Този Христос в дните на плътта Си, като принесе със силен вик и със сълзи молитви и молби на Този, Който можеше да Го избави от смърт, и като бе послушан поради благоговението Си, макар и да е Син, пак се научи на послушание от това, което пострада” (Евр. 5:7-8).
На пръв поглед този пасаж от Светото Писание говори за необходимото условие един човек да бъде чут от Бога: да вика, да се моли със сълзи, а това оправдава човешката представа как да постигнеш целта да бъдеш чут и разбран. Но при по-внимателен анализ се откроява една архаична дума – „ благоговение”. Самият Христос е послушан от Своя Отец „поради благоговението Си. В гръцкия оригинал думата за благоговение е еулабия. Тя има няколко значения: 1. предпазливост, предпазни мерки; 2. боязън, страх, съвестност; 3. в Новия Завет – страхопочитание, набожност. Според нас благоговението е висша форма на почит и уважение към авторитета и положението на някой, който ги притежава и ги заслужава според своята същност, като същевременно благоговеещият не се разграничава, а се отъджествява с този авторитет. Пример за това са отношенията дете – родител при правилно възпитание.
Една от характеристиките на днешното постмодерно общество е отхвърлянето на всякакъв авторитет и непризнаването на каквато и да било субординация. От една страна, това като че ли е израз на стремежа за придобиване на желаната свобода, особено след тоталитарните режими с деспотични личности и тирани, които отвращават обществото от всяка власт и управление. Но така се предизвика един много опасен процес на променено отношение и към най-висшия авторитет – самия Творец на вселената.
Тясно свързана с думата благоговение е благоволение, която също звучи архаично. И нея срещаме в Светото Писание, когато се описва едно историческо събитие за цялата вселена – явяването на ангелския хор по време на Рождество Христово: „ И внезапно заедно с ангела се яви множество небесно войнство, което хвалеше Бога с думите: „Слава на Бога във висините. И на земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение!” (Лука 2:13-14). За да проникнем по-дълбоко в тази радостна вест, нека се спрем на още едно място от Писанието, където същата дума е използвана от Бог Отец за Сина Му Иисус Христос: “И ето глас от небесата, който казваше: „Този е възлюбленият Ми Син, в Когото е Моето благоволение” (Мат. 3:17).
Гръцката дума за благоволение е еудокия и тя има няколко значения: 1. одобрение, удовлетворение; 2. решение; 4. желание.
Нея употребява Бог Отец и по време на преображението на Христос. За това четем в Мат. 17:5: ”Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение, Него слушайте.” Благоволението е най-висшата форма на чисто и свято отношение към определена личност или даден народ. То е израз на блага воля към другия или другите, израз на одобрение, удовлетворение и радост за един човек или цял народ.
„На земята мир между човеците, в които е Неговото благоволение.” Тук се говори за незаслужено отношение, проявено заради добрата воля на небесния Отец.
След грехопадението на човека той загубва правилната си представа за силата и значението на благоговението и благоволението и тъй като осъзнава, че се нуждае от механизми за изграждане на отношенията с други хора, от които зависи, той избира псевдоблагоговението и естествено придобива псевдоблаговоление. Първото е просто раболепие, което означава робско угодничество, унизително поклонничество пред някого. Синоними на тази нагласа са ласкателство, хитрост, подлизурство.
Псевдоблаговолението е използвачество, което се разкрива в държанието спрямо по-слабите, по-бедните, изобщо неравностойните. То предполага унижение, подценяване, непризнаване, и най-често използване на минималните способности на тези хора с цел да бъдат поставени под зависимост, подчинени, поробени.
Коренно различно е държанието на такъв псевдоблаговолящ човек към по-силните, значимите, богатите, власт имащите.
Теофраст пише: ”Ласкателството е една срамна търговия, от която извлича полза само ласкателят.” Той „благоговее” пред шефа, от когото зависят заплатата му, служебната кариера и други облаги, пред по-силните личности с техните физически, интелектуални, харизматични дадености, успели да постигнат повече. Тацит вижда тази категория хора като врагове на обществото: „Подлизурковците са най-лошите от враговете.” Такъв вид поведение към по-слабите и по-силните показва покварата на човешката природа, която, за да оцелее, развива хамелеонството до неузнаваеми висоти и възприема това като връх на съвършенството, а тук всъщност се откроява нейната празнота. Петър І казва: „По-добре явен враг, отколкото подъл ласкател и лицемер; такъв обезобразява човечеството.” Ето характеристиките на такъв „обезобразен” човек: безсилие и комплекс на малоценност; користолюбие, при което целта се постига чрез унижение; търсене на своето на всяка цена с готовност за всякакви компромиси.
Ап. Павел пише за такива хора: „Всички търсят своето си, а не онова, което е Иисус Христово” (Фил. 2:21). И какъв е резултатът? Временно снизхождение и съжаление, подценяване на достойнството и използвачество.
От друга страна хората, които приемат такова „ уважение към себе си”, ако не са зрели личности, изпадат в заблудата, че са го заслужили, и си мислят, че другите почитат самите тях, докато всъщност са насочени не към тях, а към тяхното. Ап. Павел променя философията в мисленето на коринтяните, като им пише: „Не искам вашето, а вас” (ІІ Кор. 12:14), т.е. другите търсят вашето, но не и вас. Всички се сблъскваме с това. Когато заемаш важен пост, когато разполагаш със средства и възможности, можеш да изпаднеш в голяма заблуда, че търсят теб, а не е твоето.
Възможно ли е да поправим и променим нещата поне около нас? Със сигурност – да, при условие че се върнем към образеца на истинските отношения – между Сина и Отца.
„Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение.”
Благоволението на Бог Отец произтича от факта: „Този е Моят Син.” Отец показва своята съпричастност към Сина Си и всички събития, свързани с Него, по време на земния Му живот. Той не се разграничава, а се отъждествява с Него и заявява това пред цялата вселена. Защото както в благоволението, така и в благоговението присъства много важен елемент – отъждествяване с този, пред когото благоговееш, или към когото благоволяваш. Без това съзнание двете понятия губят истинския си смисъл и се изкривяват. Мойсей осъзнава, че е придобил блоговолението на Бога: “Ако аз съм придобил Твоето благоволение, покажи ми, моля Ти се, пътя Си, за да Те позная и да придобия благоволението Ти; и разсъди, че този народ е Твой народ”… Господ каза още на Мойсей: “И това, което си казал, ще направя, защото си придобил Моето благоволение и те познавам по име” (Изх. 33:13, 17).
Като Негови деца ние трябва да чуем думите: „ Това е Моят новороден син или дъщеря, в него и в нея е Моето благоволение.” Давид не само чува, но и вижда бащинското отношение на Бога към праведниците, които приемат и изпълняват Неговите заповеди: „Защото Ти, Господи, ще благословиш праведния, ще го покриеш с благоволение като с щит” (Пс. 5:12).
Соломон пише в Притчите: „Сине мой, не забравяй поуката ми и сърцето ти нека пази заповедите ми, защото дългоденствие, години на живот и мир ще ти прибавят те. Благост и вярност нека не те изоставят; вържи ги около шията си, напиши ги на плочата на сърцето си. Така ще намериш благоволение и добро име пред Бога и хората. Уповавай се на Господ от все сърце и не се облягай на своя разум.
Във всичките си пътища признавай Него и Той ще оправя пътеките ти. Не мисли себе си за мъдър; бой се от Господ и се отклонявай от зло; това ще бъде здраве за тялото ти и влага за костите ти” (3:1-8).
След като осъзнаем какво е нашето отношение към Този, Който заяви на цялата вселена, че ние имаме Неговото благоволение, ще продължим ли да търсим своята фалшива свобода, или ще постъпим като Първородния? За Него се казва: „Бе послушан поради благоговението Си” (Евр. 5:7).
Благоговението е висша форма на признаване на авторитета на Отца, на Неговата значимост за моя живот, на Неговата воля. Веднъж Христос извиква: „Отче, всичко, което си Ми дал, е от Тебе… Всичко Мое е Твое и Твоето – Мое” (Йоан 17:7, 10). Но не това е мотивацията на Сина да благоговее пред Отец, а онова, което Иисус изповядва пред всички: „Аз и Отец сме едно” (Йоан 10:30). Става дума за дълбокото осъзнаване кой е Отец за мен и кой съм аз за Него. Това е кулминацията на благоговението, което предизвиква Бащиното благоволение. В Йоан четем: „Отец, Който Ме е пратил, Той свидетелства за Мен. Нито гласа Му сте чули някога, нито образа Му сте видели. И нямате Неговото слово постоянно в себе си, защото не вярвате в Този, Когото Той е пратил.”С това Христос показва скептицизма на хората за бащинското отношение на небесния Отец към тях. Така те започват да губят най-важното – благословението да бъдеш чут и приет в едно семейство, което обединява земното и небесното творение под един Авторитет.
Божиите деца са чули Бога и имат Неговото свидетелство в себе си: „Самият Дух свидетелства заедно с нашия дух, че сме Божии чеда” (Римл. 8:16). Тези, които са повярвали в това свидетелство и са се отъждествили с Бога, не спират дотук, а простират това единство и по хоризонтала, като изповядват: „Аз и църквата сме едно, аз и братът сме едно, аз и сестрата сме едно, аз и служителите сме едно.” Пребъдваме ли в блаженството да сме част от тези, на които Бог казва: „В тях е Моето благоволение”? По-лесно приемаме светското отношение и казваме: „Ние сме колеги, вършим една работа, получаваме еднаква заплата, очакваме една награда, но другият си има свой живот, а аз – мой.” Това неприкосновено „лично пространство”, с което сме закърмени, всъщност е просто изолация от всички с цел да придобием независимост, като си мислим че ставаме богове, а всъщност се оказваме роби. По тази причина общуваме с дежурни усмивки, вместо да се приемаме благоговейно един друг и всеки да смята другия по-горен от себе си. По тази причина кръстосваме шпаги по най-малък повод, което може да ни раздели дотам, че да не приемем ближния дори да е брат или сестра. Твърдим, че толкова обичаме Бог Отец, и изповядваме, че сме Негови деца, но не приемаме останалите Негови деца, за които Той казва: „В тях е Моето благоволение.”
Търсим признание на своя авторитет вкъщи, в църквата, в обществото, но в отговор срещаме угодничество. И забравяме, че истинският авторитет не се изпросва или налага със сила и власт, а се дава от Онзи, Който казва: „Този е Моят възлюбен Син, Него слушайте.” И Той изпълнява Своето пророчество: „Ако Моето слово спазиха, и вашето ще спазят” (Йоан 15:20).
Когато има изградено такова отношение, Бог дотолкова благоволява към този човек, че убеждава другите и казва: „Него слушайте.” Така се издига един родителски авторитет в семейството, също – истинският авторитет на свещенослужетеля в църквата, на ръководителя в обществото и във всички институции. В Псалмите четем: „Господ поддържа всички падащи и изправя всички свалени. Очите на всички на Тебе се уповават и Ти им даваш тяхната храна своевременно; отваряш ръката Си и насищаш всичко, що живее по благоволение. Праведен е Господ във всичките Си пътища и благ във всичките Си дела. Близо е Господ към всички, които Го призовават, към всички, които в истина Го призовават. Той изпълнява желанието на ония, които Му се боят, чува техните вопли и ги спасява. Господ пази всички, които Го обичат, а всички нечестиви ще изтреби” (Пс. 144:14-20 СИ).
Когато говори този, който не раболепства, а благоговее пред Бога, самият Отец влага в него Своите думи и с това убеждава хората: „Него слушайте.”
Днес същият Отец се нуждае от презвитери и свещеници, от доктори, магистри и бакалаври, от студенти по богословие, мисионери и благовестители, от членове на църквата, които да осъзнаят значението и силата на благоговението, не като външно благочестие, а като дълбоко почитане на Отца и Сина и Светия Дух. Нуждае се от хора, които дълбоко почитат своите братя и сестри в Господ, така че това да им се вмени, както на Авраам, в праведност. Трябва да се научим да благоговеем един пред друг, а не да се обиждаме, подценяваме, унижаваме, защото всичко това води до нашето лично ограбване и ни отнема Божието благоволение.
Правилното разбиране за истинското благоговение и за постоянство в него предизвиква Божието благоволение към нас, т.е. Бог Отец действа в нашия всекидневен живот. В тези рождествени дни дано чуем гласа на Бога както го чу в своето време младият пророк Йеремия: „Отдалеч ми се яви Господ и рече: „С вечна обич те обикнах и затова прострях към тебе благоволение” (Йер. 31:3, СИ).
За тези, които чуят, повярват, осъзнаят, приемат Божието благоволение към себе си и пребъдват в Него, винаги ще е Рождество в сърцата и в живота им. Честито Рождество Христово, което е израз на Божието благоволение към нас. Нека днес отговорим с истинско благоговение, като приемем, че сме Негови деца, а той – наш небесен Баща.
