Колко често употребяваме думата „блажени” във всекидневния си речник? На съвременния българин тя звучи архаично. Но той използва непрекъснато друг израз: „Блазя ти.” Намерих по-добра работа – „блазя ти”, имам спокоен съпруг, който не пие и не пуши – „блазя ти”, заминавам за чужбина – „блазя ти”. Дълбоко в себе си човекът признава: „Искам и на мен да ми се случи, и аз да го преживея.” Ако слезем на по-долните етажи в сърцето си, а защо не и в „мазето”, където рядко стъпваме, защото там понякога мирише и е мръсно, тъмно и неуютно, ще открием желания, които държим в плен, защото пускането им на свобода ни се струва нереално. Едно от тях е да живеем блажен живот във всички отношения. Кой не би искал да не боледува, да забрави поне за миг, че всичко се плаща и се постига с пот, да не усеща глад и жажда, да бъде задоволен във всяко отношение? На практика животът преминава в скръб и въздишки, а блаженството, за което човек копнее повече от всичко, остава в неговите мечти до сетния му дъх. Цялата борба в този живот е за капка щастие, да изпиташ поне за миг какво значи блаженство.
Защо се получава така? Още от първите страници на Библията читателят открива, че сме създадени да живеем в блаженство. И тук е истинската причина за страданието. Човек страда не толкова от непосилната тежест на работата си, колкото от това, че не преживява прекъснатата връзка със своя Творец, Който винаги е бил и ще бъде източникът на всяко блаженство за него. Когато осъзнае този факт, човекът е убеден, че вън от Господ за него няма добро и в присъствието на Твореца е „пълна радост” (Пс. 5:11) Няма по-велико прозрение от това откровение, засвидетелствано в Писанието. Пак там, „в началото”, в Едемската градина човекът разбира, че го очакват много скърби. Скръбта като състояние на практика сменя блаженството. Милиарди хора, които днес населяват земята, съществуват, потопени в скръб. Кой както може, се бори за ценните мигове, които наричаме „живот”. Но Онзи, Който ни е сътворил и познава нашето лягане и ставане, отново отваря пред нас вратата обратно към блаженството. Нещо повече, Той обещава на хората, че в скърбите си могат да познаят блаженството. Преди две хиляди години Христос, Божият Син, в Проповедта на планината посочва блаженства, които можем да изпитаме още тук и сега.
Едно от тях се отнася за скърбящите. Ако тези думи бяха изречени от обикновен човек, бихме се усъмнили в тях, но Христос не лъже, не преувеличава, затова трябва да възприемаме сериозно Неговото обещание.
Думата „блажен” в буквален превод от гръцки език (maka,rioj) означава “щастлив, блажен; богат, имотен; непознаващ всекидневните нужди”. Човекът се стреми към това, работи, прави всичко възможно един ден да забогатее дотолкова, че да не познава всекидневните нужди.
Но нека да видим втората дума от текста в Матей 5:4 – „скърбящите”. На гръцки тя идва от глагола pente,w “скърбя, жаля, оплаквам”. Има се предвид болка, която е толкова силна, че човек не може да я скрие в себе си. Всеки от нас познава подобна вътрешна болка. Болка от това, че сме извършили грешка, която не можем да си простим и за която дълбоко съжаляваме. Но тук Христос говори за скръб като тази, когато загубиш близък човек. Тя не може да бъде скрита и се изразява с много сълзи.
Ако свържем думата „блажен”, която означава „щастлив и непознаващ нужди”, с думата „скърбящ” поради загубата на близък човек, ще получим едно твърде противоречиво твърдение: щастливи са скърбящите, защото те ще се утешат. За каква скръб става въпрос? Кои са щастливи, задето скърбят по този начин?
За да отговорим, ще се обърнем към Свещеното Писание. Далеч съм от мисълта, че някой от нас би се качил на самолет, ако разбере, че той се управлява от човек, който няма правоспособност на пилот. Но именно това се случва във всекидневието ни. Защо позволяваме на хора като нас, които имат същите скърби, да ни учат как да намерим изход от кризата? Философи и психолози, психотерапевти, врачки, политици смеят да ни уверяват, че напълно ни разбират и знаят как да се измъкнем. Устроени сме така, че опознаваме в сравнение с това, през което сами сме преминали. И чуждата болка не чувстваме като своята, защото не сме я преживели. Но Бог ни разбира и знае колко ни е трудно, когато в молитва споделяме тревогите си. Той буквално преживява скърбите ни. Ето защо Бог има право да ни говори за скръб, само Той е способен да докосне нежно там, където най-много боли, без да ни нарани. Така Бог в Словото Си деликатно и внимателно, но изключително обективно насочва към произхода на скърбите ни.
Ето как е представен този процес в Посланията на ап. Павел – човек, изпитал много скръб в живота си. Във Второто послание към коринтяните 7:4-5 той пише: „Голямо доверие имам към вас, много се хваля с вас; изпълнен съм с утеха, преизобилствам с радост при цялата наша скръб. Защото, когато дойдохме в Македония, плътта ни нямаше никакъв покой; отвред бяхме в утеснение: отвън – нападения, а отвътре -страхове.” Много интересно състояние: „отвън – нападения, а отвътре – страхове”. А ние познаваме ап. Павел, който се бори с безбожници и юдаисти и наистина е „духовен великан”. Тук обаче той не говори за това. По-нататък в същия пасаж апостолът споменава друго (явно изобличително) Послание, което е изпратил преди до коринтяните и което ги е наскърбило: „Сега се радвам не за това, че се наскърбихте, а че се наскърбихте за покаяние, понеже се наскърбихте по Бога, така че никаква вреда да не претърпите от нас.” Следва стихът, в който е даден отговорът на въпроса: „Защото скръбта по Бога произвежда неизменно покаяние за спасение, а световната скръб докарва смърт” (7:10). Павел тук потвърждава Христовите думи: „Блажени скърбящите.” Апостолът казва на коринтяните, че са блажени, защото тази скръб по Бога ги е довела до спасително покаяние. И така, според Павел съществуват два вида скръб: първата е по Бога, а втората – по света.
По времето на апостола Римската империя е в своя разцвет. Тогава в обществото ясно се разграничават две класи – на много богатите и много бедните. И всички тези хора имат скръб. Едните скърбят, защото се чудят какво да правят, от всичко са опитали, всичко са разбрали и вече не ги задоволяват големите пиршества. Римските аристократи харчат страшно много пари за храна, която дори не се изяжда. Мнозина от тях отиват на подобни пирувания със специални прахчета и средства, които им помагат да повърнат поетата храна, за да си хапнат отново. Тези хора имат вътрешна скръб, но не и представа как да я успокоят. Отделени от Бога, те се опитват по някакъв начин да запълнят празнотата в душата си. От друга страна, бедняците също имат скръб и смятат, че ако задоволят земните си нужди, ще станат блажени. Това ни е познато и днес. Хората са тръгнали да купуват скъпи коли с повече конски сили, големи къщи с басейни, активи в мощни корпорации. Младежите се безпокоят за смартфоните и външния си вид, бизнесмените – за рейтинга на компаниите си.
Америка скърби за това, че губи влияние. Едни преяждат, други умират от глад и цялото общество бушува, защото не знае с какво да задоволи желанията си. Тази скръб бавно и сигурно ги отвежда към смъртта.
На противоположния бряг е ап. Павел, който пише за скръбта по Бога – нещо, до което светът със своята логика и разум не може да достигне. А Павел е получил това откровение от Светия Дух. Може би, когато апостолът изследва скръбта по Бога, си спомня за Юда, който предава Христос на властите. Накрая този човек осъзнава грешката си и изпитва скръб, но тя го довежда не до покаяние, а до разкаяние (Мат. 27:3). Скръбта по света води до смърт, а скръбта по Бога – до спасително покаяние. Юда излиза разтревожен от свещениците и единственото, което изпитва, е съжаление за извършеното, скръб от това, което виждат очите му. Тази скръб го довежда до бесилото.
В същата злокобна нощ и друг апостол предава Христос, но неговата скръб го довежда до покаяние. Когато петелът пропява три пъти, Петър осъзнава колко дълбоко е съгрешил. След няколко дни жените виждат празния гроб и ангелът им предава думите на Христос, че ще ги чака в Галилея: „Идете, кажете на учениците Му и на Петър” (Марк 16:7). Забележете, Христос ги кара да кажат не на Юда, а на Петър да отиде там. В своето Първо послание ап. Петър пише, че Христос слиза в ада преди възкресението Си (3:19-20). Нека си представим, че по пътя натам или обратно Той е видял Юда, очите им са се срещнали за последен път, но вече е било късно. Дано в скръбта си намерим сили да потърсим Бога тук, на тази земя. Да разберем, че сме съгрешили срещу Господ. Както Петър, който преживява скръбта, довела го до покаяние. А вследствие на това – и до неговото вечно спасение. Скръбта по Бога е онова, в което Христос очаква да пребъдваме като Негови ученици. Бог иска днес от нас да имаме правилно отношение към скръбта, да изберем за какво и за кого да скърбим.
Христос казва: „Вземете Моето иго… защото е благо” (Мат. 11:29-30). През целия Си земен живот Той скърби в сърцето Си заради това, което вижда – че Неговият народ загива в своите грехове. Всяка година на празника Цветница около църквите виждаме радостни хора, застанали на опашка с клонки в ръце, въоръжени със завидно търпение да получат благословение. Ще се прежалим, ще постоим, дори без крака да останем. 
Но докато стоим и се радваме, шегуваме се и се смеем, чуваме ли риданията на Христос? Така посреща Той този празничен ден. Нашият празник е друг – емоции около именниците, наздравици, изобилно похапване на отрупана маса. Утрешният ден обаче ни връща в суровата реалност и животът ни облича с дрипавата дреха на скръбта отново… А Христос скърби, плаче, защото хората не виждат, че вратата е отворена, не искат да Го признаят за свой Спасител. Той отива на Голгота, за да се натовари с чуждите скърби. За да не ги носим ние.
„Той беше презрян и унизен пред хората, Мъж на скърби и изпитал недъзи, и ние отвръщахме от Него лицето си; Той беше презиран и ние за нищо не Го смятахме. Но Той взе върху Себе Си нашите немощи и понесе нашите недъзи; а ние мислехме, че Той беше поразяван, наказван и унизяван от Бога. А Той бе наранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония. Наказанието за нашия мир беше върху Него и чрез Неговите рани ние се изцелихме” (Ис. 53:3-5).
Докато живее на земята, Христос носи тази скръб в Себе Си. Той предлага на Своите ученици: „Вземете игото Ми, вземете Моята скръб и я носете.” Господ Иисус иска да види Свои наследници днес, иска ние да носим тази скръб. В Библията откриваме правилното отношение към скръбта. Животът на Давид и Саул е ярък пример за това.
Както всеки от нас, тези хора често допускат грешки. Когато съгрешават, виждаме и двамата да скърбят. Но защо скръбта на Давид довежда до спасително покаяние, а грешката на Саул го лишава от всичко – царството, семейството му – и накрая го покосява смъртта. Всъщност единият се покайва, и то публично, другият просто се разкайва. Едно е да се разкаеш, друго е да се покаеш пред Бога. В света и днес мнозина се разкайват за греховете си. Чувам, че съжаляват за едно или друго свое действие, като мислят, че скръбта им е угодна на Бога. И така се молят: „Господи съжалявам за това, което направих.” Но Бог очаква да чуе: „Господи, покайвам се за греховете си.”
В последно време в християнството е много разпространено т.нар. евангелие на просперитета. Хората смятат, че Бог прави всичко, за да се радват, да живеят щастливо, спокойно. Какви изпитания, каква бедност?! Провери живота си, мили приятелю, да не би да имаш грях и това да е причината да страдаш. Щом има скръб в живота ти, си под Божие проклятие. Божието дете не може да скърби. В действителност думите в Библията се вадят от контекста и стават претекст, за да се оправдае по някакъв начин поведението на онези, които са се заблудили в църквите.
Но някой трябва да им каже, че самият Бог се подписва под тези думи: „Ще дойде време, когато хората няма да търпят здравото учение, а водени от своите похоти, ще си съберат учители да им гъделичкат слуха; ще отвърнат слуха си от истината и ще се обърнат към басни” (II Тим. 4:3-4). Сещам се за една реклама, която разбуни много духове в града ни, защото се задържа по билбордовете доста време. На нея се виждаше гола жена, която рекламираше местна цифрова телевизия. Отдолу имаше надпис: „Бъди свързан, не бъди обвързан.” Под този наслов минава християнският живот на много българи днес.
Ап. Павел обаче продължава: „Но ти във всичко бодърствай, скърби претърпи, делото на благовестител извърши, службата си добре изпълни” (ст. 5).
В Библията няма да видим великите мъже на вярата да прекарват живота си в непрестанно веселие. В много случаи те скърбят и именно тази скръб води до тяхното духовно израстване, а след това и до събуждането на народа. Често Бог допуска скръб в живота ни, защото скръбта поражда смирение. Всички знаем от опит: ако стоя прав, колко далеч ще скоча от мястото си? Метър, метър и половина. А колко ще скоча, ако приклекна и се засиля, пак от място? Разбира се, много по-далеч. За да се придвижим напред, Господ ни снишава, смирява ни чрез скърби и изпитания, за да може да ни изтласка напред. Питам се бърка ли Давид, когато казва: „Добре ми е, че пострадах, за да се науча на Твоите наредби” (Пс. 118:71). Той е цар, има абсолютно всичко, което би могъл да си позволи човек по неговото време, но споделя: „От очите ми водни потоци текат, задето не пазят Твоя Закон” (Пс. 118:136). Давид има такава скръб по Бога, която не спира с личното му покаяние, а го кара да застане в пролом за своя народ. Това е другата страна на скръбта по Бога.
Бъркат ли Ездра и народът му, когато плачат пред Бога: „Докато Ездра се молеше и изповядваше така, плачейки и мятайки се в Божия дом, се стече при него твърде голямо събрание от израилтяни… защото и народът плачеше много горчиво. Тогава се обади Шехания, син на Йехиил от синовете Еламови, и каза на Ездра: „Прегрешихме пред нашия Бог, че си взехме другоплеменни жени от народите на тази земя. Но има още надежда за Израил” (Ездр. 10:1-2).
Ето защо всички трябва да плачем за България. Навремето и у нас народът е престъпил и е взел чужди дъщери за своите синове, вкарали българи в идолопоклонство и блудство. Неведнъж, когато проследявам една или друга практика в християнството, откривам тези „моавски и амонски” дъщери вътре в църквите. Колко много е взело християнството от езичеството! Боядисахме оградите на сърцата си, а вътре често оставаме същите верни поклонници на езическите ритуали. Искам да попитам теб, скъпи читателю, стоиш ли твърдо във вярата? Държиш ли на Божието? Ще се съгласиш ли с думите на Давид: „Казах на Господ: „Ти си Господ мой; Моите блага са непотребни за Тебе. Към светиите, които са на земята, и към Твоите избраници – към тях е цялото ми желание. Нека се умножават скърбите на онези, които тичат към чужди богове” (Пс. 15:2-4)?
В последно време не ни липсват знания. По думите на един проповедник, ако днес попитаме християнина кой е Христос, той може да даде дефиниция поне от сто думи. И често не се разбира за кого говори. Разполагаме с интернет, с изобилие от библиотеки, имаме свобода, имаме всичко, но виждаме, че сред Божиите хора намалява страхът от Бога. Намалява тази скръб, която Бог иска да види. Знаете ли защо Църквата днес е толкова слаба? Защото в света има светска скръб, а в Църквата липсва скръбта по Бога. Съвременната Църква забрави какво е да скърби по Бога, тя продължава да гони човешки амбиции. Христовите чеда мислят най-вече как да се сдобият със сграда, планират да отворят един или друг бизнес и забравят да застанат в пролом за Църквата, за народа, за града, в който живеят. В Евангелието от Лука се описва как Христос върви по пътя към Голгота. Следва Го голямо множество, жените плачат за Него, а Той се обръща към тях и им казва: „Дъщери йерусалимски, не плачете за Мене, а плачете за себе си и за чедата си” (23:28). Църквата днес има нужда да плаче за себе си и за чeдата си. Дяволът и сега прави всичко възможно да не скърбим за своето покаяние, за покаянието на близките ни, на чедата ни. Най-важната роля на Църквата не се състои в провеждане на богослужения и спазване на обреди, а в застъпване за народа ни, за България, за мястото, където живеем. Църквата ще придобие авторитет и ще се умножи, когато започне по-често да скърби. Нека Бог ни научи да скърбим повече за своя живот, за живота на нашите близки, за народа ни. Тогава ще бъдем блажени.
