Откъс от книгата
“Дарове и анатеми. Какво е донесло християнството на света”
Болката на всички религии
Има една черта, която сродява най-различни религии (такива черти са доста малко – различията между религиите са много повече). Тя се изразява в това, че на практика всички религии са убедени в болезнеността на състоянието, в което се намира днешният човек. Има някаква дълбока неправда в начина, по който живеем. Работата не е в това, че ние тъй или иначе грешим. В самия начин на битието на човека и човечеството има неправда.
Първо, тя се проявява в това, че ние сме потопени в свят на грешки и илюзии. Главното е невидимо за нас, а второстепенното с натрапчиви подробности прониква в нашите чувства и ни разтопява и раздробява в себе си… Будизмът и индуизмът говорят за “мая” и “сансара”, Платон – за “пещера”, Библията – за света, подвластен на “тление”…
Второ, дълбоката неправда се състои в това, че ние сме потопени в свят на несвобода, на страдание. Това е свят на радикална и всеобща несвобода, на страдание (“дукха”) и детерминизъм (“карма”). В него по-нисшето (тялото) властва над по-висшето (душата). И още как властва: „Не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша” (Римл. 7:19, СИ[1]).
Трето, фундаменталната неправда се състои в това, че сме смъртни. “Защо умираме? Не трябва да има смърт!” – това е основната болка на всички религии. Човекът е изпаднал от битието, от вечния свят, в който няма „сянка от промяна” (Як. 1:17), и се е озовал в света на ставането. Тук всичко става, но нищо не е. Това е светът на възникване и отминаване, на съзиждане и разпад. Ап. Павел нарича смъртта „най-последен враг” (ср. I Кор. 15:26). Оттук идва и неговата молба: „Кой ще ме избави от тялото на тая смърт?” (Римл. 7:24). Ясно е, че борбата със смъртта трябва да се насочи не към нейните последици, а към причините й. Причината за смъртта е в това, че човек се ражда в света, в който смъртта има свои права. Не искаш да умираш? Е, докажи, че правото на смъртта не се разпростира върху теб, че ти си отвъд нейните домогвания. Покажи енергиите на другото Битие у себе си.
Тези три болки – от заслепеността, несвободата и смъртта, – като се съчетаят, пораждат фундаменталния въпрос: “Какво е човекът?” Основната болка на всички религии е защо не сме богове. Защо човек се различава така от тези, които вижда в небесата, и в същото време толкова прилича на тях? Основополагаща религиозна идея е идеята за йерархичността на битието. А човекът стои на границата на световете:
“Частица от цялата вселена съм,
поставен, струва ми се, в онази почетна
среда на естеството,
където завършил си творенията телесни,
където започнал си духовете небесни
и си свързал веригата от всички същества чрез мен.
Аз съм свръзката на съществуващите светове,
аз съм крайната степен на веществото;
аз съм центърът на живеещите,
началната черта на Божеството;
с тялото си в прахта изтлявам,
с ума си на гръмовете повелявам.” (Державин, Г. Ода „Бог”)
Религиите в света смаяно се взират в човека: откъде е дошъл този, така да се каже, кентавър, у когото се съединяват дух и плът? Защо у човека има божествено и животинско начало? Защо поетесата Марина Цветаева го определя така: “Човек – този видим дух, боледуващ бог”?
Какво означава тази сложност и двусъставност на човека? Това е знак за неговата болезненост и деградация или символ на надеждата за предстоящия и открит, достъпен възход? Според едни религии е необходимо човек да се избави от тази сложност на смесването: трябва да се изтъкне някаква аристократична част у него, а всичко останало да се хвърли в света на окончателния разпад. За християнството именно човешката сложност е достойна за възхищение и увековечаване…
Човечеството не е изпитвало недостиг от митове, в които се предлагат обяснения за неговата двусъставна природа.
Вавилонският мит например обяснява това така. Веднъж майката на всички богове, богинята Тиамат, решила да убие всичките си деца. Но те узнали нейния замисъл, разбунтували се и я убили. Тиамат обаче имала любовник – бог Кингу – и той единствен я защитил. Когато другите богове я убили, те хванали Кингу, убили и него, нарязали го в едно котле, а после, когато започнали да създават хората, добавили кръвта на Кингу в глината, от която ги ваели. Така се оказва, че в глиненото тяло на човека тече кръвта на бог.
Трябва да се отбележи, че вавилонската митология предлага доста сложна конструкция. Кингу, от една страна, е бог, а, от друга, е враг на всички богове, т.е. по-скоро Сатана. И затова не е напълно ясно божествено или сатанинско начало одухотворява човека…
Аналогичен мит има и в древна Гърция. Тук хората също се раждат в резултат от гибелта на богове богоборци. Човечеството се появява в резултат на несполучливия опит на титаните, деца на бог Уран да свалят от власт по-младите, но по-успешни олимпийци: “Хвърлили – казват – око на небесното царство гиганти, те до самите звезди накамарили мощни масиви. Но запокити тогава гърма всемогъщият татко, сцепи веднага Олимп и от Оса катурна Пелион. Легнаха под тежестта им зарити ужасни телата и – тъй мълвят – от синовната кръв изобилно земята беше обляна, но пак оживи тя горещите кърви. Спомен от нейния род и за бъдните дни да остане облик човешки им вложи.”[2] Оттук става ясно защо Зевс възнамерява да унищожи и хората.[3] В древна Гърция има и по-оптимистичен мит за антропогенезата. Богоборците титани виждат в по-малкия си брат Дионис заплахата, че той ще наследи Зевс, и решават да привлекат с измама детето Дионис в своя свят. Но Дионис живее в света на боговете горе, а титаните – долу, в места, където не е прието да се разхождат олимпийците. Тогава титаните правят дрънкалки, за да привлекат вниманието на малкия Дионис-Загрей, и медно огледало, за да го заблудят. Когато привлеченият от шума Дионис поглежда в огледалото, вижда в него самия себе си и решава, че там, долу, също е светът на боговете. Така слиза. А когато, омаян от огледалното отражение, Дионис излиза от безопасното място, титаните го нападат и го разкъсват на части, които варят, пекат и изяждат. Престъпниците са изпепелени незабавно от мълнията на Зевс. От дима, издигнал се над техните останки, възниква човешкият род, който наследява коварните наклонности на титаните, но в същото време съхранява мъничка част от божествената душа. Тази душа като субстанция на бога Дионис все още действа у хората като тяхното вътрешно Аз (виж Павзаний. Описание на Елада. 8. 37. 5). И тъй като “хората произлизат от титаните, погълнали Дионис, нашето душевно естество се състои от два елемента – титанически и дионисийски. Първият ни тегли към телесното, към земното. Вторият – към възвишеното”[4]. “Ние сме част от Дионис, щом се състоим от саждите на титаните, вкусили неговата плът” (Олимпиодор. Към Федон. 61 с).
И така, човекът е частица от Бога, изгубил родството си с Него, и това родство трябва да се върне. Така се формулира основният проблем на религията.
Бог в търсене на човека
Сега ще се опитаме да преведем този проблем от религиозния език на езика на инженерната мисъл, на езика на т. нар. „съпротивление на материалите”.
Нека си представим две конструкции, едната от които е направена от алуминий, а другата от чугун. И между тях трябва да се изгради греда. Питаме: от какъв материал да се направи тази съединителна греда, ако искаме връзката да бъде здрава и дълготрайна? Ако я изработим от чугун, там, където я заварим за чугуна, съединението ще бъде здраво. Но тъй като чугунът и алуминият имат напълно различни свойства (коефициенти на свиване, гъвкавост, топлопроводимост, електропроводимост и т.н.), там, където заварим чугуна за алуминия (ако, разбира се, ни се отдаде да го направим), рано или късно ще се появят деформации и в края на краищата цялата конструкция ще рухне. А ако направим гредата от алуминий, тя ще бъде добре заварена за алуминиевата част от конструкцията, а при връзката с чугуна ще възникнат проблеми.
Какво да правим?
Идеалният изход би бил следният: да се намери материал, който да притежава всички свойства на чугуна и всички свойства на алуминия. Тогава той би се съединил еднакво добре и с чугуна, и с алуминия…
В съвременната техника това, доколкото знам, е невъзможно.
А в религията този въпрос е решен.
„Защото този Бог е Бог наш на вечни векове: Той ще бъде наш вожд до самата смърт“ – пише в Псалтира (Пс. 47:15), а хебраистите (учени, специалисти в областта на староеврейски език и култура) смятат за възможен следния превод: „Бог, Който ще пребъде вовеки, нашият вожд против смъртта.“
Такава е целта на Божието идване в света.
За да съедини Бога и човека завинаги, на света идва Богочовекът. Онзи, Който е във всичко Бог и във всичко човек. Тайната на Христос изяснява Йоан Златоуст: „Като не престава да бъде Този, Което е бил, Той става Този, Което не е бил“, т.е., като не престава да бъде Бог, Той става и човек, „като възприе човешко естество и не изгуби божествеността Си“ (Блажени Августин. За Божия град. 11.2).
Тук минава решителната граница между окултизма и християнството.
За теософите и други окултни секти Христос е човек, който е вървял по пътя на духовното самоусъвършенстване и накрая е достигнал божествено състояние. Така човек и Бог се съединяват в резултат на усилията на човека.
А църковната христология се гради отгоре надолу: не Иисус се издига до небесата, а небето слиза до земята. Пътят на Христос е кенотичен – това е път на самоумаляването. Той е Бог още преди Благовещението, Той е Бог още преди Своето въплъщение. И все повече се потапя в дълбините на падналия свят, все повече поема в Себе Си условията на човешкото битие в не-от-Него-породената Му падналост. Благовещение – Рождество – Обрязване – Кръщение от ръката на Йоан – пустиня – Гетсиманска скръб – Кръст – Слизане в ада… “Самата Му немощ е зависела от Неговата власт”, и ето защо “е възтържествувал не по-малко с факта, че не е направил това, което е можел да направи” (Блажени Августин. За Божия град. 14. 9).
Бог “побира” в Себе Си човечеството, а не човек разширява себе си до вместването на Бога. “Словото стана плът” (Йоан 1:14), а не плътта еволюира до Слово. Затова е строгото предупреждение на Кирил Александрийски: “Да не се представя Христос като богоносен човек!”
Сега става по-ясно защо Христос така настойчиво насочва вниманието на хората към тайната на Своето битие. Да си представим, че над пропаст или река е построен някакъв мост. Построен, боядисан, изпробван, оформена е цялата документация… Какво остава да се направи? Трябва да се сменят пътните знаци по пътищата около него: “Старият мост е затворен. Пътят към новия мост е тук!” Самият Христос е този Мост (“Аз съм пътят” – Йоан 14:6) от земята към небето. Главното у Него е това, което Той е. Но тази тайна на Христовата пълнота (тъй като Неговата пълнота побира в себе си и божественото, и човешкото) трябва да се посочи като източник за спасението на хората. Затова Христос призовава към Себе Си, към съединение със Себе Си.
Защо е било нужно това? Причината е, че хората, като изпадат в грях и смърт, губят Бога. Бога, а не ангела. Бога, а не знанието за Бога. Бог е Вечност, Бог е Живот. И ако губим Бога, губим Живота, започваме да умираме. Но ето, Бог идва към нас, Бог отговаря на нашите търсения.
Да си спомним началото на библейската история: когато Адам съгрешава, той се скрива от Бога сред дърветата… Да не осъждаме нашия праотец. Подобно поведение е свойствено на всеки от нас: всъщност всички ние се отнасяме към Бога много странно. Мисля, че в нашия свят няма нито един човек, дори атеист, който не би искал поне веднъж да се срещне с Бога. Дори атеистът би казал: “За съжаление, няма Бог, но ако имаше, бих искал да се срещна с Него и да Му задам няколко въпроса…” А, от друга страна, дори между монасите е трудно да се намери човек, готов да живее цял живот в присъствието на Бога. Повечето хора се отнасят към Бога като към някакъв “генератор” на хуманитарна помощ: “Ти, Господи, се яви пред мен! Аз ще Ти връча списък с моите желания: по-крепко здраве, по-голяма заплата, по-широка жилищна площ… Да, и още, Господи, направи така, че кравата на съседката да пукне… Ето, Господи, Ти изпълни тези мои молби, а после си иди, моля Те, и не ме следи… Иска ми се да погреша… Когато пак бъда зле, ще Те викна и Ти ела!”
Бог е вежлив. Когато Го молим да си тръгне, Той си тръгва. Излиза от нашия живот. Но ако Бог се отдалечава от нас по наша молба, заедно със Себе Си отдалечава от нас и Живота, защото Бог е Живот. И с какво оставаме? С това, което е неживот. Оставаме със смъртта.
Защото според думите на ап. Павел Бог единствен притежава безсмъртие (I Тим. 6:16), затова когато по наша молба ни напуска, Той отнася със Себе Си самия Себе Си, т.е. Своето безсмъртие, или нашия живот. И тогава човек “става по-малко, отколкото е бил, когато е бил с Бога” (Блажени Августин. За Божия град. 14. 13).
Нещо повече, замаяни от минутната радост след греха, който сме извършили далеч от Бога, “между дърветата”, някак не забелязваме Кого точно сме изгубили. Слисани от минутната радост и постоянната болка, останали без памет заради падението си, хората губят ориентация. И едва после, когато страданията, болката и смъртта ни настигат, започваме да осъзнаваме, че и ние, и човечеството като цяло, сме направили някакъв радикално неправилен избор … Човек е пожелал да поживее без Бога и (по думите на Максим Изповедник) тогава до самолюбието се появява страданието. Човек започва да се задъхва, да боледува, да умира…
Така хората изгубват Бога. Могат ли да го намерят и да Го върнат? В книгата Йов се поставя този въпрос: “Можеш ли ти с изследване да намериш Бога?” (Йов 11:7). Отговорът е отрицателен: “Но ето, аз вървя напред – и Него Го няма, назад – и не Го намирам” (Йов 23:8). Човек не може сам да намери Бога. Ние не можем да построим такава Вавилонска кула от нашите заслуги и добродетели, по която да се изкачим на небето. Пропастта между земята и небето е преодолима само в една посока: от небето към земята.
Бог може да се спусне при нас, за да “изпълни със Себе Си” нашия полуживот (виж Блажени Августин. За Божия град. 12. 9). Защото “по какъв начин човек ще премине в Бога, ако Бог не премине в човека?” (Ириней Лионски, Против ересите. 4. 33. 4). И в това е основното различие на християнството от езичеството. Езическите религии са разказ за това, как хората търсят Бога, а Библията разказва как Бог търси човека. Когато Адам се скрива зад храстите, Бог се обръща към него: “Адаме, къде си?” (Бит. 3:9).
Този разказ как Бог търси човека преминава през цялата свещена история. От книгата Битие до последната книга от Библията Откровение, в която Христос казва: “Ето, стоя пред вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 3:20). А в също така ключов библейски епизод се възвестява: “Дошло е до вас царството Божие” (Мат. 12:28). Хората все пак се оказват настигнати от Радост – благовестието ги е настигнало…
За разбирането на Писанието е крайно необходимо да се подчертае колко е важен за свещената история този мотив за търсенето на човека от Бога. За да се разбере някой текст или някой човек, трябва да се изследва не само онова, което той говори. Необходимо е да се помисли и върху онова, за което той мълчи. Един сюжет е премълчан в Евангелието, един сюжет липсва в него. Кажете, има ли в Евангелието притча, която да ни разказва историята за овчица, отбила се от стадото и ненамерила пътя обратно? Нападат я вълци… Но тя притежава черен пояс по карате, затова със своите рогца и копитца разбива черепите на разбойниците, а после като овчарско куче по миризмата намира пастира, хвърля се на врата му и казва: “Ето ме, скъпи пастире! Дай ми орден “За храброст” I степен!” Няма такава притча в Евангелието. А има друга, която разказва за Пастира, Който сам идва и сам намира.
Няма в Писанието и притча за парата, която в някакви отдавнашни времена се е търкулнала под дивана, изгубила се е и лежи там, забравена от всички. Но ето че идват тежки моменти и изгубилата се паричка чува как стопанката й се оплаква на съседката: “Три месеца не ми дават пенсията… няма какво да ям.” Тук паричката решава да се пожертва, изважда себе си от цепнатината в пода, търкулва се изпод дивана направо в краката на собственицата и казва: “Ето ме и мен! Иди с мен на пазар, купи си хлебец!”… А има друга притча: за стопанката, която обръща всичко в своята къща нагоре с краката, за да намери изгубената паричка…
Това е много важно: ние сме намерени деца. Нямаме право да бъдем християни. Нямаме право на спасение. Ние сме помилвани престъпници.
Разбира се, и загубената овца не бива да лежи безгрижно, като се надява, че Пастирът ще я намери преди вълците. Но има все пак огромно разстояние между нашето усилие и онова, което Господ ни дава като плод на това наше усилие.
Католиците и протестантите водят многовековен спор за това, дали спасението се получава чрез добри дела и заслуги, или е дар от Бога, несъизмерим с никакви човешки дела. А в Новия Завет има удивителен отговор… Той се намира в края на Евангелиито от Йоан. Апостолите безуспешно ловят риба в Тивериадското езеро. Възкръсналият Иисус им се явява и ги пита: “Деца, имате ли нещо за ядене?” (Йоан 21:5). Учениците признават неуспеха си: “Не” (21:5). Тогава Той им казва от брега: “Хвърлете мрежата” (21:6). Те я хвърлят и я вадят пълна. И ето лодката, претоварена с тази риба, плува към брега… Какво става после? След като достигат брега, апостолите започват да чистят рибата и да я пържат? Не, оказва се, че вечерята вече е готова. Удивителното в този евангелски разказ не е това, че Господ извършва чудо – Той самият дава на апостолите рибата, както някога е умножил хляба, – а че със Своето чудо Той изпреварва апостолския труд. Иисус казва: “Вие първо идете и поработете, а после Аз ще ви дам това, заради което сте се трудили, но все пак не сте спечелили”…
Така става и с всеки от нас: ние правим нещо, за да достигнем нашето спасение, но плода в крайна сметка дава Господ.
[1] Всички библейски цитати са от СИ.
[2] Овидий. Метаморфози. Кн. 1, 152-160. С., Народна култура, 1974, с. 25.
[3] Платон. Диалози. Т. 2. Пирът. 190 с. С., Наука и изкуство, 1982, с. 443.
[4] Зелинский Ф.Ф. Древнегреческая религия. с. 87
