В нашите представи мисионерите са хора, които посвещават живота си на каузата да занесат благата вест за Божия Син Иисус Христос до някое дивашко племе някъде в джунглите на Южна Америка например. Със своята саможертва те дават шанс на местните хора да чуят вестта, която може да ги направи свободни. Мисионерите често са неизвестни герои, които, без да привличат вниманието върху себе си, разпръскват светлината на благовестието.
Трябва ли обаче да търсим образа на тези герои само в Южна Америка, Африка или Далечния изток? Има ли ги и сред нас – в нашата страна, в нашия град? Можем ли да ги открием в драматичната история, оставила дълбок белег в съзнанието на народа ни? Съществуват ли такива герои, които са си проправяли път с меча на Словото в гъстата джунгла, обхванала езическите сърца на нашите сънародници, които са направили нужното животът на българите да тръгне към светлината на Христос? Забравени или напълно непознати лица започват да изплуват от сенките на миналото, но очите ми се спират на един конкретен силует. Той принадлежи на пастир Харалан Попов.
Дълбоко от скрина на забравата се появяват епизоди от драматичния живот на този български мъченик, който в продължение на 35 дни е захвърлен в пълен мрак в карцер дълбоко под земята, където влагата и гладът го довеждат до крайно отчаяние. Страдалецът, изтръгнат от семейството си, за да прекара 13 години в различни комунистически затвори в страната, както и в най-големия лагер за политически затворници – „Белене“. „Врагът на народа“, пред чиито очи надзирателите в Белене без съд и присъда екзекутират не един и двама негови приятели. Обикновеният човек, който заедно с много други се бори за всяка глътка въздух в претъпканите затворнически помещения.
Колко опасен престъпник всъщност е пастир Попов, за да бъде лишен от свобода толкова време? Какво в крайна сметка е провинението му, за да преживее цялото това нечовешко страдание? Отговорът на тези въпроси е простичък. Престъплението на Харалан Попов е най-тежкото във времената, когато не се зачита човешкото достойнство. Той е виновен за това, че обича Свободата.
За пастир Попов трънливият път на страданието започва в 4 часа сутринта на 24.06.1948 г. На вратата внезапно се позвънява. Двама цивилни и един униформен милиционер нахълтват в дома му и заявяват, че са дошли да извършат обиск. В продължение на три часа те претърсват всяко ъгълче в къщата, след което отвеждат Божия служител в управлението за „малка справка“. Тази справка продължава 13 години, прекарани в няколко затворнически килии и един концентрационен лагер.
Първият разпит преминава с крясъци и побой. Следват втори, трети, четвърти… сякаш нямат край. Един ден в стаята за мъчения влиза Вело Чанков. Той е познат на Харалан от детските му години. Първоначално пастир Попов е зарадван, но после вижда в лицето на някогашния хлапак страшна промяна. По-късно става ясно, че именно Чанков е организирал процеса срещу евангелските пастири. Харалан обаче решава да разбере причината за задържането си и пита:
Какво съм направил, Велчо?
Получава отговор с крясъци:
Не ме наричай повече Велчо! Аз съм другарят Чанков, а ти си арестант Попов. Никога не забравяй това. Трябва да се покориш и да признаеш престъпленията си. Ще разбереш, че не си играем. Няма да те оставим да станеш религиозен мъченик. Ако те превърнем в мъченик, само ще укрепим християнството. За глупаци ли ни мислиш? Ще те клеветим и черним, докато и вярващите започнат да произнасят името ти с отвращение. С тези думи „другарят“ Чанков още веднъж разкрива колко коварни са всъщност комунистите. Подобни методи за манипулация на обществото се използват още от древни времена и са актуални във всеки исторически период, но са особено популярни в епохата на комунизма. Основната цел на последователите на Маркс и Ленин е да заглушат или изкривят гласа на истината, за да уплашат, объркат, поробят и ожесточат хората, в името на утопичния строй, който се стремят да наложат. „Целта оправдава средствата“ е постулатът, към който се придържат с фанатична последователност.
В предварителния арест пастир Попов получава на ден по две филии хляб и по шест лъжици супа. Целта е да бъде пречупен чрез недохранване. Комунистите не се опитват да промият неговия мозък, защото са наясно, че няма да успеят. Намерението им е по-скоро да смачкат волята му с унижения, изтезания и глад. Мъченията са подготвени така, че да лишат човека от собствената му воля. И сякаш успяват. Харалан започва да халюцинира. Тогава „признава“, че е първокласен шпионин. Лишен от воля, той подписва документите със „самопризнанията“, съчинени от комунистическите следователи. По този начин е „подготвен“ за процеса срещу евангелските пастири.
В края на март 1949 г. Политбюро на ЦК на БКП взима решение за протичането на „пастирския процес“. Той трябва да има широк обществен отзвук, за да бъде успешно атакувано християнството. Комунистическите власти прилагат на подсъдимите старите тактики по разделяне, дискредитиране, неутрализиране и сякаш успяват. Присъдите са произнесени на 8 март 1949 г. Васил Зяпков, Янко Иванов, Никола Михайлов и Георги Чернев са осъдени на доживотен затвор, а Харалан Попов и други негови колеги получават по 15 години лишаване от свобода.
След като се произнася присъдата, пастир Попов преминава през Сливенския и Шуменския затвор, а после е изпратен в концентрационния лагер в Белене. Работният ден в лагера е осемнадесетчасов – от 3 сутринта до 9 вечерта. Много хора измират заради прекомерната работа и оскъдната храна. Понякога пазачите разстрелват лагерници в непосредствена близост до Попов. Приближават се, вадят пистолет, опират го в главата на избран на случаен принцип човек и натискат спусъка. Един ден няколко от затворниците виждат заек и понеже са изгладнели до краен предел, решават да го убият, да го скрият и да го изядат след вечерната проверка. „Коварният план“ обаче е докладван на пазачите. Пред строя те пребиват клетника, който е убил заека, толкова жестоко, че окото на човека изтича пред погледите на ужасените затворници. Попов всекидневно се сблъсква с такава невероятна жестокост, че за човешкия ум е трудно да си я представи. Но цифрите говорят – от 6000 затворници в Белене оцеляват само няколкостотин.
След Унгарската революция пастир Попов е преместен в затвора в Стара Загора. Там среща един католически свещеник, който го осведомява, че в затворническата библиотека има Библия. Очевидно управата е пропуснала да отчете, че омразната за комунистите Книга на книгите се намира точно под носа им. Попов я взима и започва да я препоръчва на другите затворници – от ръка на ръка тя стига до много хора. И така зад затворническите стени Харалан Попов намира ново паство. Под формата на уроци по английски Божият служител обучава новите вярващи в Божието слово. Тъй като никой от пазачите не знае английски език, те не разбират, че уроците на Попов всъщност са християнски проповеди.
Тринадесет години след като е вкаран в затвора, Попов все пак е пуснат на свобода. Отвъд решетките обаче той разбира, че е излязъл от малкия затвор, за да попадне в големия зандан на комунистическа България. Животът без решетки изглежда сив и безличен. В разговор с брат си Харалан Попов разбира, че докато е бил в затвора, комунистите са заглушили гласа на големите църкви. Нелегалната Църква обаче продължава да функционира, защото никой не може да унищожи Христовия народ. Пастир Попов заминава за София, където води една от нелегалните църкви.
След сериозен дипломатически натиск той най-сетне получава възможност да отиде при семейството си в Швеция. На 31.12.1962 г. в 10 сутринта излита за Прага, оттам – за Източна Германия, а десет минути преди новата 1963 година самолетът каца на летището в Стокхолм. Да бъде със съпругата и с двете си деца, е като прекрасен сън за изстрадалия български проповедник.
На Запад Харалан Попов става посланик на преследваната Църква зад „желязната завеса“. Той издава книгата „Изтезаван заради вярата си“, в която описва преживяното в ада на комунистическите затвори. „За българите ДС означаваше изчезване, страдания и смърт – пише пастир Попов и продължава: – Над вратата на една килия беше поставен цитат от „Божествена комедия“ на Данте: „О, вие, които престъпвате тоз праг, надежда всяка тука оставете“. Колко точно! Умрелите тук са повече, отколкото тези, които са излезли живи“.
Но въпреки нечовешките мъки, които преживява, Харалан Попов е щастлив, че сред всичките си изпитания е имал възможността да достигне много хора с най-великата вест – вестта за спасението на човешката душа чрез вяра в Божия Син Иисус Христос. Пастир Попов е щастлив въпреки страданията си, защото е истински мисионер. Точно като онези, които със своята саможертва осигуряват шанс на недостигнатите от Южна Америка, Африка или Далечния изток да чуят единствената вест, способна да ги направи свободни.
Харалан Попов (1907 – 1988)
Явор Костов
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2021 <<<
