Както винаги, всичко започнало заради пари. Английските крале задлъжнели на Рим с ежегодния данък за тридесет години. Папите, които се сменяли един след друг на светия престол, периодично напомняли за своя недоимък, а през 1366 г. Урбан V вече настоявал, дори с несъвсем възпитан тон, дългът да бъде изплатен. Е, какво, имал е оправдание: криза! Самите папи по това време били във френски плен, в Европа бушувала „черната смърт“ (най-вероятно бубонна чума), „Божите помазаници“ – кралете на християнските държави – се сражавали неуморно. Доходите на Римската църква падали, а апетитите на прелатите си оставали същите. Затова се наложило да пораздрусат длъжниците.
Английският крал Едуард III нямал свободни средства. Кралството губело всекидневно стотици свои поданици. Градовете и селата опустявали пред очите на хората, като се превръщали в гробища за жертвите на чумата. По пътищата на кралството бродели със знамена и камшици в ръце флагеланти, които се самобичували за греховете си с надеждата, че доброволните страдания ще привлекат вниманието на Господ и Той ще отвърне заразата от тях. В средата на XIV в. населението на Англия намаляло от 4 до 2,5 милиона души. Работната ръка не достигала, затова се засилила борбата на селяните и занаятчиите за техните права: те искали отмяна на крепостното право и увеличение на заплащането за труда им. Благородниците и началниците на занаятчийските цехове, съвсем логично, не желаели да отстъпват, но и без работна ръка не можели да останат. С две думи, всеки търсел компромис, за да се оправят проблемите вътре в страната, затова претенциите отвън предизвиквали раздразнение у всички прослойки на населението. При това папата живеел на територията на Франция, с която Английското кралство имало вековни сметки, и монарсите в Англия не смятали да хранят своите врагове. Парламентът дал на главата на всички християни да разбере ясно, че пари няма, и предложил да се оправят някак, без да разчитат на помощта от мъгливия Албион.
Папата (в този момент Григорий XI) обаче не смятал да търси изход сам и през лятото на 1374 г. в град Брюге, център на европейската търговия по онова време (къде освен на това място да се говори за пари?), се състояла срещата на папския нунций с представителите на английското правителство. Тя нямала резултат – не успели да се разберат. Но това събитие влязло в историята заради факта, че английският двор бил представляван освен от другите пратеници и от доктора по богословие към Оксфордския университет Джон Уиклиф.
Първите четири десетилетия от живота на учения не били кой знае колко интересни. Той се родил през 1330 г. близо до град Йорк в небогато благородническо семейство. Целият си съзнателен живот посветил на книгите и лекциите. Като типичен представител на ранното Възраждане изучавал всичко наведнъж: физика, математика, логика, астрономия, богословие. Последното направление в неговата научна дейност съответствало напълно на схоластическите представи в средновековното богословие. Може би до края на живота си докторът щял да изчислява „могат ли няколко ангели да се намират на едно и също място едновременно“, ако не бил проблемът с парите.
Участието в кралската делегация предполагало щателно изучаване на въпроса в основата на предстоящата дискусия: да се плаща или да не се плаща. Разбира се, отговорът бил известен предварително, но трябвало да бъде защитен. За тази цел групата на английските представители била укрепена с богослова Уиклиф. Той разбирал, че опитните в диспутите папски легати могат да бъдат победени само с Библията, тъй като единствено думите на Твореца са способни да накарат високопарните църковни служители да замълчат. Джон се готвел старателно да оправдае кралското доверие, затова изучавал задълбочено Свещеното Писание в продължение на много седмици. Не можем да кажем, че дотогава той не е държал Библията в ръцете си. Държал я е, разбира се, и дори я е чел, но сякаш през мътното стъкло на многовековни наслоения от чужди тълкувания.
И както често се случва, от чистото Божие слово дошла вяра. Вяра не на богослов, не на религиозен човек, а на грешник, който изведнъж осъзнава и своето гибелно състояние, и Божията милост. Наред с това Уиклиф започнал да възприема и целия свят по друг начин. Неочаквано той видял две църкви: земната и небесната. Първата била потънала в поквара и насилие, стремяла се към власт, богатство и наслади. Втората сияела с чистотата на белите дрехи и живеела в очакване на своя небесен Жених. Контрастът бил толкова поразителен, че накарал оксфордския учен да посвети втората половина от живота си на своята решимост да проповядва благовестието.
Джон Уиклиф пишел и говорел за това, че единственото основание за вярата е Свещеното Писание. Той провъзгласявал, че Църквата се нуждае от обновяване, като пример за това са животът на Христос и Неговите апостоли: те били бедни, смирени и дълготърпеливи. Манастирите, съборите, ордените трябвало да раздадат своите земи и богатства и да започнат да се грижат за хората, да опазват вечните ценности и да ги предават на паствата си.
Колкото повече Уиклиф се задълбочавал в своето изследване на Писанието, до толкова по-сериозни изводи стигал. Той осъзнал, че ранната Църква не познавала учението за преосъществяването, т.е. за превръщането при Евхаристията на хляба и виното непосредствено в тяло и кръв на Христос. И отхвърлил това учение на католицизма. Поклонението пред мощите на светците, съдът на Инквизицията, прощаването на греховете от свещениците – всичко това не съответствало на Библията. Уиклиф първи, но както ние знаем, не последен, посегнал на „святото“ – учението за чистилището и индулгенциите, с други думи, отново застрашил източниците на пари.
Реакцията на клира спрямо такива проповеди тогава (а след петдесет години – по времето на Ян Хус и след сто и петдесет – по времето на Мартин Лутер) била еднаква: към папата една след друга полетели жалби. В отговор били издадени заплашителни були, също една след друга. Григорий XI изрекъл „анатема“ над съчиненията на Уиклиф и поканил проповедника еретик на разговор. Но Уиклиф не се заблуждавал относно папското гостоприемство и не приел поканата. По това време той се ползвал с покровителството на кралската династия. Властите побързали да се възползват от някои постулати на Джон Уиклиф, за да решат своите финансови проблеми, като окончателно се освободят от римския данък.
Уиклиф разбирал прекрасно, че промяната в живота си дължи на Библията, и правел всичко възможно тя да стане достъпна за всеки англичанин. Заедно с учениците си той превел Свещеното Писание на своя роден език. Неговите идеи се разпространили далече отвъд пределите на Английското кралство: пътуващите проповедници, лолардите, разнесли семената на бъдещата Реформация по всички кътчета на Европа. В Англия обаче отношението към реформатора ставало все по-лошо. Тъй като за разлика от него, кралският дом не четял Библията, а безкрайните изобличения за грехове и призивите да се смирят пред Христос изключително им дотегнали, проповедникът скоро бил подложен на гонения от страна на католиците под предводителството на кентърберийския архиепископ. Уиклиф бил принуден да напусне Оксфорд, а неголяма група негови последователи, които се поддали на натиска, се отрекли от възгледите на своя учител.
Той умрял от инсулт на 31 декември 1384 г. в неголямата селска община Литъруърт. Борбата обаче продължила, при това не само с книгите и ученията му, а и със самия него. Четиридесет години след неговото погребение останките му били изровени от земята и според присъдата на събора в Констанц (същия, който осъдил на смърт Ян Хус) били изгорени.
Всъщност Джон Уиклиф станал член на небесната Църква и придобил нетленно богатство. А на другите оставало само да се ровят в праха и пепелта с напразната надежда да открият в тях съкровища.
Надежда Орлова
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2020 <<<
