Първа от 3 части
Истинският християнски живот започва с вяра. Правилната вяра изхожда от Бог и се основава на Него. Тя признава, че Бог чрез Иисус Христос не само може, но и желае да удовлетвори всички нужди на човешката душа.
Човекът има вродено чувство на неудовлетворение и безпокойство, което се изразява по различни начини: от едва осъзнат стремеж към нещо по-добро до ясната убеденост в своята пълна обреченост и погибел. Святият Дух използва това чувство, за да ни доведе към осъзнаване на нашата ужасна греховност. Той ни дава духовно проглеждане и ни посочва всичко, което стои на пътя към душевния мир: слабостите на характера, светските навици, търсене на изгода и пр. След дълга и упорита борба (понякога това става и по-спокойно) душата идва до пълна готовност да приключи с всичко, което я лишава от желания мир и вътрешна духовна свобода. Това е покаянието.
Без такова покаяние, при което прошката на греховете и тяхното оставяне вървят в неразривно единство, човекът приема Христос само външно – с разума си, а не със сърцето. Формално покаял се, той може дори да участва в някакво служение на Бога, но в живота на такъв човек няма да настъпи никаква коренна промяна.
Заедно с покаянието трябва да има и вяра, която изразява пред Бога осъзнатата нужда от спасение и Го моли да я изпълни. В отговор на такова покаяние Бог ни дава пълно прощение и освобождава душата ни от робството на греха. Това е спасението.
Резултатите от приетото от нас спасение скоро стават явни (2 Кор. 7:10). Чувството на радост е първото духовно преживяване, с което начинаещият християнин ще се запознае. Радостта наистина е ключът към целия християнски живот (Йн. 16:22). При някои вярващи (в зависимост, разбира се, от техния темперамент) тази радост е спокойна, вътрешна, а при други, напротив, по-открита и изобилна. В случаите, когато преди обръщането към Христос е имало беззаконие и явен грях, чудото на освобождението кара спасения човек да се почувства толкова лек и свободен, сякаш не ходи, а лети във въздуха. Там, където контрастът между стария греховен живот и новия е по-слабо изразен, радостта приема формата на дълбок мир. Ако радостта в такъв случай е неопределена и мимолетна, това може да свидетелства за липсата на пълна сърдечност и искреност в покаянието. На тази липса трябва да се обърне особено внимание, при това веднага, ако новоповярвалият не желае целият му духовен живот да бъде изкривен и безплоден. В сърцето, където Христос пребъдва, радостта винаги има място.
Едновременно с радостта от спасението идва и друго чувство – на дълбока благодарност към Господа. Това ново чувство се изразява в готовност да се изпълнява заповедта за любов, да се общува с Божиите деца, да се познава по-дълбоко Неговото Слово и човекът да се приобщава към Неговото служение. Молитвата, Библията и Църквата придобиват изключителна привлекателност. Щастлив е онзи новоповярвал, който още в самото начало може да има общение с духовна църква или да се възползва от ръководството на човек с дълбок духовен опит. Той бързо ще израсне в благодат и плодотворност и ще избегне много духовни падения и болести.
Много новоповярвали са отблъсквани от грешките на онези християни, които според тях би трябвало да им служат за пример. Колко много души, обърнали се към Христос, биват погълнати от псевдодейността на светските общности. В резултат те престават да растат в Божията благодат и техният християнски живот става немощен и духовно болнав.
Спасението, което Бог дарява на човека, съдържа в себе си пълно „обновление на живота“, което се изразява в принасяне на плод, достоен за покаянието (I Кор. 7:11; Кол. 3:10; Мат. 3:8).
Там, където спасението е прието, грубите грехове, пороците, животът в светския водовъртеж и всичко останало, което пречи на развитието на новия живот в Христос, незабавно изчезват. Вселилият се и пребъдващ в сърцето Свети Дух придава Своята чистота и святост на всички прояви на обновения живот – на характера, на всяка дума и постъпка. Край семейното огнище или на работа, в думи или в дела – тази промяна се забелязва от хората и те започват да говорят за нея. Тук именно на спасения се предоставя възможността да свидетелства пред хората за Христос. Ако такъв християнин бъде „верен свидетел“, той скоро ще се укрепи духовно. Никой няма да дръзне да отхвърли очевидния за всички факт на действителната промяна, извършена от Христос, защото тя ще бъде потвърдена чрез живота, който в този случай ще се окаже по-силен от всякакви доводи и по-убедителен от голословното, макар и красноречиво свидетелство за спасението.
В някои случаи току-що повярвалият християнин може да преживее гонения или да се сблъска с подигравки от страна на светските хора. Но понякога той може неочаквано да бъде удостоен с уважение и дори с поощрение от по-задълбочени и благоразположени личности. На новородения човек навсякъде ще се предостави естествена възможност за споделяне на мисли и приятелски беседи, които без съмнение ще доведат до спасението на мнозина.
Подхранван от духовното общение, култивиран чрез молитва и Божието Слово, закален в служението, свише даденият християнски живот скоро ще стане за новообърнатия вярващ наистина драгоценно съкровище, което той никога и за нищо на света няма да замени.
Радостта на истинския християнин ще бъде неизменна и нарастваща; жаждата и посвещението на духовния живот и християнското служение – постоянни и задълбочаващи се; развитието на характера – прогресивно и многопластово.
При някои спасени души това наистина е така, но много често у новоповярвалия скоро се проявява някаква особеност или слабост. Открива се също и врагът, който постоянно желае да си разчисти сметките – враг яростен, коварен, безмилостен и лукав. Той намира особено удоволствие в гибелта на човешката душа и ако не успее да я погуби, се стреми да съсипе живота на спасената душа. Непременно ще се постарае да й прегради пътя към служението. Ще възпрепятства спасената душа в нейната пълна и безрезервна отдаденост на Христос. Ще спре духовното ѝ развитие. Ще намери подходящо средство, за да доведе до падение дори най-святия и непорочен човек, ако в живота му липсва постоянна молитвена бдителност. За постигане на всичките тези цели Сатана ще използва множество изкушения.
Самото изкушение не е грях. Нашият Спасител е изкушаван във всичко, но не извършва грях. Врагът на човешките души често иска да убеди неопитния християнин, че щом го е сполетяло толкова силно изкушение, той вече е съгрешил. Това не е вярно. Може да преживяваш изкушение и болезнено да осъзнаваш своята безпомощност пред него и въпреки това да не съгрешиш. Докато не сме се подчинили на изкушението и не сме го приели, ние не сме извършили никакъв грях.
Изкушението обаче може да ни доведе до грях и поражение. Вътрешният гнет и външните трудни обстоятелства, с които християнинът се бори дълго време, могат да породят в душата му съмнения и колебания. На изкушавания човек може да се стори твърде примамливо да се задоволи с онова полухристиянство, с което напълно се задоволяват и други, тоест християнство без носене на кръста, християнство, в което всичко върви „по течението“, лесно и безпрепятствено. Той може да допусне светски развлечения и светски начин на живот, да приеме за напълно достатъчно духовно ниво душевната хладкост, раздвоеността…
Резултатите от такова вътрешно отстъпничество няма да закъснеят да се проявят. Разбира се, животът на такъв паднал християнин може и след падението да бъде толкова морален, че никой да не може да го уличи в някакъв явен грях или нехристиянска постъпка, но промяната в характера му ще стане очевидна за всички. Животът „по дух“ постепенно ще изгуби своята предишна свежест, острота и духовна привлекателност; свидетелството за Христос ще замлъкне; молитвата ще се превърне в празна формалност; Библията и общението с духовни хора ще му се сторят излишно занимание; служението ще стане случайно, сухо, небрежно и безсилно.
Понякога се случва така, че една спънала се душа (а понякога и цяла общност) остава все още „ревностна“, но всичко това е само активност на „стария Адам“. Все още се отделя много време и внимание на мисионерството, събранията, неделното училище, концертите, благотворителни пазари и събиранията с почерпка; все още може да се наблюдава изключителна точност при посещението на събранията и при разчупването на хляба, но това е само външна обвивка, прикриваща съвсем незначителна духовна реалност.
Такъв усъвършенстван плътски живот по същество не е далеч от наслаждаването в явен грях, а лицемерното активно участие в живота на църквата е само маскировка на вътрешната празнота, на тайните плътски желания, на светския дух и на неуравновесения характер на светския човек. Така постъпва Сатана с вярващите, готови да направят компромис.
Други хора, притежаващи по-чувствителна съвест, врагът ще се опита да въвлече в състояние на прекомерно безпокойство, тероризирайки ги с възможността за духовно падение, което като призрак ще ги преследва навсякъде. Хората, поддаващи се на това лъжливо чувство, допускат следната грешка: вместо да направят център на вниманието си Иисус Христос и да гледат само към Него, те се съсредоточават изцяло върху себе си и стават прекалено тревожни за неща, които не са от значение за момента. Такива християни се опитват сами да носят непосилния си товар и скоро не издържат под тежестта му и падат. Вярно е, че те веднага се покайват и подновяват усилията си, които отново завършват с поражение. Така, покайвайки се и падайки отново, човек сякаш попада в омагьосан кръг. Покаянието и падението, борбата и поражението се повтарят, докато душата, изнемогнала от вътрешния конфликт, не изпадне в отчаяние. Душата вика: „Кой ще ме избави?“ (Римл. 7:22-24). Врагът шепне: „Всичко е напразно… Никой няма да те избави“.
Ако в такива случаи човекът допусне грешката да повярва на врага, тогава унинието, апатията, липсата на молитва и безнадеждността могат да надделеят в душата му. Грехът ще надигне глава. Ако вярващият не се противопостави на греха, рано или късно ще му се подчини и отново ще падне в неговото робство.
Щом вярващият човек допусне греха, животът му, който е изкупен за служение на Господа, става напълно безплоден. Там, където грехът намира желан подслон в сърцето, душата непременно ще достигне до разочарование, което ще ожесточи сърцето до степен, че на падащия пред изкушенията няма да му остане желание да се изправи. Тази липса на покаяние ще доведе душата до следващата и най-последна степен на отстъпничество – „грях към смърт“.
Но точно както самото изкушение не е грях, така и падението не може да се смята за окончателно поражение, докато не започнем да го разглеждаме като такова. Духовният живот може да бъде възстановен, загубените позиции, предадени на врага, може да бъдат върнати, поражението – поправено, и нови победи – постигнати.
За да избегне духовните падения и да преодолява изкушенията с лекота, християнинът има единствен и чудесен път – пътя на кръста. Истинското покаяние, изповедта и вярата неизменно ще доведат до победа, както неизменно са довели душата до спасение в самото начало. Да върви по този път на съразпятие може да не изглежда лесна задача дори за духовния човек. Понякога тя се решава едва след многократно предаване на себе си на Христос, дълго молитвено очакване и дори след изтърпяване на Божие наказание.
И така, ако душата може да бъде извадена от бездната на отчаянието и гибелта, още по-възможно е нейното избавление от затруднителни положения. Душата, спънала се по пътя, може отново да бъде върната в щастливо общение с Иисус Христос и в Него да постига нови духовни победи.
(Следва продължение)
Бертрам Хол
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 3/2025 <<<
