ПЪТЯТ НА ПОБЕДАТА
Победата над изкушенията и греха не е привилегия само на неколцина избрани. Тя е обичайното състояние на нормалния християнски живот на всеки вярващ независимо от неговата духовна възраст, възпитание, обществено положение или образование. Тя не е и постижение на плътските усилия на нашата воля или разум. Истинската духовна победа е Божий дар и е обусловена от готовността на нашето сърце да приеме този дар от Бога.
Победата над изкушенията не означава безгрешност, както твърдят някои, заявявайки, че са способни да живеят без грях. Такива хора заблуждават единствено себе си. Те не могат да заблудят другите, особено онези, които ги познават отблизо и виждат греховността им съвсем ясно. Няма такова духовно състояние в човешкия живот, при което съгрешаването да е немислимо и невъзможно. Грехът винаги може да се прояви и тази възможност съществува дори у най-святия човек. Святият човек е свят не защото не е способен да греши, а защото не позволява на греха да се проявява в живота му. Грехът бива отстраняван от живота му веднага щом бъде забелязан. Той търси пълно очистване в кръвта на Христос и, разбира се, го намира.
Победата над изкушенията не е и способност просто „да се въздържаме“. Самообладанието и въздържането са прекрасни качества на характера, но в борбата със злите желания нашата воля често бива отслабена, дори парализирана.
Тази победа не е и посвещение. Както покаянието ни води към спасение, но самò по себе си не е спасението, така и нашето посвещение ни води към победата, но не е самата победа. Преди това, което е посветено на Бога, да може да послужи за Божия слава, Бог трябва да го очисти.
По същество нашата победа се състои единствено в пълно себеотдаване на Бога, в себеотричане, в нашия решителен отказ от личните ни предпочитания. Макар че след обръщението грехът в душата ни не е окончателно победен, грубите грехове и пороци вече не се проявяват, освен ако преди обръщението предразположеността към пороци е била наистина дълбока. Но отсъствието на прояви на греха в предишната му груба форма не ни довежда до победа. Грехът остава и макар да е слабо изразен, все пак е грях. Именно този „невинен“ и „незначителен“ грях ни пречи в духовния ни път и ни довежда до постоянни поражения. Наличието на „препъващия грях“, както го нарича апостол Павел, е дотолкова трудноуловимо, че душата често не осъзнава действителната причина за прекъсването на духовното й развитие.
Този „скрит грях“ може да ни бъде открит само от Светия Дух в отговор на непрестанна молитва. Такива „препятстващи“ грехове могат да бъдат: обидчивост, скъперничество, затвореност, недоброжелателност, непрощаващ дух, раздразнителност, дух на критика, осъждане, гордост, жажда за светски удоволствия, самомнение, самохвалство, властолюбие, себелюбие, грубост, лекомислие, сквернословие, присмех, нечестност, двуличие и безкрайно множество други грехове. В едно такова проявление на грях, на пръв поглед сякаш невинно, може да се крие причината за всички наши духовни беди и поражения.
Обикновено, когато подобен болезнен възел бъде открит, сатана се опитва да убеди своята жертва, че няма нужда от освобождение, защото „в това няма никакъв грях“, а ако тази стратегия не помогне, се стреми да докаже, че „освобождението е невъзможно“. В действителност то е невъзможно само ако „се опитваме“ да се освободим със собствени усилия.
Победата над какъвто и да е грях не идва от само себе си – тя се постига единствено чрез нашата духовна връзка и единение с Христос (Рим. 6:13–14; Фил. 2:13). Само близкото общение с Христос е способно да породи в душата ни горещо желание и необратимо решение на всяка цена да се освободим от осъзнатия грях. Най-малката неяснота, колебание и неподготвеност ще попречат за получаването на благословената победа. Това ще накара душата отново да се върне към предишния живот на възходи и падения, покаяния и борби, или да се потопи в такова състояние на апатия и безразличие, че всеки стремеж към освещение да бъде изгубен, и в резултат духовният живот да стане напълно безплоден за Божието дело. Но и тук Бог не ни оставя сами – Той желае да ни даде готовност да се изправим и, по наша молба, ни прави да го искаме (Фил. 2:13). Изключително важно е да молим Бога именно за това.
Нашият стар човек не капитулира веднага пред Господ. Възможен е дълъг и болезнен конфликт, преди да достигнем състояние на пълна готовност изцяло да се предадем на Бога. Но щом тази пълна готовност да се предадем на Бога се появи, Божият отговор идва внезапно в сърцето ни (Деян. 2:1-2). Сега вече Христос идва не като Спасител, а като наш Единствен Господ, Владетел и Цар, Който веднага встъпва в Своите права, очиствайки и изпълвайки Своя слуга със сила от горе. От този момент християнинът навлиза в нова сфера на благословени духовни преживявания, където всяка склонност към злото постоянно се сблъсква с непреодолимото противодействие на Светия Дух, Който насочва всичко в сърцето ни към Божията слава.
Достигнали такова състояние на победа, ние трябва постоянно да го поддържаме. Това ще изисква от нас молитвен живот и духовна бдителност. Трябва непрестанно да ходим в Неговата светлина, защото само това ни осигурява постоянно очистване, което няма да допусне в сърцето ни дори най-малката сянка, отделяща ни от Господ. Истинската победа се постига не чрез непрекъсната борба, а като принасяме всяко изкушение – в момента, в който възникне – при Господ с молба Той да воюва с него и да го победи вместо нас. Нека помним, че Този, Който е дал победата, няма да откаже и да я поддържа.
Това състояние на победа може да бъде изгубено. Сатана ще се опита да води срещу нас отчаяна борба, особено в началото. Небрежност, непослушание и нерешителност могат отново да ни доведат до поражение. Бог остава верен и, разбира се, ще запази всяко сърце, обърнато към Него, но Той няма да върви против нашето недоверие към Него или своеволие, ако съзнателно позволим на тези слабости да ни оковат с греховните си окови.
Изгубеното състояние на победа може да бъде възстановено. Душата може да се върне точно на онова място, където мирът е бил загубен. Вярно е, че понякога пътят е дълъг и болезнен, но подновеното пълно себеотдаване на Господ непременно ще ни доведе до пълна победа.
Християнинът не може да победи всичко окончателно, веднъж завинаги, и така да достигне съвършенство. Веднъж влязъл в школата на Христос, християнинът трябва да научи много неща. Той нееднократно ще се сблъска с влечение към греха, неведнъж ще преживее провали в изпълнението на своите задължения и, преминал през всичко това, ще открие нови пътища за служение. Сърце, което остава покорно на Бога след много горчиви изпитания, ще израсне духовно, характерът ще се изгради по-бързо, животът ще стане по-плодотворен, преуспяващ „във всяко добро дело“ – първоначално с ентусиазъм, а после по-спокойно, но не по-малко уверено.
Заедно с покорството и послушанието в сърцето на християнина ще дойде нова радост, подобна на онази, която е преживял в момента на приемането на спасението, но този път по-пълна, по-зряла и затова по-малко податлива на тревоги. Това е пълната утеха в Христос. Сърцето е в мир с Бога. Животът е в съгласие с Неговите заповеди. Свидетелството е ясно, убедително и постоянно, изречено разумно, с мъдрост и Божия сила.
В резултат на всичко преживяно ще се разкрие необходимостта от още по-дълбок молитвен живот, от по-тясно и по-близко общение с Господа. Отговорите на молитвите ще стават все по-очевидни и определени, Библията ще говори непосредствено на сърцето ни, а водителството на Светия Дух във всички обстоятелства на живота ще става все по-ясно. Ние също така ще бъдем по-малко зависими от духовна подкрепа отвън, защото Сам Господ ще привлича сърцето ни по-близо до Себе Си и ще стане „скорошен помощник“. Душата окончателно ще се освободи от светската суета и решително ще започне да угажда във всичко на Господа.
Това щастливо и свободно състояние на победа може и наистина трябва да стане като преддверие, като предвкусване на небесното блаженство. Онзи, който пребъдва в духовна, вътрешна победа, непременно ще израства в любов към всички хора и в радостно служение на ближните. Пред него ще се открие по-висшият път на осветен живот, потъващ в лъчите на Божието сияние, „което все повече ще се усилва до пълния ден“.
Но няма такова състояние, няма такива духовни върхове, които, щом бъдат достигнати, никога вече да не можем да изгубим (I Кор. 10:12). Врагът не спи. Ако не успее напълно да ни унищожи, той непременно ще се опита да спре плодоносното ни служение или поне да го омърси и поквари. Врагът ще се постарае да облече изкушението си в подходящите обстоятелства, за да успее да извърши своето зло и коварно дело. Освен това сатана ще се стреми да отнеме от Божието дете всяко желание за служение.
Как? Той ще накара християнина да сравнява своите слабости и неуспехи в служението и своята недостатъчност с успехите на други духовни работници. Разбира се, такова сравнение може да се окаже напълно вярно, но дори и тогава то не бива да ни води до отчаяние.
Понякога врагът ще се опита да създаде в ума ни преувеличена представа за своето сатанинско „всемогъщество“ с цел да ни отклони от по-пълното предаване на Бога, от по-активен духовен живот. Но ние, християните, нямаме причина да се страхуваме от сатана. Колкото и силен да е нашият враг, Христос е несравнимо по-силен от него. Нека не забравяме, че сатана е победен враг, макар и не окончателно унищожен. Неговите замисли и планове не бива да бъдат пренебрегвани, а навреме посрещани с бодърстване и молитва. А Господ е готов във всеки миг да ни се притече на помощ.
Изкушенията на сатана невинаги са насочени към извършване на явно зло. Злото в грубата му форма е било отхвърлено от християнина при обръщението му към Христос и сатана отлично знае, че да предлага на вярващия да извърши някакъв явен грях е безполезно – освен може би в момент на изключително лекомислие или безнадеждност. Затова изкушението обикновено е насочено към замяната на нещо „добро“ с нещо уж още „по-добро“. Врагът ще се яви като „ангел на светлината“. Той, например, ще насърчава духовната гордост (от която, между другото, рядко се усеща недостиг у християните), като предлага някакво фалшиво „по-добро“ – като най-съвършен път, специално предназначен за „особено духовните“ вярващи (II Йоан 8-9).
Сатана прелъстява всеки човек по специфичен начин. Онзи, който е склонен към плътско мъдруване, врагът непременно ще отклони от „евангелската истина“ и от „простотата в Христос“. Хората с тесен и ограничен ум той ще увлече към ереси: рационализъм, модернизъм, окултизъм, спиритизъм и други заблуди, в които толкова много плътски християни са безнадеждно затънали. Но сред онези, които вървят по правия път, малцина попадат в дяволския капан. Загиват предимно тези, които са се отклонили от правите пътища на Господ и се лутат наоколо.
Най-разпространеният и същевременно най-успешният вид изкушение е т.нар. „тясна специализация“. Тя се състои в това, че християнинът съсредоточава цялото си внимание върху една определена дълбока истина или доктрина, като например пророчества, предопределение, освещение, второто пришествие на Христос, кръщенията и други подобни. Всички тези теми са много важни и има голяма нужда те да бъдат осветлени в духа на Свещеното Писание, но непрекъснато да се свири само на една струна означава да се превърнем в сухи теоретици, тесни догматици, нетърпими хора, които пренебрегват много други истини (I Кор. 8:1-2). Затова, когато забележим, че нашето служение започва да придобива сектантски характер, когато времето и енергията ни се разхищават безразсъдно в „едностранна“ проповед, най-доброто, което можем да направим, е да спрем.
Подобна духовна едностранчивост отвежда много искрени души в такива християнски движения, където на преден план се изтъква изпълнението на „закона“, изцелението чрез вяра, говоренето на езици. На тези теми е отредено място в Свещеното Писание. Мнозина са били удостоени с изцеление – както в първите векове на християнството, така и в наше време – но не можем да си присвояваме правото всички без изключение да бъдат изцелявани. Виждаме, че дори в Новия Завет не всички са били изцелени. Телесното изцеление далеч не е най-важното. Не всички са говорили на езици в древната апостолска църква и не всички вярващи се нуждаят от това и днес. Дарбата на езици, ако е истинска, не е задължителна (I Кор. 14:19). Още повече че „очаквайки“ тази дарба, ние се излагаме на опасността да бъдем обладани от зъл дух и вместо „език“ да получим дяволска имитация – екстаз и мърморене на неразбираеми срички или думи.
След дълги и мъчителни очаквания на „език“ обикновено настъпва разочарование. Несбъднатата надежда бързо води човека до срив, докато неоснователните очаквания и прекомерното възбуждане на чувствата го хвърлят в потиснато, угнетено духовно състояние – духовен мрак и отчаяние. Много трудно е да се избегне такъв резултат. Мнозина са платили жестока цена за своето неразумие, изгубили са радостта на спасението и онази сравнително малка сила за служение, с която преди са разполагали.
Разбира се, има изход дори от такова печално положение, но пътят назад може да се окаже много дълъг и стръмен, изискващ особена мъдрост и търпение, а понякога и помощта на мъже, изпълнени с вяра и Светия Дух (II Тим. 2:24-26).
В никое изкушение не срещаме такова предателство и коварство на сатана, както в изкушението, насочено към духовната гордост, основана на предполагаемо притежаване на „изключителна духовна сила“ или проницателност. За всяка наша стъпка и по всеки спорен въпрос има изобилие от Божия светлина. Тази светлина може да бъде получена в отговор на молитва на сърцето, ако искрено жадуваме да изпълним единствено Божията воля. Тя се излъчва в изобилие от Божието Слово. Тя ще ни осветява и чрез водителството на Светия Дух. Ще я видим също и в Божието провидение и във външните обстоятелства на живота ни.
Но, за съжаление, жертвата на духовната гордост, претендирайки за непогрешимост на собствените си чувства, е склонна да счита своя „личен“ вътрешен светилник за несравнимо по-висш от всичко, което Църквата и Библията могат да ѝ предложат. Човекът, измамен от духовната гордост, започва да действа самодоволно и властнически спрямо всички останали вярващи. Той пренебрегва убежденията на другите и счита техния духовен опит за нищожен в сравнение със своя (III Йоан 9-10). Дълбоко убеден в собствената си правота и в това, че само той е воден от Светия Дух и че единствено той стои на стража за Истината, горделивецът става нетърпим, изолиран, разколнически настроен. Той губи всякаква способност да се учи. Може дори да си позволи несправедливости, грешки и слабости, които предизвикват заслужено порицание дори сред езичниците, но лесно намира оправдание за тях. Радостта му губи своята чистота, характерът му се лишава от християнска любезност и нежност, проявявайки определена грубост и безсърдечност. Свидетелството на такъв възгордял се християнин губи предишната си привлекателност и става лицемерно и отблъскващо.
Нека такъв човек спре по този хлъзгав път и завинаги се прости с мисълта за своето лъжливо превъзходство. Нека отново последва Христос по простия път на любов към Бога и към хората. Нека искрено започне да търси смирение и кротост. Нека се учи да уважава другите и по-малко да почита самия себе си. Тогава отново ще застане пред Господа „като дете“ и Господ пак ще го изпълни със Своята благодат.
Това е най-трудното за гордия човек, привикнал да „предводителства“ в Божието дело. Но именно това трябва да направи той като Божий служител, ако не желае християнският му живот и служението му да бъдат окончателно разрушени.
Бертрам Хол
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 4/2025 <<<
