наваксам. Кражбите на пари от къщи продължаваха, но сега за книги харчех много по-малка част, защото останалото отиваше за алкохол, цигари и други проявления на греха, който заробваше сърцето ми. Един ден прекалих и взех огромна сума пари, а и не бях ходил на училище от две седмици. Родителите ми разбраха, баща ми ме наби и ми забрани всякакво излизане. Парите вече не се държаха на явни места. Но вместо да осъзная вината си, аз се озлобих още повече срещу авторитетите в моя живот – родителите ми и класната, която се беше обадила да каже на татко за отсъствията ми от час и за компанията, с която излизах. Въпреки всичко обаче бях много добър ученик, което още повече ме изпълваше с гордост – все едно гребях с пълни шепи от два различни свята: този, който се поощряваше от обществото, и другия, на престъпниците и пагубните удоволствия.
На тринайсет години започнах да уча в гимназия и за първи път опитах наркотици. Подобряването на успеха ми, както и приемането ми в най-елитната тогава гимназия в града отново бяха приспали бдителността на моите родители и ги бяха накарали да смятат, че всичките ми грозни действия са останали в миналото. Естествено, реалността беше доста различна. Кражбите от дома продължаваха. Започнах да пуша марихуана и на четиринайсет вече продавах този наркотик, като в един момент печелех неколкократно повече от заплатите на майка и татко, взети заедно. Станах част от затвореното общество на младежи, които всекидневно вземат наркотици. Имахме свои места, на които се събирахме, свой начин на говорене и свои интереси, свързани най-вече с общото проявление на греховното ни естество. Скоро стигнах до хероина и тогава помислих, че най-после съм намерил това, което винаги съм търсил. В края на четиринадесетата си година станах венозен наркоман и това продължи с много малко прекъсвания през следващите шестнадесет години от живота ми.
Пропадах все повече и повече. Сменях градовете. Пробвах всички възможни „лечения“. Нараних ужасно семейството си, без това изобщо да ми прави впечатление. Смених няколко университета – винаги учех, без да мога да завърша каквото и да било. Постоянно работех и също така непрестанно крадях – вече не от дома на родителите си. Продавах много наркотици. Все се криех от някого – или от полицаи, или от престъпници. Грехът ми се проявяваше в постоянни кражби, лъжи, блудства, занимания с магия (тази мерзост не беше изчезвала от живота ми дори за миг), абсолютно незачитане на другите хора и презрение към тях, независимо кои са, и т.н. Така мина времето, докато станах на трийсет. Живеех сам, без приятели, далече от родния си град. Родителите ми бяха загубили всякаква надежда, че мога да се променя, и вече почти не се чувахме. Гладувах дни наред, защото всички пари, които успявах да си набавя, отиваха за цигари и наркотици. Четях много светска и научна литература и продължавах да се опивам от гордостта си колко много неща съм прочел и знам. Бях мъртъв в престъпленията и греховете си и се гордеех колко зло е сърцето ми. През ум не ми минаваше да търся изход от многобройните си проблеми и се бях примирил, че или ще умра от свръхдоза, или ще бъда убит някъде заради начина, по който живеех. Бях изгубен и без надежда в този свят.
Един ден, около месец преди да започне нов период от живота ми, както си седях в квартирата (тя беше с доста спартанска подредба, защото отдавна бях продал всичко, което би могло да се продаде) и четях някаква суетна книга, в сърцето ми избухна прозрението, че съм грешник и отивам право в пъкъла. Дотогава служех на дявола с целия си живот, покланях му се съвсем целенасочено и не си правех илюзии какво ще стане с мене, когато умра, просто си мислех, че врагът на човешката душа ще ме посрещне с почести заради всички мерзости, които бях извършил. Но от този момент нататък разбирането, че съм грешник, премина в едно дълбоко осъзнаване за греховния ми начин на живот, което ме изпълни с панически, животински страх. Дадох си сметка, че врагът е лъжец и изобщо няма да има почести за мене, когато справедливо отида в мястото на вечната погибел. Обзе ме такъв страх, че от този ден сънят побягна от мене. Тогава започнах да се моля по цели нощи на Иисус да ме събуди.
Преди години бях живял за малко в един християнски център, за да се „лекувам“ от зависимостта към наркотиците. Там бях чул благата вест, но след това у мене остана само презрение към Словото и към Господ на славата. Хулех името на Бога и се присмивах, изпълнен със злоба, на Неговите чеда.
И когато осъзнах, че съм грешник и заслужавам само вечна погибел, у мене дойде тази молитва: „Моля Те, Иисусе, събуди ме!“. Помислих си, че полудявам. Следващия месец продължих да вземам наркотици, обхванат от страх да не би да умра и да се изправя на съд, оплетен в греха си като муха в паяжина. Нощем от дълбините на душата ми идваше този вопъл: „Моля те, Иисусе, събуди ме!“.
След около месец една сутрин, прекарал поредната безсънна нощ, разбрах, че трябва да отида в РЕТО – този християнски център, който толкова хулех и мразех. Това беше единственото място, за което знаех, че приемат наркомани като мене, и където се говореше за Иисус Христос. Не исках да спирам наркотиците – те бяха целият ми живот. Исках да се изчистя от отровите, за да мога да чета Библията и да видя дали има някакъв начин да избегна справедливото си осъждение.
Отидох направо в къщата на РЕТО в София (по това време живеех в този град от шест години). От всичко, което имах в квартирата, най-вече дрехи и книги, взех само няколко чифта бельо и чорапи, както и една нощна лампа, за да мога да чета Словото и през нощта. Приеха ме – не така безпроблемно, както очаквах. Нямаше никакви свободни места, но големите ми приказки, че идвам да търся Бога, нощната лампа, която стърчеше от торбичката ми като доказателство за моите намерения, както и окаяното ми състояние убедиха момчетата да ме вземат незабавно. И до ден днешен хората, които ме приеха тогава, си спомнят и разправят в РЕТО за моето идване с нощната лампа.
Започнах да чета незабавно и непрестанно Новия Завет (новите момчета имат право да четат само това). Физическата ми криза продължи две седмици. Неусетно започнах да се усещам по-силен и да се възстановявам. Говорех с християните за Бога през целия ден, засипвах ги с въпроси до такава степен, че често ме молеха да замълча за малко, а още по-добре да се върна към Словото и да търся отговорите там. Първия стих, който Святият Божи Дух ми откри, беше Мат. 16:24: „Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и да Ме последва“. Осъзнах, че изискванията на Бога са невъзможни за изпълнение. Бях честен пред себе си и изповядах, че не мога да се отрека от своето „аз“. Дните минаваха. Четях много Словото, молех се непрестанно, искрено съжалявах за всичко, което беше мой живот и моя наслада дотогава. Бях първи във всичко. Така помислих, че съм станал християнин. Нали четях при всяка възможност Библията, говорех през голяма част от деня за Бога, разкайвах се за пътищата си, раздавах се на сто процента във всекидневната работа в къщата! Смятах, че вече познавам Истината, и се представях за християнин.
Но слава на добрия, милостив Бог, Който в този момент изпрати едно Свое дете при мене да ми каже, че съм се излъгал, че не съм изкупен и не познавам Христос. О, как се ядосах, как го презрях в сърцето си за тези думи. „Какво знае той!“ – мислех си. Цял ден не спрях да си задавам въпроси. Чудех се какво още трябва да направя, за да стана християнин, нима не бях пръв във всичко в къщата?! О, грешно и горделиво сърце! Слава на Бога, Който ме успокои. Вечерта размислих по-спокойно и изпитах себе си чрез Неговото Слово. Осъзнах, че се опитвам да спечеля Божието одобрение чрез своите дела. Видях, че съм излъган. Помислих, че Бог не иска да ми прости, и ни най-малко не Го винях за това. Знаех, че заслужавам справедливо осъждение.
На следващата сутрин се събудих разбит. Нямах надежда за милост. Знаех, че не съм достоен. Осъзнавах, че спрямо Него съм съгрешавал, че винаги срещу Него съм вървял. През деня имахме събрание. В момента на молитвата извиках съкрушен към Бога, като изповядах, че нищо не мога да Му дам, нищо не мога да Му предложа, моля Го единствено да ми прости, че съм бил бунтовник срещу Него – Святия Бог.
В този момент Той ми откри кръста, където самият Бог Син беше заел моето място и прошката беше дадена. В един миг триединният Бог ме направи нов и Христос стана всичко във всичко за мене – недостойния, незаслужаващия грешник, изкупен по благодат в Христос Иисус, за Негова слава и единствено заради безкрайната Му милост и любов. Амин!
Борис Цацов
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2020 <<<
