Бъдете свети, понеже Аз съм свят.
I Пет. 1:16
Бъдете свети!
Този призив предизвиква трепет. От една страна, това е тайното желание, ще дръзна да кажа, на всяка изморена душа. Дори изтерзаната, наранена до кръв от живота, отхвърлена от всички душа, не изгубва жаждата за чистота. Може би именно за тази неосмислена страст говори Солженицин и я нарича “линията, която разделя доброто и злото”: „Постепенно ми се откри, че линията, която разделя доброто и злото, не минава през държавите, класите, партиите, тя минава през всяко човешко сърце – и през всички човешки сърца. Тази линия е подвижна, тя се колебае в нас години наред. Дори в сърцето, обхванато от зло, тя удържа малка територия на доброто. Дори в най-доброто сърце има неизкоренено ъгълче на злото.”
Мисля, че след като е преминал през всички кръгове на ГУЛАГ, той знае за какво говори. Но да се говори за светостта откъснато от Светия е безсмислено. И да се говори за светостта сред светиите е не по-малко трудно, почти е невъзможно. Може би затова не говорим за светостта като реалност и я заменяме с освещението, което придобива материален израз в облеклото, прическите, маниерите, поведението.
Бог е светостта! Той е светлина и в Него няма никаква тъмнина. Това не е възможно да бъде разбрано, нито обяснено, а трябва да се приеме като откровение от Бога и дар на Неговата любов. „Бъдете свети, защото Аз съм свят.” Вие сте свети не чрез собствените си усилия или постижения, а сте свети със светостта на Бога.
Бъдете свети!
Понякога се обръщам към братята с приветствието: ”Мир на теб, свети брате!” Винаги реакцията е една: уплаха. После започва активна съпротива и човекът потвърждава, че далеч не e свят. Какво е това: реална самооценка или лъжлива скромност? Еклисиаст казва: „Каквито са мислите в душата му, такъв е и той” (Пр. 23:7). Ако добавим думите на Иисус Христос: „От онова, което препълва сърцето, говорят устата”, тогава наистина не съществува святост и не може да има свети хора. Очевидно затова в Православната и Католическата църква светци са тези, които вече са завършили земния си път, а в протестантските църкви изобщо няма светци. Живите са недостойни, а мъртвите не ни интересуват.
Тук очевидно се налага да дадем определение на понятието святост. Най-разпространеното разбиране за светостта е свързано с моралния облик. Например моралният облик на строителя на комунизма. Съществува списък от норми на поведение и тяхното изпълнение е святост. Библейските откровения обаче ни показват същността на това понятие по различен начин – то означава отделяне. Светият Бог отделя някого или нещо за Себе Си. Свят означава отделен за Бога, независимо дали става въпрос за първенците на народа, дните на живота или територията. „Мястото, на което стоиш, е свята земя! ” И в Новия Завет принципът е същият: „… Чрез Когото получихме благодат и апостолство и в Негово име да привеждаме в послушност към вярата човеци от всички народи; между които сте и вие, призовани от Иисус Христос; до всички в Рим, които са възлюбени от Бога, призовани да бъдат светии ” (Римл. 1:5-7).
Избрани от Бога. Призовани от Бога. Възродени от Бога. Изкупени от Бога. Спасени от Бога. Въведени в Църквата на Иисус Христос. Ето защо и коринтяните, които са „все още плътски”, и филипяните, и ние сме свети. Тоест отделени от Бога за Бога. Това е дадена от Бога благодат. Нашата убеденост в реалността на Божиите благодатни дарове се потвърждава и от практиката на църковния живот. Например баптистите не покръстват онези вярващи, които при въпроса: „Спасен ли си?” не проявяват сигурност в своето спасение. Но нека да поставим въпроса малко по-различно: „Свят ли си?” Тогава утвърдителният отговор ще бъде възприет като дързост.
Но „спасен” и „свят” по същността си са синоними! Спасеният не може да бъде несвят, както и светият не може да се съмнява в своето спасение. Вътрешната убеденост в призоваването, в светостта е най-важната съставка, буквално фундаментът за изпълнението на Божието предписание: „Бъдете свети.” Убеден съм, че преди да осъзнаем призива: „Това е Божията воля – вашето освещение” (I Сол. 4:3), e крайно необходимо да станем свeти и да осъзнаем себе си като свети. Как въобще можем да говорим за борба с изкушенията, с плътските помисли и страсти, ако нямаме свят живот?! Плътта показва цялата си същност само тогава, когато духът предявява своите изисквания към нея. Именно в борбата между плътта и духа ние придобиваме познание за Бога и за Неговата святост, а също така и за порочността на нашето егоистично „Аз”. Колкото по-свети сме, т.е. подвластни на Бога, отделени за Бога, толкова са по-силни претенциите на плътта.
Нашето освещение е познание на Светия – преобразуване на нашия ум, докато не се изобрази в нас Христос. Изглежда очевидно и просто.
Опитвам се да го изпълня, искам съвет, търся пример, но чувам само как хората се осъждат един друг, като твърдят, че именно те притежават истината. С риск да изгубя уважението на тези, които са приватизирали светостта, се опитвам да се измъкна от богословските и догматичните формули и просто да дойда при Христос: „Господи! Какво ще ми кажеш да правя?” Неговият отговор е: „Който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за Мене.” Това е точно толкова просто, колкото и непостижимо. Ето го мъчителното, разкъсващо раздвоение: плътта желае противното на духа!
Както пише Паскал, това е парадоксът на евангелското единение на земното и небесното или, напротив, разединение: „Християнството е странно: то кара човека да признае, че е нищожен, дори презрян, и в същото време му заповядва да се уподобява на Бога. Без такова противопоставяне това възвисяване би го направило безмерно тщеславен, а принизяването – отвратителен до крайност.”
Нека погледнем страстта на ап. Павел да познае Христос. Той се отказва от всичко, за да познае Иисус. А има от какво да се откаже. Но какво желание е обзело апостола да Го познае! Да познае Неговите страдания. Да познае силата на Неговото възкресение. Да участва в Неговите страдания. Да се съедини с Него в смъртта Му, за да преживее възкресението от мъртвите. Това е освещението. Да познаеш Иисус. Да пребъдваш в Него. Така действа ап. Павел. Сега ще опитам и аз. Приближавам се към Господ. Това обаче не е толкова лесно. Мога да се приближа точно толкова, колкото съм готов да оставя себе си, да се отрека от себе си. За да стана свят, трябва да се откажа от себе си. Иисус казва: „Който иска да спаси душата си, той ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене, той ще я спаси ” (Лука 9:24 СИ). Ап. Павел се е отказал от всичко. Ап. Петър пише: „Неговата божествена сила ни е подарила всичко, което е потребно за живота и за благочестието, чрез познаването на Този, Който ни е призовал чрез Своята слава и сила, чрез които се подариха скъпоценните ни и твърде големи обещания, за да станете чрез тях участници в божественото естество, като сте избягали от произлязлото от похотта разложение в света» (II Пет. 1:3-4).
Да се отделиш от живота, за да се приближиш към Живота! Ето как очите ми се обръщат към примамливата килия в манастира. Вече предвкусвам чистотата на живота с Иисус и в Иисус, където нямат достъп земните развратни изкушения. Ето къде е благочестивото събрание на благочестиви хора. Ето как се ражда удивителното благообразие на светците в свети одежди. Ето къде е безстрастното и безплътното общество на ангелите призраци. А къде е Иисус? Отново правя грешка.
Като бягам от себе си, не се приближавам към Иисус. Спомням си отец Сергий на Толстой. Спирам объркан. Разбрах. Трябва да отида при Иисус. Не в манастирската килия. Не в мистерията на небето. Стопанинът на небето е дошъл на земята! Отново тръпна. Какво се получава? Възможно ли е да останеш в земния си живот и да бъдеш свят? Но ние можем да познаем Христос само тук, във водовъртежа на грешния свят. „Бог се яви в плът”; „Аз съм пътят, истината и животът”; „Който е видял Мене, видял е Отец.” И така, от манастира към следване на Иисус. „Който Ме последва, той не ще ходи в мрак!” Дори не на планината на Преображението, а в къпалнята Витесда, до Овчата порта. Отново замирам в мъчителни размисли. Имам религия. Имам ритуал. Имам страх. Но нямам свобода. Нямам победа. Страх ме е от хората в къпалнята. Нали там са събрани много болни, куци и сакати. Страх ме е да наруша правилата на религията. А какво ще говорят за мен после? Но аз виждам Господ именно там, наведен над парализирания човек. Изчезвам, губя се в Онзи, от Когото са побегнали небето и земята, и ето – мен ме няма вече, изчезнах. Само Той! Парализираният става. Може да върви! Та нали и аз лежах парализиран тридесет и осем години. Той ми подари освобождение. Слава на Бога!
Оставам изумен. Иисус продължава пътя Си. Аз бързам след Него. Ето Го – говори с грешната жена, известна на целия град с развратното си поведение. И Симон фарисеят мислено се подсмихва: „Този, ако беше пророк, щеше да знае коя и каква е жената, която се допира до Него, защото е грешница” (Лука 7:39).
Какво да говорим за Симон, аз самият усещам в себе си презрение към тази жена и готовност да я изгоня от къщата. Как може?! Как не я е срам? И някъде в дълбочината на сърцето си чувам шепот: «А ти самият? С какво си по-добър?» Тя Го докосва и светостта на Иисус, Неговата чистота не се накърняват с нищо. Ще мога ли по този начин да докосна Светия? Кръв тече от сърцето ми, аз се изпълвам с Неговите чувства. Той е наречен Приятел на митарите и грешниците.
Той е и мой Приятел. Та нали аз съм същият грешник, който се отвращава от себе си. Той разговаря със самарянката. Той е в къщата на Закхей. Той е в лодката на рибарите. Той е сред многохилядната тълпа. Той е в синагогата. Той е в къщата на Лазар и до неговия гроб. Той е до плачещата вдовица, която е изгубила единствения си син. Той е на планината на Преображението. Той е и до фарисея, който Го изкушава: „Позволено ли е да се дава данък на цезаря?” Той е в къщата на началника на синагогата, до леглото на мъртвата му дъщеря. Той е пред Пилат. Той е и до предателя Си Юда. Той е и с Петър, който се отрича от Него. „Ели, Ели, лама савахтани?”, което значи: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?” – казва Спасителят.
И аз чувам: „Да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мен и Аз в Теб, така и те да бъдат в Нас едно, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил” (Йоан 17:21).
Аз съм в Него! Той е в мен! Ето го тайнството на светостта!
Амин!