Той стои на върха на хълма, сред мраморните колони и великолепните статуи на гръцките богове. Множество лица, очакващи и насмешливи, внимателни и надменни, са обърнати към него. Чувства се като чужденец в този елитен, затворен кръг от посветени. Някога и той е бил свой тук: също толкова важен, мъдър, снизходителен към останалия необразован свят. Хората на това място говорят на собствен, особен език – езика на философи, мислители, учени. Той също някога е владеел до съвършенство този език, тези маниери. Но това явно е било много, много отдавна, в друг живот, за който той вече е умрял. Как да влезеш в техния свят, да станеш свой? Необходимо е да говориш на понятен за тях език, тогава ще имаш успех: те ще чуят позната реч и ще те приемат. Тренираният мозък веднага се сеща за няколко подходящи цитата и известни имена от литературата. Сякаш облечен в тогата на учител, Павел започва прочутата си проповед на Ареопага.
През този ден още няколко души получават дара на вечния живот. Апостолът обаче по някаква причина остава недоволен от речта си. Когато след това идва в Коринт, той се държи по съвсем различен начин: „ И аз, братя, като дойдох при вас, дойдох да ви явя Божието свидетелство не с превъзходно слово или мъдрост; защото не намерих за добре да зная между вас нещо друго освен Иисус Христос, и то Иисус Христос разпънат; и аз бях у вас в немощ, в страх и в голям трепет. И словото ми, и проповедта ми бяха не в убедителни думи на човешка мъдрост, а в проява на дух и сила, така че вашата вяра да бъде основана не на човешка мъдрост, а на Божията сила“ (I Кор. 2:1-5). Коментарът на Баркли гласи: „Уместно е да се отбележи тук, че Павел идва от Атина, където за първи и последен път се опитва да прогласи християнството, като използва философска терминология. Там, на хълма на Марс, той се среща с философите и им говори на техния език (Деян. 17:22-31), като по този начин претърпява един от малкото си неуспехи. Неговата проповед, изразена с философски понятия, не впечатлява атиняните (Деян. 17:32-33). Неукрасената история за живота на Иисус Христос има уникалната сила да докосва дълбоко сърцата на хората“.
Вероятно много от нас са се опитвали да проповядват на „други“ езици, като са коригирали и прекроявали благовестието според конкретната аудитория. Веднъж ми се наложи да говоря за Христос с хора, които бяха високообразовани и заемаха отговорни длъжности в различни фирми и предприятия. Докато се опитвах да се „съобразя с контекста“, дадох примери от произведенията на Сократ и Паскал, разсъждавах за съвременните психологически проблеми на обществото, за възгледите на различните религии по въпроса за смъртта и безсмъртието. Беше много интересно, но след това имах усещане за празнота, което показваше, че времето е било загубено. Говорихме за всичко друго, но не и за Христос. Разговорът се проведе на езика на „надутото празнословие“ (II Пет. 2:18).
Група братя отидоха да проповядват благовестието в затвора. Единият от тях някога също беше излежавал присъда. Той познаваше добре езика на затворниците и реши да говори пред слушателите си на него. Няколко минути след началото на проповедта му някой от залата го прекъснал: „Говори с нас нормално, като с хора. Вече сме се наслушали на „затворническия“ език“.
Все по-често се чуват гласове, предлагащи, а понякога и изискващи за всяка социална група да се подбере отделен език на благовестване. В отсъствието на такива езици тези хора виждат причината да спре растежът на църквите. Като пример посочват думите на апостола: „За юдеите станах като юдеин, за да придобия юдеите; за подзаконните станах подзаконен, за да придобия подзаконните; за нямащите закон станах като да съм без закон (макар да не съм без закон пред Бога, но съм под Закона на Христос), за да придобия нямащите закон; за немощните станах като немощен, за да придобия немощните, за всички станах всичко, така че по какъвто и да е начин да спася някои“ (I Кор. 9:20-22). Но тук Павел говори за съпричастността към всеки човек, за разбирането на чуждата гледна точка, за способността да съчувстваме в страданията на другите, за необходимостта да виждаме света през очите на ближния. Това съвсем не означава, че трябва да слезем до нивото на греха, от който сме се отрекли, а другият още не е. Верният път е да насочим човека към великия Идеал.
„Младите хора (металисти, хомосексуалисти, спиритисти, неконформисти и т.н., и т.н.) няма да ни разберат! С тях трябва да се говори на техния език!“ (Псувни? Жаргон? На българо-английски?)
Защо Библията престава да бъде самодостатъчна в нашите очи? Защо за нея се изисква „друг“ език? Освен това точно този език подменя истината със самия себе си, така че слушателите „чуват“ само „родния“ си диалект, не и съдържанието на посланието.
В една дискотека музикална група изпълнявала съвременни композиции, на които тийнейджъри танцували под прожекторите на кривяща се светомузика. Бързите мелодии се сменяли с бавни. Изведнъж прозвучал старинният романс „Чифт дорести коне“. Влюбените двойки, прегърнати, поклащащи се вяло, спрели да танцуват.
– Ама това е старинен романс – казало едно момиче.
И започнало да пее под акомпанимента на музиката: „Бяхте и вие някога млади, имахте ловки кочияши…“.
– Ти пък! Тук не пускат такива парчета!
Било изненадващо, че всички чули тези думи, но отказали да признаят и приемат романса в попкултурен контекст. Романсът и ултрамодерните хитове се слели в едно в съзнанието на слушателите.
– О, това е просто благовестие на СЪВРЕМЕНЕН език!
Той говореше ПОЧТИ като вярващ!
– Мисля, че ако днес Христос беше дошъл да спаси света, щеше да покаже именно този ФИЛМ по кината!
Когато чуя подобни възклицания (а напоследък се случва все по-често), се опитвам да си спомня свидетелствата на приятели, познати и непознати, и си представям как биха се новородили в киносалон на премиерата на поредния холивудски филм с „повишено духовно съдържание“ и „дълбок християнски смисъл“ (не говорим за специални благовестителски проекти) или сред ревящата тълпа от фенове на групите „Кино“, „Депеш мод“, „Алиса“ или „Комитет за охрана на топлото“…
Имам чувството, че съвременните християни изпадат в някакъв пантеизъм в изкуството: виждат благовестието във всеки филм и анимация, търсят Божите откровения в песните на наркоманите.
Разбира се, разсъждения за смисъла на живота, за вечните ценности могат да се намерят във филми като „Шрек“, „Матрицата“ и „Карибски пирати“. Светът обсъжда тези теми, защото се досеща, че собственото му съществуване зависи от наличието на морал и етика. Като слушаш песните на рок музикантите, ти се струва, че затъваш в някаква духовно-философска пропаст – там има дълбочина на разсъжденията, нестандартно мислене, необичайни образи, вдъхновени от дрогата. Всеки човек интуитивно осъзнава съществуването на Твореца и Го търси. За някои мъчителният път към Него продължава цял живот и често завършва в задънена улица. Най-разтърсващите духовно произведения, потресли не едно поколение, са създадени от изстрадали самотници като Лев Толстой, Фьодор Достоевски, Николай Гогол. Но удивителната „духовност“ на класиците и съвременниците често има окултни корени (занимания в спиритически кръжоци, увлечение по теософията) или черпи вдъхновение от алкохолно и наркотично опиянение. И едното, и другото отваря пътя към духовния свят, но през задната врата. Затова читателите и слушателите наистина усещат свръхестествената сила и харизма в произведенията на такива автори. Но за онези, които знаят истината, това е като „да обичаш чесън, защото мирише на колбас“ (Корней Чуковски, „От две до пет“). Още по-изненадващо е, когато служители вземат за основа на своята проповед не Библията, а филм или песен. В една църква чух проповед върху кадър от филм и думите от Писанието бяха просто илюстрация към мислите на режисьора и сценариста.
Защо християните виждат толкова много загатвания за Бога в съвременното изкуство, а невярващите не бързат да четат Библията след поредното шоу? Защо истината, казана на техния „роден“ език, остава без внимание? Защото новородените знаят истината, открита им в Свещеното Писание: „Вярата идва от слушане, а слушането – от Божието слово“ (Римл. 10:17). Защото именно с този ключ – Библията – сърцето им се е отворило за Христос, а не с философията или изкуството. Така, като знаем истината, ние разпознаваме нейните зрънца в произведенията на културата. Въпросът е кое е първичното и кое вторичното – Библията или културата, без значение коя: на хипитата, на мотористите, ренесансовата или постмодерната. Първо Писанието, след това картината на Александър Иванов „Явяването на Христос пред народа“. Първо благовестието, след това филмът „Извисяване“. Първо новорождението, след това „Пътешественикът“ на Джон Бъниан. Първо призивът на Бога, след това отговорът на човека. Ако се случи обратното, ако вместо ключ се използва шперц, за слушателя няма да има разлика между песента на Висоцки за златните куполи на Русия и химна, който се пее по време на Господна трапеза: „Да възлезем на Голгота, брате мой“.
Преди няколко години младежите от нашата църква отидоха да свидетелстват за Христос на млад мъж по молба на негови близки. След като се настанили в стаята, всички изведнъж се объркали – не знаели откъде да започнат. Решили, че е най-добре с песен. Тъй като умеели много добре да пеят и да свирят на китара, продължили с този концерт цял час. Когато настъпила пауза, домакинът, прочувствено просълзен, казал, че много харесва такива песни и често ги слуша. После включил касетофона и всички чули гласа на поп рок певеца Игор Талков. „Той пее за същото“ – казал развълнувано слушателят. Удивително е, че за него нямало разлика! А причината е, че там не се е чело Божието слово.
Много често, докато слушаме разсъжденията на известни артисти, шоумени, политици по духовни теми, докато гледаме безкрайни телевизионни дискусии за нравствени проблеми, се чувстваме като възрастни, попаднали на занятия в детската градина. И това не се дължи на гордост и самоувереност – всеки, който е просветен от Господ, изпитва същото. Причината е, че вярващият има знания, които не могат да бъдат получени в нито едно учебно заведение. Те произтичат от индивидуалните уроци, при които учител е Светият Дух. Хората, които не са посещавали тези уроци, трескаво се стремят към духовния свят, като се досещат за неговото съществуване. Така човечеството търси и намира сурогат и докато го използва, си остава малко дете, което с увлечение събира пясък в малък ограден пясъчник, където рок концерти, книги притчи, токшоута, киноепопеи се сменят с лопатки и кофички, козуначета и колички и на практика детското бърборене заменя разговорите на възрастните. Хората се движат насляпо, увлечени от страданията на духа, но тъй като не знаят истината, попадат в капаните на сатана. А защо спасените понякога играят същите „духовни“ игри?
Вярващите трябва да познават съвременното изкуство, трябва да бъдат образовани хора, да са всестранно развити личности. Но е нужно правилно да подреждат приоритетите си. Ако родителите разговарят с детето си, като имитират неговия смешен детски говор, то няма скоро да се научи да се изразява правилно. Ако хранят детето с бонбони вместо с хляб, това няма да му е от полза. За съжаление понякога постъпваме точно така. Или може би обичаме сладкото твърде много и не владеем езика на възрастните?
Трябва да излезем от световния пясъчник. Хартиената лодка не може да заменя самолета през целия ни живот, нито пясъчната торта – прясно изпечения хляб. Истината винаги ще бъде по-високо от всеки, дори и най-блестящия сурогат.
Надежда Орлова
>>> Обратно към сп. Прозорец бр. 2/2022 <<<
