Павел Гараджа
Четиво за9 мин.

Деца, последно време е!

I Йоан 2:18

Тръбете с тръба на Сион и бийте тревога на светата Ми планина; нека треперят всички земни жители, защото настъпва денят Господен, понеже той е близо.

Йоил 2:1

 

Пълно безветрие

Би било неправилно да отдаваме всичко негативно, което се среща в нашите църкви, на „последното време”. Това, което преживява Църквата в момента, в по-голяма или по-малка степен го е преживявала винаги. Неслучайно ап. Йоан преди около двадесет века възкликва: „Деца, последно време е!“ (I Йоан 2:18). Отброяването на времето започва, когато Църквата вече очаква Второто пришествие на Иисус Христос, т.е. практически от самото й възникване, веднага след като чрез откровение от Бога е начертана крайната й цел. Но днес в това свято очакване виждаме признаци, че „последното време” идва към своя край. Както казва един мой по-възрастен брат в Господ: „Днес времето е толкова последно, толкова последно!…” Времето на Господното пришествие наистина е близко!

Идеална църква в историята на християнството никога не е имало – не е била такава и първоапостолската. Не трябва да забравяме това, когато искаме да постигнем невъзможното – абсолютна „чистота в нашите редове”. Нали щом всички „много грешим“ (Як. 3:2), излиза, че идеалът на чистотата и праведноста с наши усилия е непостижим. Той е възможен само в Иисус Христос, Който е нашата праведност, нашето съвършенство, нашето бъдеще. И все пак първата Църква е била непримирима към греха, искрена, открита. За греховете там не се е премълчавало, не са ги изяснявали в тесен кръг, а са ги откривали пред всички, без да се страхуват, че за тях ще разберат външните, че това ще обиди или ще засегне някого.

Защото когато разкриваме и изповядваме греха, ние не просто го признаваме, а го отделяме от себе си и по този начин казваме, че не трябва да бъде така и ние се борим с него до смърт. Но ако мълчим и крием греха, като се преструваме, че при нас подобни неща не са възможни, само задълбочаваме болестта и независимо дали искаме, или не, всъщност поощряваме греха. Тогава нашата мекушавост граничи с търпимост към греха и тази граница става все по-прозрачна или дори призрачна. Лесно е да бъде прекрачена от нарушителя…
 Ап. Павел изобличава коринтяните в такова блудство, „за каквото дума не става дори и между езичниците” (I Кор. 5:1). Ап. Йоан в Посланието си към всички църкви пише за един човек – Диотреф, „който обича да първенства между тях и не ни приема. Затова, ако дойда, ще му напомня за делата, които върши, като ни хули с лоши думи; и като не се задоволява с това и сам не приема братята, пък и на желаещите да ги приемат забранява, ги пъди от църквата” (III Йоан 1:9-10).

Тези два примера са достатъчни, за да видим, че Писанието в неговата новозаветна част е не само откровение свише, а и образец на християнска публицистика – настъпателна, непримирима. Изобличението тук не е с абстрактен, уклончив характер, а е достатъчно конкретно. Апостолите не се страхуват да изявяват греха, защото знаят, че мечът на гласността сам изцелява нанесените от него рани, а колко повече – духовният меч. „Защото Той нанася рани и сам ги превързва; Той поразява и Неговите ръце лекуват” (Йов 5:18). Какъв контраст в сравнение с много наши вестници и списания, където няма остри ъгли, всичко е изгладено, пълно безветрие…

 

Коварството на змията

Мой брат в Господ, журналист християнин, ме помоли да напиша предисловие към наскоро завършената му книга. В нея той разказва историята на своето падение – решил е да й даде широка гласност, защото темата за тайното прелюбодеяние според него става актуална за нашите църкви Днес, след като е изминало известно време, когато братът вече е способен трезво да анализира случилото се с него, той е поразен най-вече от реакцията на онази, в която се е влюбил. Тя също била член на църквата, пеела в хора, но техните отношения възприемала като нещо абсолютно нормално. Човекът се измъчвал, съзнавал мерзостта на прелюбодеянието в очите на Бога, каел се, плачел, но нищо не можел да направи: страстта го била завладяла напълно. Тя обаче не разбирала неговите страдания и отказала предложението му да се омъжи за него – имала свои планове как да подреди живота си на тази земя. Накрая той успял да се освободи от своя идол, разкаял се, получил прошка от Бога и църквата… Сега този човек вижда ясно какво е станало: срещнали са се духовното, изнемогващо под бремето на греха, и душевното, за което всичко е било в реда на нещата.

Така днес, когато с недоумение или ирония ме питат: „Какво е това – светска Църква?”, мога да отговоря. Това не е просто светско начало. Светският дух навлиза в Църквата и грехът нагло и властно заявява своите права над нея… Фактически християнизацията на света в една или друга степен води до светски елементи в Църквата. Причината е, че тече процес на взаимно влияние, който не може да бъде избегнат, ако Църквата има за цел не да седи в молитвените си домове, а активно да проповядва истината, като изпълнява великата заповед на Иисус Христос – да разпространява благовестието сред всички народи (Мат. 28:19).

Трябва да признаем факта, че в Църквата, чиито врати сега са широко отворени (с едни или други мотиви), могат да попаднат случайни хора и духовното в някаква степен да бъде подложено на въздействието, а може би и на агресията на душевното. „Те са човеци, които се отцепват от единството на вярата, те са душевни и нямат дух” (Юда 1:19). Въпросът е чие влияние преобладава.

Струва си днес да си припомним, че Христос е донесъл на земята не само спасение на грешниците, но и нов морал, който е несравнимо по-висш от езическия. Това е нравствена чистота, която идолопоклонниците не познават, защото когато Иисус Христос идва на земята, грехът на Содом и Гомор е обхванал езическия свят. Римските императори са му подвластни – Нерон официално се жени за едно момче. Дори Божият народ е повлиян от тази мерзост (в Съд. 19-21 гл. се разказва защо е изтребено в огромната си част племето на Вениамин).

Когато Христос идва, Той променя света. В обществото, сред вярващите постепенно се утвърждават нови нравствени норми, които осъждат сексуалните извращения. Днес светът се връща обратно в своето езическо минало. Някои наричат това сексуална революция, завоюване на свободи, но за християните тук няма тайна: светът отива към своя край. Бог е свят („Бъдете свети, защото Аз съм Свят” – Лев. 11:44), нищо нечисто не може да влезе в Неговото Царство и мирът, потънал в тресавището на мръсните наслади, е обречен, както е била обречена заради цялата си извратеност цивилизацията преди потопа.

Това е още един много ярък признак на последното време, тъй като сексуалната разпуснатост и извращения получават все по-голяма подкрепа в различните страни, и то на законодателно ниво (узаконяват се хомосексуалните бракове). Човешкото законодателство влиза в пряк сблъсък с божественото, човекът въстава срещу своя Творец. Бог дава на хората Своя Закон, дава им заповед да бъдат нравствено чисти, а те потъпкват този Закон и издигат своя, като утвърждават забраненото. Това не може да остане безнаказано.

Но най-страшното е, че Църквата участва в тези процеси. Наскоро в Норвегия средствата за масова информация обсъждаха активно един злободневен въпрос: може ли жена, която е пастир (?!) на протестантска църква, да встъпи в брак… с друга жена. И стигнаха до извода, че може. Но в очите на Бога това е мерзост, защото Църквата е невеста на Иисус Христос и отношенията между нея и Жениха се основават на чиста, възвишена любов. Затова Библията еднозначно отхвърля всяка сексуална разпуснатост, като призовава вярващите „да се пазят неосквернени от света” (Як. 1:27).

Наскоро вестник „Факти” осведоми своите читатели, че дъщерята на известен писател и нейната преподавателка са отпразнували пищно своето бракосъчетание. Впрочем, днес ли едва ли може да шокираш някого с това. Удивителното тук е друго: преподавателката и нейната възпитаница са от богословско училище в Чикаго. Какво е това богословие, в резултат на чието изучаване става възможен такъв позорен съюз? Не пише ли ап. Петър точно за такива лъжеучители: „И между вас ще има лъжеучители, които ще вмъкнат пагубни ереси и като се отричат от Господ, Който ги е изкупил, ще навлекат върху себе си скорошна погибел. И мнозина ще последват тяхното разпътство, и поради тях пътят на истината ще бъде похулен” (II Пет. 2:1-2)? Изумително прозрение, чиято сила само нараства от факта, че думата „разпътство“, ако се възприеме в съвременния й „чикагски“ контекст, много ярко откроява изконния смисъл, вложен в Божието Слово.

Искам да завърша с едно предупреждение, което може би не от всички ще бъде прието с разбиране. Наскоро християнският вестник „Живот и вяра” засегна една деликатна тема, която предизвика отклик сред читателите братя, а сестрите незнайно защо запазиха мълчание. Ставаше дума за разголването.

Ще цитирам пасаж от писмото на 26-годишния Петър Иванов от Москва: „Светът тъне в съблазнителни похоти и те проникват дори в християнските църкви. В сп. „Натали”, в статията „Повече тяло” авторът съветва: „Лесно е да съблечеш жената, но я опитайте да я облечете така, че да изглежда почти гола.” Над това работят моделиерите. На сцената показват „облечени” момичета, които са съвсем разголени. Жената християнка е призвана да бъде светлина, но да свети не с тялото си, а със скромност и доброта.”

Мнозина днес не са във възторг от „свободите”, които стъпка по стъпка светът отвоюва от Църквата. Вече не от една сестра съм чувал, меко казано, странна аргументация в защита на хитростите от арсенала на специалистите, които консултират сп. „Натали”, например: „Имам хубави крака, защо трябва да ги крия? А тия мартенски котараци, т.е. братя, трябва да се замислят за своето духовно ниво, ако постоянно нещо ги съблазнява…“

Но едва ли си струва да повишаваш духовното ниво на братята, като подкъсяваш все повече полите си. Добре е да се запитаме защо нашите сестри по вяра стават съмишленици на дизайнерите на еротиката (при положение че днешната демократична мода приема всичко: от свръхмини до макси) и всъщност какво става днес в църквите ни. Не отстъпваме ли постепенно своите позиции в главното, което засяга образа на Църквата като Христова невеста – нейната чистота, целомъдрие, святост? Тук всичко е важно, като започнем от скромността в облеклото и завършим със спазването на евангелските принципи в брака.

В Битие 3:7 четем: „Тогава се отвориха очите на двамата и разбраха, че са голи; и съшиха смокинови листа, и си направиха препаски.” Думата, преведена тук като „голи”, се употребява и с друго значение – „хитри”, „коварни”. Същата дума е употребена в първия стих на главата, за да характеризира змията, която „беше най-хитра от всички полски зверове”. Голотата като синоним на хитрост и коварство несъмнено е лукаво и ефективно оръжие на змията, която го владее изкусно. За съжаление днес вече – не само извън пределите на нашите църкви…

Павел Гараджа


СПОДЕЛИ